Филмът „Ухай“, последният, показан на голям екран в Международния конкурс на СФФ, е втори игрален филм за създателя си Джоу Дзъян. Както и дебютът му от 2017 „Старият звяр“, отличен на фестивалите в Тайпе и Токио, и „Ухай“ ни потапя в проблемите на средната класа в годините на преход в съвременен Китай. Това обаче е само социалната рамка. „Ухай“, заснет в автономния регион Вътрешна Монголия, има на моменти почти сюрреалистична визия, а в центъра е това, което сме способни да причиним едни на други (често най-лошото на най-близките си), независимо в коя епоха или в коя точка на света живеем. За съграждането на този чудесен филм изключителен принос имат и изпълнителите на двете главни роли – Хуан Сюан и Ян Дзъшан. За работата си с тях специално за София Филм Фест разказва Джоу Дзъян, носител на Наградата за най-добър режисьор на Международното жури (с превода от китайски помага Ини Тиен от екипа на филма).Разкажете ни как се спряхте на двамата глави актьори.Гледах Хуан Сюан във филм на Лоу Йе. Изпълнението му в този филм е отлично и много дълбоко ме впечатли. И след като завърших сценария на „Ухай“, се срещнахме, поговорихме си за сюжета и усетихме, че би било страхотно сътрудничество, ако той изиграе главната роля. Когато се опознахме по-добре, установих, че у него има и съвсем реални прилики с главния герой. Що се отнася до актрисата Дзъшан, когато се запознах с нея, веднага ми се стори перфектна за героинята на филма, точно така си представях образа й. Тези двама актьори са много популярни и много добри актьори и публиката ги харесва. От гледна точка на разпространението, искахме филмът да достигне до по-широка публика в Китай в бъдеще, така че тяхното участие изигра и тази роля.Какви бяха методите ви на работа с тях?Например, сцената със скандала между двете млади двойки я обсъждахме часове наред с актьорите преди снимките, защото тя е много емоционална. След всеки дубъл тримата се затваряхме в тъмна стая и споделяхме личното си преживяване от гледна точка на житейския опит, който всеки от нас имаше. Това беше необходимо, за да се опознаят актьорите по-добре и да се превъплътят в героите.Знаем, че е имало и дълъг подготвителен етап за Хуан Сюан и Ян Дзъшан. Разкажете ни за него.Преди да започнем снимките, аз и изпълнителят на главната мъжка роля Хуан Сюан отдохме да изберем локациите. Целта беше актьорът да опознае средата, в която героят му е израснал. За него този начин на работа беше нов. Дзъшан също много се подготвяше. Нейната героиня е инструктор по йога. Затова тя изкара курс по йога преди снимките. Те са много добри актьори и изключителни професионалисти.Честито на Джоу Дзъян! Може да гледате филма в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април! ... още »
Със специалната награда на Международното жури в конкурса за първи и втори филми на 25-ия София Филм Фест и с наградата на журито на ФИПРЕССИ, Павел Г. Веснаков беше приветстван с овации в зала 1 на НДК във вечерта на фестивалните награди. Аргументите на журито на конкурсната програма са сериозни - „История с универсално звучене за кризата на средната възраст, екзистенциалните блата на Източна Европа и загубата на надежда в родината. Чудесен усет за стил, пропорция и уникална емоционалност са характерни за всеки елемент от този филм – от операторската работа, през сценографията до изключително силната актьорска игра“. Ето какво споделя Павел за своята работа. Много хубави спомени имам от работата по филма и те завинаги ще останат в мен, но в същото време това беше и един от най-тежките периоди в живота ми. Изключително трудно е, когато човек си поставя конкретни критерии, конкретна форма, която иска да изгради. Всяко пропукване на тази форма твърде силно отекваше в моето творческо съзнание и всъщност тези 30-40 дни бяха изключително напрегнати. И тогава идва помощта на актьорите. Когато завърша историята и подберем участниците в нея, след това донаписвам сценария, познавайки актьорите като личности. В късометражните си филми и в този първи пълнометражен винаги съм работил с хора, които познавам. Много рядко ми се слува в личен проект да работя с някого за първи път.Работите по някои от най-гледаните български сериали. Какво може киното да вземе от сериалите? Учат ли ви на нещо? Това е наболяла тема в българското кино общество и съм се наслушал на всякакви тези през годините – например как работата за телевизията разваля режисьорите, понеже това не е кино. Истината е, че това е нещо много строго индивидуално. Телевизията ти дава много неща и ти като автор, режисьор и сценарист можеш да ѝ дадеш много. От самото начало на работата ми по сериали съм подхождал не по този арогантен начин, какво мога да взема от нея, а какво аз бих могъл да дам на тази работа. Как мога да направя даден проект, без да нарушавам идеята на хората, които са ми го възложили - на сценаристите и продуцентите. Без да нарушавам жанра. Какво аз, като автор, бих могъл да надградя? Когато се настроиш така, без да го очакваш, всъщност започваш да взимаш от телевизията. Друго, което телевизията дава, е опит - понеже там се снимат големи обеми, човек прекарва много време на снимачната площадка. В киното не е така, защото може да снимаш един филм на 5 или на 10 години. Чисто практически опитът е много по-малък. В телевизията можеш много да боравиш с формата и изразните средства. Човек има възможност да вникне в същината на това какво представляват те и как се манипулират, как се изграждат, как въздействат, как хората възприемат това, което гледат. Това е нещо безценно, което работата в телевизията дава. Да не забравяме, че в последните години, без никакво изключение, в целия свят най-големите режисьори правят сериали... Това са филми, разказани в по-дълъг формат. Качествените неща не се променят, променя се дължината, но не и начинът, по който се правят. Писането на сценарий, работата с актьори, начинът на заснемане, изборът на техника - няма абсолютно никаква разлика. Как влияе работата в телевизията, какво дава, какво взема е въпрос само на личен избор на всеки човек. И ако той се опита да даде на нея нещо положително, тя винаги връща два пъти по-положителни неща. Пътят на „Уроци по немски“ е свързан със София мийтингс. Как ви помогна платформата? Ние участвахме с вече заснет филм в секцията Work in Progress и това ни даде възможността да участваме на фестивала в Кайро. От професионална гледна точка тази инициатива е много важна. Ако хората искат да срещнат потенциални копродуценти, да се запознаят с други професионалисти, София Мийтингс е много важно място.На добър час на „Уроци по немски“ и на неговия режисьор Павел Г. Веснаков! Може да гледате филма в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април! ... още »
Малко ще е да наречем „Розовият облак“ актуален спрямо „международното положение“ в момента. Но още тук трябва да направим уточнението – в началото на филма също е направено – че сценарият е писан през 2017, а заснемането е било през 2019, така че „всички прилики с действителни събития са напълно случайни“ тук не е политкоректно клише, а реалното състояние на нещата.Смъртоносният розов облак на Юли Жербазе, който надвисва над света, принуждавайки хората да се затворят по домовете си, наистина е нещо като зловещо пророчество за последвалия Ковид 19, 20, 21,… но също така е и много други неща: отровният сладолед на Сесар Айра, мъглата на Стивън Кинг, представата за най-красивата гъба на света, която, както знаем, обикновено е и най-отровната... Преди всичко обаче това е филм за човешките отношения – как живеем със себе си, с близките си (истински, по инерция или по принуда) и въобще в обществото. Множество познати от последната година ситуации ще преживеем в „Розовият облак“ – от ежедневното общуване през зуум до празните надежди, че „всичко ще премине“ по климатичен път, след като се сменят сезоните.„Мисля, че аналогията със сегашната ситуация си има и предимства, и недостатъци – споделя Юли Жербазе пред София Филм Фест – Хората гледат филма и им е трудно да не го свържат с Ковид. Облакът изведнъж се превърна във вирус. Лошото е, че другите интерпретации се губят. Ако забравиш Ковид, можеш да привидиш много смисли на розовия облак. Всеки зрител може да открие свое значение на розовия облак. И е жалко, ако всичко се асоциира само с Ковид. Но в същото време хората чувстват филма, героите, историята близки. И това е хубаво. И може би много от зрителите могат да надживеят емоциите си чрез филма. Могат да разберат трудностите, през които преминават героите ми Джована и Яго“.И още от Юли Жербазе относно социалните послания на филма:„Не исках облакът да изглежда опасен. Той е розов като захарен памук и изглежда безобиден и сладък, но с времето се вижда, че въобще не е хубав и вреди на героите, особено на Джована, главния ни женски персонаж. Освен това розовото обикновено се свързва с жените. Още от малки ни обличат в розово и този цвят е запазен за нас. Розовият цвят завладява живота на Джована и я кара да прави неща, които при нормални обстоятелства не би искала, неща, които обществото обикновено смята, че една жена трябва да прави… Една от разликите между Джована и Яго е, че Яго не иска да знае нищо за външния свят. Те и така живеят изолирано, но Яго е още по-изолиран, защото когато тя спомене хората извън апартамента, които са в по-тежко положение от тях, Яго не ще и да чуе. „Чу ли за това сбиване, за убития човек?“, „Какво става с бездомните?“… Яго не иска да мисли за това. Той иска да е спокоен и радостен. Игнорира външния свят. За мен това е важно във филма. Изолацията и нежеланието да знаеш, че някои хора са в по-тежко положение“.„Розовият облак“, пълнометражният дебют на Юли Жербазе, предугажда Ковид-ерата по начина, по който „Глътка въздух“ на Оруел – Втората световна война. А понякога, знаем, събитията в близкото бъдеще са много по-трудни за предвиждане от тези в далечното, като актът на предричането става обикновено съвсем непреднамерено… Определено това е филм, който с времето ще се превърне в класика, натрупвайки пластове и пластове нови интерпретации, но е добре да се гледа повече пъти и още сега, докато е топъл и можем да го преживяваме, един вид, в реално време, каквато възможност имате и вие на онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg – до 11 април!А режисьорката пак е на една крачка в бъдещето спрямо зрителите, както личи от думите й при връчването на наградите на София Филм Фест вчера, когато тя самата се появи в запис от Порто Алегре: „Ужасно съм щастлива от тази новина, благодаря за тази награда, това е голяма чест. Иска ми се да бях в България с вас и… да видим дали ще можем да се срещнем през септември“. Следва продължение! ... още »
„Февруари“ с Наградата за най-добър български игрален филм на СФФНаградата за най-добър български филм на 25-ия международен София Филм Фест взе новият филм на Камен Калев. „Февруари“ е триптих за мълчанието, в което всеки може да намери своя отговор. Минималистичната история на Петър, който като камък тежи на мястото си, се развива между пищната странджанска природа и остров Свети Иван. „Февруари“ показва героя в три фази от живота му - като дете (на 8), като млад мъж в казармата (на 18) и като старец (на 82), останал вече сам в живота си на село. Камен Калев отговаря на въпросите на София филм Фест.Петър преминава през живота си, без да се разбунтува срещу традицията в семейството си. Това е по-скоро нетипична история - както за киното, така и изобщо в разказваческите традиции. Но бунт ли е това обръщане срещу обичайните сюжети?Петър е образ, който познавам сравнително добре, или по-скоро моите представи за този човек са доста наслоени във времето и синтезирани. Той е вдъхновен от дядо ми. Аз съм прекарвал летата си в това село като дете. Майка ми е родена там, продължавам да ходя в тая къща и тоя край с фотоапарат, да се срещам с хората и да събирам семейните истории. Има натрупване във времето на една материя, която се е зародила в съзнанието ми като необходимост. Тези конкретни случки и моменти от живота на дядо ми пак изникнаха по един спонтанен начин. Последната част на филма се появи всъщност в началото. Имах идея от нея да направя евентуално къс филм. После дойде втората част - пак като някакво видение между сън и реалност. На събуждане си спомням, че се роди този финал на втората част – момчето срещу небето с гларусите. Тогава и започнах да мисля за този материал като за подходящ за пълнометражен филм.Да разбираме ли, че местностите от филма са били важни за вас много преди заснемането му?Важно беше да изразя цялостен свят, в който сюжетът да бъде вплетен. Всичко беше подчинено на този свят, в който да може човек да се потопи и да се създаде така диалогът между филма и зрителя - филмът да е достатъчно провокативен сетивно, за да може човек да търси отговорите, както ги търси във всекидневието. Както когато излезем на улицата - попадаме в един свят, той се изправя пред нас и ние говорим със себе си и търсим отговорите всеки ден. В процеса на работа знаех, че не желая биографичен или антропологичен филм за дядо ми, а по-скоро да мина отвъд реалността и да създам една друга реалност, в която човек да поживее за два часа.Във „Февруари“ природата сякаш не е фон, а пълноправен герой...Тя също е част от този свят, в който трябва да се потопим, на който трябва да повярваме, за да можем да живеем в него като зрители. Във „Февруари“ селото е персонажът, който допълва историята, както в „Източни пиеси“ беше градът. Моята цел е да изградя логиката на създадения във филма свят, в който ние да се чувстваме спокойни - не спокойни да го харесваме, а просто да му се доверим.Двама от актьорите, които влизат в ролята на Петър в различните му възрасти, са непрофесионални. Не за пръв път предпочитате да работите с непрофесионалисти. Как се спряхте на тях?Искаше ми се, за да има автентичност, да избера хора, които пасват енергийно на тази картина, в която има все пак и две други епохи. Дълго търсех хора от региона, за да могат те да излъчват тази енергия. За мен кастингът е много важна част от реализацията на филма. Може би половината от работата след написването на сценария е изборът на актьорите. И когато той е успешен, все едно половината работа е свършена. Детенцето го търсих много време. Обикаляхме из региона, но стигнахме дори до столични училища и спортни клубове. В един момент бях направил шортлиста. Имаше едно дете в село Раздел, което ми беше направило впечатление. Исках да го видя и аз, понеже някой друг го беше заснел. Когато отидох в къщата на баба му да се срещна с него, той беше дошъл със свой приятел. И това е въпросният Лъчезар Димитров. Започнах да правя пробните снимки с момчето, при което бях дошъл, но постепенно започнах да се хващам, че се обръщам към Лъчко. И в крайна сметка избрахме него. А Кольо Добрев е също някакво стечение на обстоятелствата - той беше работник в съседен двор, поправяха нещо и ми бяха няколко дни пред очите... Всеки път, като минавахме, се заглеждах. Постепенно почнах да говоря с него, да му правя снимки. Тези хора са част от света, който исках да разкажа, и сценарият и сюжетът заживяха през тяхната енергия.В гъстата атмосфера на „Февруари“ прозвучава изключително смелата музика на Петър Дундаков. Как работихте по нея?Докато подготвяхме филма, не съм виждал в него музика. За мен филмът нямаше да има музика. Но когато почнах да монтирам, вече разбрах, че няма как да няма. На доста късен етап се свързах с Дундаков. Имах за него конкретни задания. Не исках филмова музика, която да подчертава действието и просто да допълва емоцията, която вече я има във филма, а по-скоро отделни музикални сцени. Исках по някакъв начин музиката да се превръща в основната тема, да синтезира сцената... Много дълго работихме. С това ни помогна първият локдаун - всеки имаше повече време от обикновено.Пожелаваме от сърце успешен фестивален път на „Февруари“, който миналата година бе включен в селекцията на Кан – и си пожелаваме също скоро да го видим отново на голям екран у нас! ... още »
25-ият международен филмов фестивал София Филм Фест представя през пролетта на 2021 година 134 филма от 53 държави. 129 филма са с прожекции в киносалони в София и страната, 73 филма могат да бъдат гледани от всяка точка на България до 11 април на online.siff.bg.На 20 март 2021 в Зала 1 на НДК се състоя Церемонията по връчване наградите на фестивала. МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ ЗА ПЪРВИ И ВТОРИ ИГРАЛНИ ФИЛМИ в състав: Теодор Ушев (Канада-България) – режисьор, председател на журито Иля Хржановски (Русия) – режисьорСветла Цоцоркова (България) – режисьорНаташа Петрович (Северна Македония) – актрисаСаболч Хайду (Унгария) – режисьор връчи следните награди:ГОЛЯМАТА НАГРАДА „СОФИЯ – ГРАД НА КИНОТО“ ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в Международния конкурс за първи и втори игрални филми в размер на 7 000 евро, осигурени от Столична община, на филма „РОЗОВИЯТ ОБЛАК“ (Бразилия) на режисьорката Юли Жербазе и продуцентката Патрисия Барбиери.„Филмът носи необходимата на всички нас в тези времена щипка оптимизъм, заради абсурдното време, в което и филмът, и ние самите сме ситуирани. Това е поетичен филм, изключително добре направен от една млада 31-годишна бразилска режисьорка.“СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ЖУРИТО на филма „УРОЦИ ПО НЕМСКИ“ (България-Германия) на режисьора Павел Г. Веснаков. „История с универсално звучене за кризата на средната възраст, екзистенциалните блата на Източна Европа и загубата на надежда в родината. Чудесен усет за стил, пропорция и уникална емоционалност са характерни за всеки елемент от този филм – от операторската работа, през сценографията до изключително силната актьорска игра.“НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА на Джоу Дзъян за филма му „УХАЙ“ (Китай). „Този филм като кристал концентрира образа на живота и традициите в една голяма, силна и трудна за нашето възприятие на личността страна. Чрез този филм ние можем да разберем нещо за една друга част на света и за себе си.“ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) бе присъден на „ШПАГАТ“ (Швейцария) на режисьора Кристиан Йоханес Кох.„Интимен и смел подход към деликатната тема за незаконната имиграция в Швейцария, успешен поглед към света като цяло, изобразявайки емоционални персонажи, които се борят с несправедливостта.“НАГРАДАТА ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ на стойност 9 500 евро (1 500 евро парична премия и 8 000 евро в постпродукционни услуги), осигурени от Доли медия студио, бе присъдена на филма „САНТЯГО“ (България) на режисьора Андрей Кулев. ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на „ТАНДА“ (България) на режисьорката Теодора-Косара Попова.НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ, осигурена от Домейн Бойар, се присъди от международно жури с председател Дорон Еран (продуцент и режисьор, Израел) и членове Лили Хорват (режисьор, Унгария) и Джон-Пол Дейвидсън (режисьор, Великобритания) на филма „QUO VADIS, АИДА?“ (Босна и Херцеговина-Австрия-Румъния-Нидерландия-Германия-Полша-Франция-Норвегия-Турция) на режисьорката Ясмила Збанич. „Един филм ярко изпъква сред тази много силна селекция. Филм, в който завладяващият визуален разказ и спиращи дъха актьорски изпълнения вървят ръка за ръка и в който незабравимата лична история ни кара да помним завинаги най-срамните и най-тъмни моменти в най-новата история на Европа.“Балканското жури присъди и ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „ОАЗИС“ (Сърбия-Словения-Нидерландия-Франция-Босна и Херцеговина) на режисьора Иван Икич.„Не на всеки фестивал се среща филм, който да е едновременно художествено постижение и важен документ. Този филм поставя хората със специални потребности в челото на обществения дневен ред и може да промени отношението ни към хората с увреждания и да отвори сърцата ни за техните трудности и борби.“НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ беше присъдена от международно жури с председател Лех Ковалски (режисьор, САЩ) и членове Туе Стийн Мюлер (режисьор и филмов консултант, Дания) и Наташа Дак Оджуму (продуцент, Великобритания) на филма „АКАСА, МОЯТ ДОМ“ (Румъния-Германия) на режисьора Раду Чорничук. „Ценен е деликатният подход на режисьора - привилегията на достъпа, заедно със сложността на проблемите, които филмът засяга, сред които са семейните ценности и околната среда, превърнаха този филм в победител.“Документалното жури присъди ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „АНИ“ (Чехия) на режисьорката Хелена Тршещикова.„Този филм е за толкова много неща. Много е важен, защото става дума за цяла прослойка, която подминаваме, която расте по целия свят и тази жена е просто невероятен оцеляващ.“Документалното жури присъди още един ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „ГУНДА“ (Норвегия-САЩ) на режисьора Виктор Косаковски.„Виктор Косаковски отново изненадва публиката, правейки един красив за гледане черно-бял филм с много интересен протагонист... Става дума, разбира се, за околната среда, за нашето отношение, за връзката ни с природата и животните. Косаковски е майстор и отново е направил нещо изключително.“НАГРАДАТА за НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ бе определена от жури от фестивалните селекционери Кристине Долхофер (директор, МФФ Crossing Europe Film Festival, Линц), Стефан Лаудин (директор, МФФ Варшава) и Ленка Тирпакова (селекционер, МФФ Карлови Вари) и бе присъдена на филма „ФЕВРУАРИ“ (България-Франция) на режисьора Камен Калев. „Това е един необикновен, мистериозен и поетичен филм, който майсторски създава изживяване на ускоряване и забавяне на хода на времето, докато изследва живота в биографичните му парчета. Завладяващ портрет на човека в ХХ век, който оставя място за съзерцание чрез изключителен кинематографичен подход. Той отключва цяла времева вселена и ни отвежда на кинематографично пътешествие през живота.“Журито на ФИПРЕССИ в състав Марсела Йелич (Хърватия), Мануел Халперн (Португалия) и Димитър Кабаиванов (България) присъди НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ на филма „УРОЦИ ПО НЕМСКИ“ (България-Германия) на режисьора Павел Г. Веснаков. „За социалната острота на филма, показваща слабостта и противоречията на един силен мъжки характер, който преодолява проблемите от миналото и настоящето си в едно интензивно вътрешно и външно пътуване, преди да тръгне към един нов мечтан свят.“НАГРАДАТА НА ГИЛДИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КИНОКРИТИЦИ за филм от Балканския конкурс се присъди на „ГЛАВНИ БУКВИ“ (Румъния) на режисьора Раду Жуде. „В Балканския конкурс имаше силна селекция и за журито беше трудно да открои едно заглавие - филмите бяха различни, с важни теми и индивидуален стил. Наградата се присъжда на „Главни букви“ на Раду Жуде заради експериментаторския дух и нестандартен подход към близката румънска история и Секуритате.“МЛАДЕЖКОТО ЖУРИ на фестивала определи за най-добър филм от Международния конкурс „ЛУЗУ“ (Малта) на режисьора Алекс Камилери.„Отговорно засяга актуална и многостранна проблематика, която тепърва ще става все по-чувствителна в света, в който живеем. Докосва и въздейства с искрения си и интимен подход към киноразказа.“На 25-ото издание на София Филм Фест бе връчена НАГРАДАТА НА СОФИЯ на Столичната община за цялостен принос към световното кино на:Теодосий Спасов, композитор и музикант (България)Джафар Панахи, режисьор (Иран)Специалната награда ФИПРЕССИ 96 ПЛАТИНИУМ на световната асоциация на филмовата критика бе присъдена наТери Гилиъм, режисьор (Великобритания)Очаквайте специалното издание на София Филм Фест през септември с още филми, гости и награди!София Филм Фест се осъществява с подкрепата на Столична община.Основни съорганизатори и партньори са Министерството на културата, ИА „Национален филмов център“ и Програма „Творческа Европа МЕДИА“ на Европейския съюз. ... още »
В юбилейната серия „СФФ 25“ отново ще имате възможност да видите шедьовъра на Хю Хъдсън „Огнените колесници“ на голям екран! Филмът разказва истинската история на Ерик Лидъл (Иън Чарлсън) и Харълд Ейбрахамс (Бен Крос), които надмогват личните си проблеми, за да се надпреварват за златен олимпийски медал през 1924 година съответно за Великобритания и Шотландия. Дълбоко религиозният Лидъл застава на старта, въпреки че той се пада в неделя, а евреинът Ейбрахамс трябва да се изправи срещу антисемитизма… А ето какво ни припомня режисьорът и голям приятел на София Филм Фест при едно от предишните си гостувания на фестивала за същината на спорта – в едни години, в които все повече и повече сме склонни да се отдалечаваме от тази същина... Спортът е чисто изкуство. Индивидуално изкуство. Дори колективните спортове като футбола са изкуство... Да, спортът определено е изкуство: скоковете във вода са нещо много красиво, стрелбата с лък също... Освен това колективните спортове като футбола, волейбола, баскетбола създават усещане за взаимност, за съпричастност, за семейство. Индивидуалните пък, като тичането например, те вдъхновяват всеки ден да оправяш предизвикателства към самия себе си. Не с цел на всяка цена да победиш, разбира се. Има един баланс, който трябва да откриеш, и това също е изкуство. Но за съжаление хората в наши дни са забравили тази страна на спорта. Хората са забравили всичко. Днес те мислят само за състезания и финансиране. И спортът се превръща все повече и повече в стремеж към лична слава и лична изгода – пари.Действието на „Огнените колесници“ обаче се развива в средата на 20-те години на ХХ век. Какво означава специално за вас този исторически период? За Англия, защото все пак изобразявам Англия от онези години, това са годините след Първата световна война – първото следвоенно поколение млади мъже, чиито бащи и братя са загинали в тази война. Не мога да кажа, че съм се интересувал специално от този исторически период преди, но в процеса на снимане на филма започнах да се интересувам.Какво ви донесе в личен план световният успех на „Огнените колесници” през 80-те? Нямам предвид само „Оскарите”. Да, логично е, че след 4 „Оскар”-а станах доста добре познат режисьор и това ми даде възможност да създам още много филми. Получих покани да творя в Холивуд, но отказах, защото предпочетох да остана повече в европейската традиция. И това не се оказа толкова лоша идея… В американското кино всичко се случва прекалено бързо, а как можеш да разкажеш история за две секунди? „Огнените колесници”, напротив, е бавен, съблазняващ филм. Смятам, че един филм трябва да те съблазнява постепенно, а не всичко в него да се случва прекалено бързо и като излезеш от киното, вече да си го забравил и да те занимава само това къде си паркирал... Разкажете ни за работата си с Вангелис, който написа музиката „Огнените колесници” – композициите му, също като филма, още от самото начало се превръщат в световна класика. Вангелис е мой стар приятел, още от края на 60-те; на една възраст сме и съм работил с него много пъти. Да, музиката пътува по света – може би по-лесно от филмите. Вангелис е изключителен талант и има страхотно усещане за това как да превежда емоцията на образите на езика на музиката. Гледайте „Огнените колесници“ ДНЕС – 20 март, от 18:30 часа в кино „Люмиер“ и… след локдауна – на 5 април, отново от 18:30 часа, в Дома на киното! ... още »
Един доста различен филм на бежанска тематика ни предлага родената в Тунис режисьорка Каутер Бен Хания. Казано по-точно, „Човекът, който си продаде кожата“ всъщност по-скоро само тръгва от тази рамка, за да постави едни много по-стари и все още неразрешени за човечеството въпроси: къде е границата между свободата и робството, между човека и предмета, между личното достойнство и разголената публичност, между изкуството и опакото му, насилието… Героят на този филм е млад сириец – но не един от безбройните безименни хора без лица, с чиито истории лицемерно избираме да се разминем набързо и да превключим на друг канал, иначе размахвайки флага на хуманизма. Не, героят Сам Али има лице, има рижав котарак, има приятелка, която го обича и на която прави публично предложение за женитба в обществения транспорт – причина да бъде хвърлен в ареста за неприемливо поведение. Има и гръб, който предоставя на световноизвестен художник, приемайки сделката да се превърне в жива картина, в замяна на това да може да пътува свободно и да стигне до любимата си в Белгия.Не че сюжетът също не ни е познат като рамка още от народните приказки, през „Фауст“, та чак до съвременните антиутопии... Дяволът обаче е в детайлите. Артистът, купил кожата на Сам, още в началото съвсем честно определя себе си като Мефистофел. А към края на филма, когато Сам му се обажда от Рая, казва: „Знаеш ли кое е по-лошо от това да бъдеш част от Системата? – Системата да те игнорира“… Това обаче е само един от възможните финали. Всяка история, почиваща донякъде на реални източници (вижте творчеството на белгийския артист-концептуалист Вим Делвоа – б.ред.), винаги има повече краища.Каутер Бен Хания започва кариерата си като документалист. Третият ѝ пълнометражен и първи игрален филм „Красавицата и кучетата“ участва на фестивала в Кан през 2017 и е официалното предложение на Тунис за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Сред номинациите и наградите на „Човекът, който си продаде кожата“ (2020) са за най-добър актьор (Венеция ‘20), най-добър сценарий (Стокхолм ’20) и най-добър филм на арабски език (Ал Гуна ’20).Гледайте филма на голям екран ДНЕС – 20 март, от 20:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“ и УТРЕ – 21 март, от 18:00 часа, в кино „Люмиер“! ... още »
Днес е единствената, ексклузивна прожекция на неговия тотален хит „Рамбо: Първа кръв“Тед Кочев е роден в Торонто, Онтарио, в семейство на български заселници от Пловдив. Дипломира се със специалност английска литература в Университета в Торонто. Започва кариерата на 24-годишна възраст като режисьор на телевизионни филми в канадската обществена телевизия СВС. Той е сред най-големите имена в Холивуд. Носител е на „Златна мечка“ от фестивала в Берлин за „Обучението на Дъди Кравиц“ (1974), получил също и номинация за „Оскар“, както и на две номинации за „Златна палма“ в Кан за „Да се събудиш в страх“ (1971) и „Джошуа преди и сега“ (1985). „Рамбо: Първа кръв“ е един от най-големите боксофис хитове за всички времена. Тед Кочев беше удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство през 2016 година. Ето част от думите му, с които поздравява българската публика днес:Здравей, София! Здравей, скъпи Кита! Аз съм Тодор Кочев – българин!Кита, за мен е голямо удоволствие да те поздравя за двайсет и петата годишнина на страхотния София Филм Фест! Не мога да опиша колко беше вълнуващо да бъда там, да получа признанието и аплодисментите от любимата родина на моите родители. По време на това незабравимо посещение, прекарах много време в изследване на корените на моите родители и целия им живот в България. Винаги помня колко топло и уютно беше в България, колко вкъщи! Пеенето и танците в началото на този София Филм Фeст ме въраха към детството ми в Торонто, където семейството ми и техните гости пееха и танцуваха българска народна музика. Обичам, обичах и още обичам да танцувам български хора! В моя филм „Първа кръв“ участва Силвестър Сталоун. Избрах го, защото излъчваше твърдост, но и специална чувствителност, която беше идеална за главния герой – Рамбо. Предложих му Джон Рамбо и Силвестър се съгласи, при условие, че – какво? Че може да пренапише сценария с заедно с мен, без да знае, че възнамерявам да направя това. „Много ясно!“ – казах. Работихме заедно великолепно и плодотворно по редакцията на този сериозен сценарий, като направихме много важни промени. „Първа кръв“ разказва за времето непосредствено след войната във Виетнам. В миналото, когато американски ветерани са се връщали от война, те са били чествани като герои! Поздравявани с паради и оркестри! Това помага на ветераните да се завърнат към нормален живот в обществото. Но когато се завръщат войниците от Виетнам, те не само са отблъснати, те са демонизирани. Америка се отнася с тях като с група загубеняци, нарича ги „женоубийци“ и „детеубийци“. Те бяха унижени! Завърнаха се в Америка, за да видят, че там няма място за тях. Така че, за съжаление, много насочиха дулата срещу себе си. Да - те се самоубиваха. Статистиката за самоубийствата сред тях беше изключително печална и висока. В моя филм, отношението към Рамбо от страна на шерифа-селяк и неговите подчинени е еманация на отношението на Америка към завърналите се ветерани от Виетнам. Така че, скъпи български приятели, изпращам ви моите най-добри, искрени и топли пожелания. Седнете и се насладете на филма ми „Рамбо: Първа кръв“. Присъединяваме се към призива на чаровния и неуморим Тед Кочев! Гледайте „Рамбо: Първа кръв“ ДНЕС – 20 март, от 16:30 часа, в кино „Люмиер“! ... още »