Независимият български филм на продуцента Димитър Кирязов – „Почивката 2“, оглави боксофис класацията и постави нов рекорд.
В най-касовия уикенд за 2025 година, заглавието отвори с впечатляващите 575 376 лв и 43 413 зрители, с което подобри и собствения си успех от миналата година.
По-висок резултат за зрители в премиерен уикенд в модерната кино история имат само два филма - „Гунди – легенда за любовта“ и „Мисия Лондон“.
„Почивката 2“ е дело на създателя на съдържание Димитър Кирязов, в колаборация със Силвия Йорданова, Николай Гурманов, Николай Кокуринков, които спечелиха любовта на публиката в социалните мрежи с поредицата за Бай Иван.
Петък 19.0311:30 – Ятаган – 5.00 лв13:30 – Том и Джери – 6.00 / 7.00 лв15:30 – Двете страни на чудесата (озвучен на български)17:30 – За душата 3D – 8.00 лв19:30 – За душата 3D – 8.00 лвСъбота 20.0309:30 – Екшън – 5.00 лв11:30 – За душата 3D – 8.00 лв13:30 – Том и Джери – 6.00 / 7.00 лв15:30 – За душата 3D – 8.00 лв17:30 – За душата 3D – 8.00 лв19:30 – Двете страни на чудесата (озвучен на български)Неделя 21.0309:30 – Рокендрол – 5.00 лв11:30 – За душата 3D – 8.00 лв13:30 – Том и Джери – 6.00 / 7.00 лв15:30 – За душата 3D – 8.00 лв17:30 – За душата 3D – 8.00 лв19:30 – Двете страни на чудесата (озвучен на български) ... още »
Как можем да се поучим от историята? Режисьорите Петра Еперлайн и Майкъл Тъкър търсят отговори, като черпят вдъхновение от издадения през 1978 г. бестселър „Бележки за Хитлер“ от Себастиан Хафнер. Заснет в девет страни, филмът изследва влиянието на Хитлер върху вълните на антисемитизъм в съвремието ни, върховенство на белите и използването на историята като оръжие. Провокативни размисли за това, защо разбирането на историята е по-важно от всякога, споделят историци и писатели като Мартин Еймис, Дебора Липстад и Сол Фридландър. С двамата автори на филма „Бележки за Хитлер“ разговаря Савина Петкова.Ще започна с трите „защо“ на документалното кино. Защо това, защо сега и защо вие?Майкъл Тъкър: През 2015 година снимахме филм за ГДР, защото Петра е израсла в Източна Германия и направихме филма „Карл Маркс град“. Снимахме го в дебрите на бившия Изток, Дрезден, Кемниц. И тъкмо по това време се зароди ПЕГИДА, които са крайнодясното популистко движение тук. Започнаха масови демонстрации на привидно нормални хора по улиците срещу миграционната политика. И в хода на 2015-16 година се зароди АФД, Алтернатива за Германия, които са крайнодясната опозиционна партия. Това ни накара да се замислим какви точно са позициите на тези политици. В същото време видяхме и националистическите движения из цяла Европа и възхода на Тръмп в САЩ.Петра Еперлайн: Не беше само възходът на този яростен национализъм. Хората не просто цитираха Хитлер и нацистите, те бяха истински почитатели, изповядваха тези идеи. Бях чела книгата „Бележки за Хитлер“ преди години и решихме, че трябва да направим нещо с нея, така че я ползвахме като основа за филма. Ето отговорите и на трите въпроса.Майкъл Тъкър: Работата при Хитлер и фашизма е, че - Сюзан Зонтаг използва израза „пленителен фашизъм“ - лесно е да те омагьоса, наистина е пленителен и интересен. Има естетика, какво ли не, но в един момент трябва да спреш. Темата е много дълбока, безкрайна е. В един момент си обсебен от подробностите, не от действителността. Нашата крайна цел беше да отидем до Собибор в Полша, едно от местата за изтребление. Вероятно едно от най-малко известните. Над 200 000 души са избити в гората там и няма нищо, няма кадри, няма снимки, нищо… Сблъскваш се с факта, че тази част от миналото наистина е изтрита и, когато това поколение си отиде, няма да има памет за това. И какво става тогава? Искахме да се върнем към човешкия елемент: за какво всъщност става дума тук, а не просто да съзерцаваме визуалния материал. Голям импулс за създаването на филма беше въпросът защо в Германия, ако пуснеш телевизора, почти винаги има документален филм за нацистите и Хитлер, но около 25-30% от населението имат крайнодесни виждания. Това, изглежда, показва провал на документалистиката да покаже какво всъщност представлява фашизмът.Интересно, че споменавате именно Собибор. Преди две години имаше руски игрален филм сред руските претенденти за „Оскар“, наречен „Собибор“, и беше ужасно присвояване на историята, което беше възмутително. Много се радвам, че виждам хора, които ни връщат историята, както го правите вие. Замислих се и за Холивуд и ползването на холивудски кадри във филма ви. Вие се обръщате към една традиция, на която филмът ви се противопоставя. Смятате ли, че това е ролята на документалните филми - да заемат позиция относно съществуващи традиции в създаването на образи?Майкъл Тъкър: Запознахме се в средата на 90-те. Тъкмо беше излязъл „Списъкът на Шиндлер“, широко уважаван и харесван филм, който обаче показва изопачена версия на реалността и това е историята, която се преподава в училище. Учителката ще им пусне „Списъкът на Шиндлер“, ще го гледат, ще се развълнуват. Това не е най-полезната интерпретация на случилото се. Но ние го приемаме. Холивуд обича тези истории и затова гледаме филм след филм за Холокоста. Самият факт, че има жанр „филм за Холокоста“, дори жанр „филм за Холокоста с Оскар“, е малко плашещ.Петра Еперлайн: Този тип филми, разбира се, имат своето място и е добре, че ги има, защото много хора въобще нямаше да са чували за това, ако не беше „Списъкът на Шиндлер“. Опасността обаче е, че това се приема като история, а то винаги е леко пренаписване на реално случилото се. И това е важно да се каже, да се обсъди и се знае.Майкъл Тъкър: Има я и дискусията за Фейсбук и какво трябва да се цензурира, контролира или следи. И във филма имаме цитат от Марк Зукърбърг - „Не мисля, че хората наистина го мислят и затова не мисля, че е осъдително“. Йехуда Бауер, израелския историк, във филма отбелязва, че либералните хора не вярват, че някой може наистина да повярва на това. Но през последната година в Америка видяхме, че хората наистина вярват, вярват агресивно и са склонни да действат. Беше едва преди два месеца, но, гледайки щурма на Капитолия, си казахме: „Леле! Това е реален проблем, филмът е навременен и тази дискусия трябва да продължи докато тези движения бъдат смачкани“.Петра Еперлайн: Важно е да взимаме насериозно това, което хората казват. Те наистина това мислят. И дори този безумен цитат на Тръмп, има го и във филма, когато казва: „Мога да застрелям някого на Пето авеню и поддръжниците ми пак ще ме подкрепят“. Доказа го! Може.Гледайте филма ДНЕС – 18 март, от 19:00 часа в Културен център „G8”, както и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
Живот и творчество в състояние на постоянна лудост. Режисьорът Оскар Рьолер, самият той смятан за ужасно дете на германското кино, е създал безкомпромисен портрет на един режисьор, оставил дълбока следа в историята на киното: Райнер Вернер Фасбиндер.Преди да почине на 37-годишна възраст, Фасбиндер успява да завърши повече от 40 филма. Как е възможно? С всички смущаващи детайли филмът показва безкрайния апетит на Фасбиндер за работа, наркотици, любов и секс, физическата самоексплоатация, на която подлага себе си и околните. Крайният резултат е несравним по силата на своята енергия. Енергия, която поглъща всичко от самото начало: 22-годишният Фасбиндер излиза на сцената на Мюнхенския антитеатър, за да не слезе никога повече от нея. Следват филми, които един след друг триумфират в Берлин и Кан.Авторът на този документален филм Оскар Рьолер е един от най-успешните творци на съвременното германско кино. Работи като сценарист, режисьор и журналист. Активно режисира филми от средата на 80-те години. Един от първите му успехи е „Недосегаемата“ - премиерата на филма е по време на Петнайсетдневката на режисьорите в Кан. За филма си „Евреинът Зюс“ (2010) Рьолер е номиниран за „Златна мечка“ на кинофестивала в Берлин.Гледайте „Фасбиндер: Ужасното дете“ ДНЕС – 18 март, от 20:30 часа, във Френски институт – кино „Славейков“. ... още »
Силвия Джулиети е родена в Милано преди (почти) 60 години и е само на 17, когато стъпва за първи път в легендарното студио „Чинечита“, по време на снимките на „Градът на жените“. Тогава е още стажант, а по-късно започва да работи като фотограф за различни легендарни филмови продукции. Първият ѝ документален филм е „Невидимите ангели на Лукино Висконти“, с участието на най-близките сътрудници на великия режисьор. „Фелинополис“ е посветен на 100-годишнината от рождението на големия майстор на италианското кино Федерико Фелини. С режисьорката разговаря Савина Петкова.Разкажете ни за началото – как се роди идеята за този филм?Дълги години след като се запознах с Фелини, работих в кино индустрията като оператор. Следвах Фелини в различни отдели, участвах в екипа му. Години по-късно, през 2007 година, се запознах с Феручо Kастронуово, който беше единственият режисьор, допуснат на снимачната площадка на Фелини, за да прави „филм за филмите му“. Той имаше желание да ползва огромния наличен архивен материал. Миналата година, когато чествахме 100-годишнината на Фелини, Феручо Кастронуово ми предостави своите архиви и моята компания „Айфрейм“ се зае със задачата да ги съхрани и реставрира. В края на 2019 година исках да пратя материала на Мартин Скорсезе – мислех си, че само той може да направи голям документален филм. Междувременно дойде пандемичният локдаун. И след като разговорите с адвокатите на Скорсезе не приключиха с решение по въпроса, реших, че трябва да направя този филм. Щеше да е непростимо да се пропусне възможността да покажем на хората тези невероятни, почти непоказвани кадри.Значи това е малка част от материала от „спешълите“, които се пазят в архива на вашата фирма?Да, взех част от архива. Имайте предвид, че за всеки филм на Фелини имаше час филм за филма, които са филми сами по себе си, одобрени от Фелини - той участва в монтажа, контролира всичко. Има „8½“, „Градът на жените“, „И корабът пътува“, „Джинджър и Фред“.Получил се е чудесен колаж от портрети, лични истории и голямата история, каквато ни е известна от филмите на Фелини и от филмите за филмите. Макар да се въздържате от перспективата на човек, който е бил там, оставяте интервюираните да говорят и да извикат това време и пространство, което сте обитавали заедно. Колко време Ви отне целият проект?Започнах през октомври 2019 и приключих с подбора на интервютата точно на 5 март 2020. На 6-ти започна локдаунът – тогава започнах да монтирам сама, затворена вкъщи. През месец май филмът беше готов. Правила съм и други документални филми за италианското кино. Започнах с Лукино Висконти, след това Марио Моничели. Предишният ми филм беше за Джулиано Монталдо за историята на филма за Сако и Ванцети. И дойде ред на Фелини. Стилът ми е да разкажа филмите и киното през очите на човек, който добре познава киното, защото винаги съм била зад камерата. Подходът ми е различен от този на журналистите и биографите. Опитвам се да покажа света зад камерата, защото е невероятен свят. Много рядко се обяснява точно процесът на правене на филм и отношенията между режисьора и екипа, защото, ако мислиш филма като оркестър и режисьора - като диригент, всеки влага нещо и филмът не е само на режисьора, той е на всички, които работят по него и искам да предам това усещане - че всички са допринесли нещо важно.Искаше ми се да ви попитам за игривия тон на филма, който отразява игривия стил на филмите на Фелини. Ползвахте ли някаква определена техника, за да го постигнете или се получи естествено?Получи се естествено. Добре известно е, че снимките на Фелини са една голяма игра. Но тази игра понякога е опасна. Помня майка ми, която работеше в Гомон по организирането и финансирането на „Градът на жените“. Бяха отчаяни. Всички се опитваха да му помагат да твори, защото творческият му усет се оформяше в процеса на работа. Но когато измисляш нещата в хода на снимките, всичко струва много. И зад него имаше голяма машина. Помня, че продукцията беше кошмар. Работеха денонощно. Постоянно чувах: „Фелини каза!“, „Фелини иска!“ „Федерико ме помоли“. Това не беше работа, беше призвание. Защото искаха майсторът да е доволен. И правеха всичко. Беше игра, беше голяма игра за всички… Той обожаваше да живее в „Чинечита“. И, повярвайте, живяла съм и израснах в „Чинечита“ - това е най-прекрасното място за игра на живот. Там именно играеш на живот. Не правиш филм, играеш на живот.Гледайте филма ДНЕС – 18 март, от 18:30 часа, във Френски институт – кино „Славейков“, на 22 март, от 18:00 часа, в Дома на киното, на 23 март, от 18:30 часа, в кино „Одеон“, както и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
От 2014 година Боряна Пандова е официален фотограф на София Филм Фест. Изложбата „Портрети от фоайето: 25 години София Филм Фест“ (с продължителност от 19 март до 24 април) следва линията на тематичния модул „Кино и фотография“, в който галерия „Синтезис“ показва изложби на значими фотографи и режисьори, подчертаващи връзката между фотографията и киното, в партньорство със София Филм Фест. През 2018 година в рамките на фестивала беше показана изложбата „Сергей Параджанов: Homo Liber“ на грузинския фотограф Юрий Мечитов, през 2019 бе представена „Moving Stills – филми за фотография от Триша Зиф“, а през 2020 година - фотографиите на Маря Лена Хуканен от филмите на финландския режисьор Аки Каурисмаки. За работата на Боряна Пандова директорът на София Филм Фест Стефан Китанов се изразява по следния колкото поетичен, толкова и точен начин: „Буря връхлетя върху фестивала преди 7 години. А как ни е липсвала преди това ще видим от фотографската памет за изминалите години“. Изложбата ще ни срещне отново със знаменити режисьори и актьори като Бела Тар, Вим Вендерс, Кшищоф Зануси, Тед Кочев, Георги Дюлгеров, Руси Чанев, Стефан Мавродиев и… разбира се, Тери Гилиъм с детска ръка, натиснала носа му като клаксон…Именно така започва всичко, нека кажем - от тази станала вече знакова снимка на Тери Гилиъм…Това беше първата снимка, с която започна цялата епопея с „портретите от фоайето“. За щастие Тери се съгласи на тая щура идея – да бъде пипотен от много деца. Имаше няколко първоначални идеи за снимката на Тери. Това е моята домашна работа, която се опитвам да си подготвям, защото срещата, запознанството в тези случаи става непосредствено преди снимката и обикновено срещу теб е освен непознат, също така и човек, с когото говорите на различен език. Освен това не знаеш културата, от която идва, каква близост му позволява и с какви неща би бил съгласен или не. Та, с Тери едното ми предложение беше да си надраска нещо на ръката и другото – ако е съгласен – по подаден от мен сигнал да изскочат едни деца, които да направят с лицето му това, което той си позволява да прави с лицата на героите в „Бразилия“, да речем… И той не само, че се съгласи, ами започна да надгражда, да прави балончета с някакви дъвки и накрая дори се стигна дотам, че си свали някаква коронка и остана без един зъб, ухилвайки се срещу камерата. Така че с него беше много лесно да се работи.Това не е обичайният ти начин на работа. Хората те познават сякаш повече с дългогодишните ти изследователски проекти, какъвто беше току-що приключилата ти изложба „Само минутка“. Е, и София Филм Фест е дългогодишно начинание, но с всеки гост поотделно обикновено разполагаш с минути…Признавам си, че не е никак лесно да се направи портрет, за който имаш много малко време, без дори да имаш разговор с човека преди това, за да се опознаете. Обикновено преглеждам някакви снимки на същия човек в мрежата, но така или иначе никога не знам колко точно е остарял, колко точно е висок, какво точно му е чувството за хумор и дали има налично такова, така че цялото е импровизация и на въпроса „Как става?“ имам един отговор – не знам! Каквото и да си говорим обаче, много често се оказва, че именно първата снимка си остава избраната. Не знам защо е така. Изследвам още. Та така за Филм Фест-а... – за мен всичко започна точно с Тери Гилиъм, точно защото съм му голям фен. И тогава някъде предложих на фестивала да започнем да правим специални портрети на специалните гости, защото не можех да си представя как такива хора ще минат покрай мен и няма да ги снимам повече от нужното за архива на фестивала. От София Филм Фест се съгласиха и така започна цялата работа.Публиката често може да те засече по фестивално време в някое фоайе преди или сред прожекция. Във фоайето на Дома на киното примерно. С цялото ти снаряжение – обективи, железа, лампи… И с едно нещо, което, надявам се ще обясниш тук какво е – платнище от „кокоши трактор“…Питаш ме каква е връзката между Бразилия и село Макоцево ли? В селото, в което имам вила, стои изоставен един опит за перма-зеленчукова градина. Принципът на „кокошия трактор“ е леха по леха кокошките да плевят и да подготвят почвата за засяване… Няколко години по-късно, момент, който съвпадна с идването на Тери Гилиъм на София Филм Фест, установих колко живописно е оставило времето своя отпечатък върху брезента, който покриваше съоръжението на кокошия трактор – с петна от влага, избелели участъци от слънцето, ръжда. И когато видях това платнище, добих смелост да предложа да го използваме за фон на портрета на Тери Гилиъм… В мига, в който си представям нещата, ставам доста по-уверена. Естествено, няма да забравя шока на екипа на фестивала, когато видяха това нещо, опънато в Дома на киното за първи път.Специално на някои гости на фестивала като Ейбъл Ферара, Ерик Трюфа, Вим Вендерс, Тери Гилиъм, разбира се, сме виждали поне по още един портрет, правен от теб по време на същата сесия. Трудно ли е да избираш кое да влезе е една такава изложба и кое не?Ами, викаш Надежда Павлова и така решавате коя снимка да остане. Тежко е да се избира, да, но е по-добре да можеш да избираш между пет или две, отколкото никоя снимка да не е станала, защото и такава ситуация може да се получи, невинаги стават нещата.В процеса на заснемането на портретите обикновено участва поне още един човек, освен теб и госта на фестивала. Разкажи ни за него.Магьосникът Иван е това – човекът, който владее всички умения, за да станат тези портрети за толкова кратко време. Той е човекът, който ми помага с носенето и със строенето на импровизираното студио и създава условията да се получи този портрет, който аз трябва да направя за пет минути, като застава на мястото, където предвиждаме, че ще застане нашият гост, за да проверим там ли ни свети лампата, свети ли ни въобще, не ни ли свети, тъй като нямаме никакво време за корекции по време на самото снимане. Всички тези настройки трябва да бъдат свършени предварително, така че всички опити – Иван в ролята на Ерик Трюфа, на Рупърт Еверет, на Хю Хъдсън, на Стефан Мавродиев… Всички тези „появи“ на Иван в рамките на вече пет години, също ще бъдат видени на изложбата като една отделна мрежа от изображения.Изложбата е разположена в три различни зали и половина.Подредбата отново е дело на куратора Надежда Павлова. Има една стая, в която преобладават българските кинотворци, от които имаме малко недостиг на портрети, но може би след пандемията ще наваксаме. Има и една стая, в която зрителите ще могат да се позабавляват с това да си направят специален портрет с платнище от кокоши трактор. Ще има инструкции как да става, така че да могат хората наистина да се забавляват и да видят какво представлява един такъв фон, с който работим. А в последния ден на изложбата (чак 24 април – б.ред.) ще има и една сесия, в която ще снимам аз.Откриването на изложбата „Портрети от фоайето: 25 години София Филм Фест“ е УТРЕ – 19 март от 16:00 до 20:00 часа в Галерия „Синтезис“. ... още »
