Саня Живкович създава своя втори филм „Котешки плач“ („Cat’s Cry“), вдъхновена от истински събития. Самата тя е родена в Сърбия, но семейството ѝ емигрира в Канада по време на военните действия в края на миналия век, разделили територията на бивша Югославия. Историята проследява драмата в едно семейство, в което се ражда дете с рядкото генетично заболяване „Синдром на котешкия вик“. След естествената радост от раждането, майката изпада в шок, а реакцията ѝ води до конфликт с бащата на детето, неговите родители, както и с нейния собствен баща, който започва борба за попечителство над своята внучка. Сценарият на този филм е дело на легендарния сръбски режисьор и приятел на София Филм Фест Горан Паскалевич, а сред продуцентите е неговият син – Владимир Паскалевич.
Прожекцията е ДНЕС от 18:00 ч. в Дома на киното, когато филмът ще бъде представен от неговата режисьорка Саня Живкович и от актрисата Андриана Джорджевич.
Истанбул. Наши дни. По-точно 26 октомври 2020 година (датата е ситуирана леко напред във времето, тъй като филмът е завършен няколко месеца преди настъпването й, и е взета директно, признава режисьорката, от класиката на Робърт Земекис „Завръщане в бъдещето“). Малки улички, клаустрофобия, полицейски хеликоптер, натрапващ се (и визуално, и звуково) при най-малкото съмнение за нещо противодържавно; млади момичета и борбата им за свободно себеизразяване чрез изкуството на танца, сирийски бежанци, деца на сирийски бежанци, тайни куиър партита и въобще партита (които днес така и така са на ръба на закона, макар филмът да е завършен преди пандемията), протести за правата на жените, смартфони, заснемащи всичко, незаконно рушене и незаконно строителство, насилствена промяна на облика на крайните квартали… Един чудовищен метрополис-колаж, за чиято мащабност въобще не се говори директно – през цялото време ние виждаме (и чуваме, звукът в този филм е изключително важен) само в радиус от няколко метра, но чувстваме ритъма и аритмията на този огромен капан за хора със собственото си тяло.Във филма се разказват историите на четирима герои, постепенно усукващи се взаимно посредством връщане към вече преживени от нас, зрителите, ситуации – но всеки следващ път от различен ъгъл. Като стъпки и движения на танц, който още не владеем. Азра Дениз Окяй обаче го владее майсторски, макар това да е едва първият ѝ пълнометражен филм. И ако си мислите, че да се снима такъв филм по улиците на Истанбул (особено след 2016) е нещо обичайно или лесно, самата авторка на филма разказва за свой сблъсък със силите на реда, които, след като се легитимира пред тях като режисьор, вземат думите й толкова насериозно, сякаш им е казала, че е астронавт. Изключително смел и майсторски филм, който дава обективен поглед върху ситуацията в Турция днес, без да издига плакати, а със силата на голямото изкуство.Азра Дениз Окяй има корени от България и Туркменистан, живяла е и във Франция, където завършва филмово изкуство в „Сорбон-Нувел“. Занимава се с фотография и с музика (нейни са клавирните импровизации в началото на филма) и се интересува от мултикултурния аспект на обществото в съвременна Турция – също тема, която на официално ниво се избягва през последните години. „Призраци“ е истински шедьовър, който вече беше оценен по достойнство на фестивалите във Венеция (Награда на международната седмица на критиката) и в Анталия.Гледайте филма на 13 март, събота, от 18:00 часа, в кино „Одеон“ и на 23 март, от 14:00 часа, в Дома на киното. ... още »
Може ли любовта да съществува в условия на постоянно наблюдение? Възможно ли е първото влюбване да разгърне своята сила в свят, продължително лишаващ обитателите си от лично пространство, в институция, която ги пази колкото от трудностите навън, толкова и от самите тях? Според Иван Икич киното не само може, но и трябва да служи за пример за равнопоставени възможности и филмът му „Оазис“ заслужено се превръща в един от най-важните филми за 2020… Героите на „Оазис“ – трима младежи от дом за хора с интелектуални затруднения в покрайнините на Белград – са създадени да бъдат възможно най-далечни от характера и манталитета на самите актьори (избрани сред обитателите на същия дом) и това осигурява запазване на тяхната идентичност от присвояване и от превръщането на живота им в спектакъл за публиката. Това е важно да се уточни, тъй като филмът печели от липсата на естетизация една непосредственост, която се движи само и единствено от героите и конфигурациите, в които сами влизат. Предварителната подготовка с актьорите включва няколко месеца съвместна работа с тях, консултации относно частите от сценария и степента на комфорт – изобщо гъвкавостта на работния процес прави от „Оазис“ ангажиран филм, който умело избягва както клишетата, така и капаните на други продукции, включващи хора с увреждания. „Оазис“ успява да изгради доверие – както между снимачния екип и тримата актьори, така и от страна на зрителя – и дълбока интимност, в която всеки да се почувства поканен и дори приобщен. Поради тази си характеристика филмът може да обезвреди иначе проблематични образи (като тези на белези от самонараняване) и трудно смилаеми наративни решения (като финала ала „Ромео и Жулиета“), които да останат включени в органичното му цяло – приветливо, разбиращо, смело. Макар да е едва вторият пълнометражен игрален филм на Икич, той вече изглежда като културно-историческо събитие в собствената си репрезентационна традиция.Савина Петкова, за БКОИван Икич за „напълно непознатия Друг“ в „Оазис“:„Не исках да правя такъв мизерен източноевропейски филм за маргинализирани хора. Исках да създам нещо съвсем друго и мисля, че го постигнах - до степен, в която зрителят да се озове в един неповторим свят, с неповторими човешки чувства и желания. Нещо като приказка или шекспирова драма. Изгубеният рай... Нещо, което сме имали, но напълно сме разрушили, и сега е пълна пустиня, емоционална пустиня… Нашият свят е изграден върху сегрегация. От самото начало на цивилизацията. Сегрегацията е в ядрото на всяко общество. Да разделяш класите, да разделяш нациите, да разделяш расите. Нашето общество така функционира: нужен ти е Другият, за да изградиш своя идентичност. Конкретно що се отнася до младежите в нашия филм, този свят дори е скрит от останалата част от обществото. Ние не знаем, че той въобще съществува. Така че не е същото като с Другия в смисъла на „другата нация“, „другата класа“. Това е напълно непознат Друг, ти въобще не подозираш за него. Това е и една част от нашето общество, която няма глас, защото никой в тези институции не може да напише книга за себе си или да направи филм за живота си, да разкаже на света как той вижда своята реалност - и другите хора, останалите да могат да вземат отношение, да споделят своето виждане или по-добре да разберат техния свят. Невъзможно е заради липсата на способности на хората от такива институции да напишат книга или нещо подобно. Но социалните медии малко промениха това. Сега те могат да общуват с външния свят много по-лесно, което помага на всички тях – зная това от опит. Много добре се оправят със смартфони и компютри, за да могат да общуват с външния свят. Струва ми се, че технологиите в тази ситуация помагат да им се даде глас към другите, отвън. Което доскоро беше невъзможно.“Гледайте филма на 13 март, събота, от 20:30 часа, в кино „Одеон“ и на 23 март, от 16:00 часа в Дома на киното. ... още »
Angry Birds: ФилмътСъбота и неделя: 11:00Том и ДжериВсеки ден: 16:30Двете страни на чудесатаВсеки ден: 18:45Събота и неделя: 14:20ПреводачитеВсеки ден: 20:50 ... още »
Измина четвърт век, неусетно почти! Години на натрупване на опит, търсене на себе си и постоянно развитие. Фестивалът стартира като „купонът на годината“ – кино-музикално събитие с много емоция и млада енергия. Първите две години бяхме Мюзик Филм Фест – концерти на живо и музикални филми. После две години със София Мюзик & Филм Фест – отново концерти в клубове, но с филми без музикален контекст. През 2001 намерихме себе си като кинофестивал, който представя най-значимото от световното кино на българската публика и българското кино пред света. От 2003 СФФ е с международни конкурси, от 2004 съществена част от фестивала е копродукционният пазар София Мийтингс. През 2007 сп. „Варайъти“ нареди СФФ сред 50-те значими за филмовата индустрия киносъбития в света. От 2010 СФФ е с акредитация от FIAPF.И така до 25-ия юбилеен София Филм Фест. Фестивал, провеждащ се в година на пандемия и съответно необходимост за адаптация към ситуацията. Как го правим? Принудени сме да го разделим на две части: същински фестивал през март и специално издание през септември. Мартенският фестивал има хибридна форма. Част от филмите, над 70, са налични онлайн на платформата на Festival Scope/Shift 72. Към 130 филма се прожектират в киносалони. Акцентът на мартенското издание са международните конкурси, премиерите на българските филми, актуални заглавия от изминалата година и специални юбилейни програми. През есента очакваме да срещнем киното. Ще представим синтезирана програма с филми, които да бъдат представени от техните автори, повечето от които ще са с международни гости. Специалното есенно издание на 25-ия СФФ ще е изцяло със събития, които се надяваме да се случат в нормална среда.Юбилеят на СФФ предполага вглеждане в себе си и равносметка на изминалите години. Едно от най-големите постижения на фестивала е, че направи съпричастни българската публика не само със световния филмов процес, но и предостави възможност за среща със знаменити автори на голямото кино. Част от тях получиха в столицата на България Наградата на София на Столична община. Специалната програма „СФФ 25“ ще ни припомни емблематични филми на 25 носители на престижната награда, голяма част от които ще представят лично своите филми. Ще видим в киносалоните специални видеообръщения от Вим Вендерс, Фолкер Шльондорф, Кшищоф Зануси, Агнешка Холанд, Тери Гилиъм, Тед Кочев, Майкъл Пейлин, Тони Палмър, Данис Танович, Роман Балаян и още, и още. Огромна благодарност към всички тях, великите, че ни гостуват отново, макар и виртуално.Благодаря на тазгодишните носители на Наградата на София Теодосий Спасов, Джафар Панахи и Мика Каурисмаки, на носителите на наградата ФИПРЕССИ 96 Платиниум Тери Гилиъм и Кристи Пую, на носителите на специалната награда на 25-ия София Филм Фест Корнел Мундруцо, Лех Ковалски и Янко Терзиев!Благодаря на членовете на международните журита и всички участници с филми, които са включени в програмата на това извънредно по качеството си юбилейно издание!Огромна признателност към фестивалния екип за изключителната отдаденост и професионализъм!Да си спомним с благодарност за скъпите ни колеги и приятели, които вече не са сред нас – Маргарита Радева, проф. Александър Янакиев, Ивайло Крайчовски – Пифа, Деян Тодоров – Дънди, Жоро Ангелов, Рангел Вълчанов, Тери Джоунс, Горан Паскалевич, Иржи Менцел, Сър Алън Паркър, Ким Ки-дук, Жан-Клод Кариер…Да си пожелаем да сме здрави и бодри, и да се видим в киносалоните и онлайн пространството, както се пее в песента – тук, там и навсякъде (Here, There and Everywhere).Ваш,Стефан КитановДиректор и основател на СФФ ... още »
