Виж хитовете в Cineland Pernik ! 🎥⭐️ Кино програмата от 24 до 30 юни е тук! 📢 Кристална картина и звук! Заповядай и се наслади на най-актуалните заглавия! Приятно гледане!
В Зала „РЕЗОНАНС“ на Дома на киното от 19:00 часа ДНЕС ще бъде представен майсторският клас на легендарния немски режисьор ФОЛКЕР ШЛЬОНДОРФ „Да работиш с актьори“Той е автор с неповторим почерк, който прилага и в интерпретацията на различни теми и сюжети, и в работата си с актьорите. Приятел на София Филм Фест, Шльондорф е гостувал у нас през годините, като на 10-ото издание на фестивала е удостоен с Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството на киното. Той е един от най-продуктивните европейски режисьори, известен с творбите си на няколко поколения киномани по цял свят. У нас той е представял книгата си „Светлина, сянка и движение. Моят живот и моите филми“, която излиза като част от поредицата „Амаркорд“ на издателство „Колибри“, както и режисьорската версия на шедьовъра „Тенекиеният барабан“, показана за първи път в Кан през 2009. Носителят на „Оскар”, отличеният със „Златна палма”, един от бащите на „новото немско кино” Фолкер Шльондорф разказва с нежност за другите и безмилостно за себе си. Първата му любов са книгите. Втората – филмите. Жените? Те са повод за полети във висините и за дълбоки житейски кризи. В душата на родения на 31 март 1939 г. във Висбаден творец се борят две стихии - дисциплинираността на немския произход и артистичният хаос на френското възпитание. Шльондорф завършва Сорбоната, където специализира политология и икономика. На режисурата се посвещава в Института по кинематография в Париж. Известно време живее във Франция и работи като асистент-режисьор на Луи Мал, Жан-Пиер Мелвил и Ален Рене. През 1966 година реализира своя кинодебют „Младият Тьорлес“ - притча за безапелационния възход на нацизма в Германия. Филмът успява да предизвика противоречиви реакции в киногилдията, спечелва вниманието на голям брой зрители и се превръща в хит в боксофис класацията на Германия. „Младият Тьорлес“ е удостоен със специалната награда на критиката на фестивала в Кан – приз, който отваря вратите на европейската сцена не само за него, но и за цяло поколение режисьори от Новото немско кино, като Райнер Вернер Фасбиндер и Вим Вендерс. В продължение на 20 години Шльондорф е женен за не по-малко известната Маргарете Фон Трота (1971 до 1991). Преди да се посвети само на филмовата си кариера, Шльондорф режисира няколко известни опери във Франкфурт, Берлин и Париж. През 1973 г. създава своя филмова компания заедно с няколко приятели - „Биоскоп филм”, която продуцира много от бъдещите му проекти. Емблематичната и може би най-гениална творба сред филмите на Шльондорф е „Тенекиеният барабан“ (1979), който бе бъде показан в неговата реставрирана режисьорска версия в програмата на 25-ия София Филм Фест през 2021 година. Творбата на Шльондорф е носител на „Оскар“ за чуждоезичен филм и на „Златна Палма“ от фестивала в Кан. „Една любов на Суан“ (1984) е един най-харесваните филми на Шльондорф, създаден по сценария на Питър Брук и Жан-Клод Кариер и реализиран с брилянтен актьорски състав - Джеръми Айрънс, Ален Делон, Орнела Мути, Фани Ардан. През 1985 г. Шльондорф дебютира и в Америка с телевизионната продукция „Смъртта на търговския пътник“ с участието на Дъстин Хофман и Джон Малкович. През следващите години продължава да снима, насочвайки се към прочути романи и така се раждат „Хомо Фабер“ (1991, по едноименния роман на Макс Фриш, със Сам Шепард и Джули Делпи в главните роли), „Горски цар“ (1996, по книгата на Мишел Турние, с участието на Джон Малкович), „Палмето“ (1998, по едноименния роман на Джеймс Хадли Чейз, с Елизабет Шу и Уди Харелсън) и др. Фолкер Шльондорф казва за киното „Езикът - това не са само думите, това са репликите, мелодията, позите в един филм. Защото чрез тях човек може да усети кое е истина и кое лъжа, дори на език, който не разбира!“. Не пропускайте уникалния шанс да видите МАЙСТОРСКИЯ КЛАС на Фолкер Шльондорф „Да работиш с актьори“ в програмата на 26-ия София Филм Фест! ... още »
17 март – кино ЛЮМИЕР – 18:00 ГАЛА премиера на най-новия филм на сръбския режисьор Радивое Андрич, добре познат на българските зрители с хитовете „Когато порасна, ще стана Кенгуру“ и „Светкавици“, който ще представи лично своя най-нов филм „Как се научих да летя“ в София. Проектът е създаден по награждавания роман на известната детска писателка Ясминка Петрович и бе представен в развитие на София Мийтингс 2018. „Как се научих да летя“ е съвместна продукция между Sense Production (Сърбия), Kinorama (Хърватия), Арт Фест (България) и Silverart (Словакия). Филмът разказва семейна история през погледа на една тийнейджърка. Действието се развива на идиличния остров Хвар, създавайки картина на безгрижно детство - както чрез начина, по който възприема света дванайсетгодишната София, така и от гледната точка на нейната баба. 17 март – кино ЛЮМИЕР – 20:30 ВРЪЧВАНЕ на Специалната награда на София Филм Фест на изключителният творец Лех МАЙЕВСКИ, член на Международното жури на 26-ия СФФ. Лех Майевски е поет, медиен артист, писател, филмов, театрален и оперен режисьор, оператор, монтажист, композитор, художник... и продуцент. Неговите видео, филмови и художествени произведения са представяни в различни галерии и музеи по света. Лех Майевски изнася лекции за скрития език на символите в различни университети, колежи и академии по изкуствата. Най-новият филм на Лех Майевски „Бриджит Бардо завинаги“ (2021) е създаден по романа му „Pilgrimage To The Grave of Brigitte Bardot Miraculous“. Действието се развива в средата на XX век в комунистическа Полша. Адам живее с майка си, която е преследвана от Държавната служба за сигурност. Бащата на Адам се сражава през Втората световна война като пилот в защита на Великобритания и оттогава никой не е чувал за него. Не е ясно дали е останал в Англия, или се е върнал и се крие, за да избегне преследване. От него пристигат пакети и пощенски картички, но Адам, който никога не е виждал баща си, подозира, че ги изпраща някой друг. В училище той продължава да мечтае, че един ден баща му ще кацне на спортната площадка със своя Spitfire и ще излезе жив, героичен и величествен. Един ден, докато гледа в киното филма „Презрение“ на Жан-Люк Годар, момчето се пренася в гримьорната на младата Бриджит Бардо и в нейния свят на филмови и музикални звезди... 19 март – Дом на киното – 13:30 Лех Майевски ще представи филма си „Мелницата и кръстът“ и непосредствено след прожекцията, от 15:30 часа започва специалното събитие „София – Град на киното: Интервю без автограф“Модератор на разговора с Лех Майевски е Драгомир Симеонов „Още преди да започнат началните надписи, „Мелницата и кръстът“ обещава завладяващо очарование, тъй като Питер Брьогел Старши, великият фламандски художник от XVI век, разговаря със своя покровител Николас Йонхелинк, докато той скицира етюди за подготвяна от него голяма творба. В това пищно и хипнотизиращо изследване на творчеството на един художник и на времето, в което е живял, Майевски представя едно продължително размишление върху самия творчески процес. Не художникът – изкуството е звездата тук, а режисьорът изтънчено пресъздава детайлите му. Той рисува кинематографично. Вдъхновяваща, примамлива медитация за образите и разказите – общата монета на историята, религията и изкуството“, пише за филма „The New York Times“. „The Wall Street Journal“ го определя като „визуално пищна историческа драма. Лех Майевски преоткрива процеса на изработване на платното, използвайки обширна компютърна графика и актьорски състав, за да създаде не само необикновена жива маса на фона на панорамата на Ниската земя, но и да разкаже историите на онези, до които Брьогел се е докоснал и на които е бил свидетел“. 20 март – кино ЛЮМИЕР – 17:30 100 години Нино Манфреди„Лунен удар“, представен от Роберта Манфреди и Алберто Симоне В партньорство с Италианския културен институт 26-ият София Филм Фест ще отбележи 100-годишнината от рождението на един от най-великите актьори в историята на италианското и световното кино – Нино Манфреди. На 20 март от 17.30 часа в Дома на киното режисьорът Алберто Симоне, който ще оценява творбите в Балканския конкурс на фестивала, ще представи лично филма си „Лунен удар“ („Colpo di luna“). Специален гост у нас ще бъде и една от дъщерите на легендарния комик – Роберта Манфреди, актриса и продуцент. Филмът „Лунен удар“ е създаден от приятеля на Манфреди, сценаристът и режисьор Алберто Симоне. Историята е за един астрофизик от Милано, наследил селска къща в Сицилия, който решава да я възстанови с помощта на затворения, необщителен дърводелец Салваторе (в ролята Нино Манфреди). Той взема присърце задачата и се захваща за работа с помощта на сина си, който има проблеми в развитието на способностите си. Работата върви доста бавно и когато собственикът решава да провери какво се случва – той открива, че Салваторе е превърнал къщата в терапевтична общност за хора, които имат нужда от специално внимание и грижа. „Лунен удар“ е прекрасен разказ, който излъчва топлота, човечност и проектира удивителното си емоционално въздействие, благодарение на трогателния сюжет и талантливите актьорски превъплъщения. ... още »
Дебютният пълнометражен филм на младата македонска режисьорка Дина Дума ни потапя и деликатно, и рязко във виртуалния свят на днешните 16-годишни, чието ежедневие е формирано до голяма степен от социалните мрежи. Филмът обаче е в много по-голяма степен сериозно изследване на по-универсални теми – за съвестта, за приятелството, за вината – през призмата на този онлайн свят на тийнейджърите.Самата режисьорка е по-възрастна от героите си с малко повече от десетилетие и борави както с личния си опит (през нейните тийнейджърски години се появява Фейсбук), така и с опита на най-най-младите днес, защото светът на социалните мрежи, знаем, се развива с темпове, които са много по-бързи, отколкото който и да е от нас е очаквал преди 10, 15 или 20 години. Филмът е едновременно достоверен и разтърсващ, а едно от достойнствата му, наред с това, че ни държи за гушата до самия финал, е че ни запраща в свят, който ние, по-възрастните, самоуверено твърдим, че познаваме добре, а всъщност…Как се роди идеята за „Сестри“?Идеята да направя този филм води началото си от една истинска случка, която помня от времето, когато аз бях тийнейджърка преди повече от 10 години. Някой беше заснел момче и момиче в интимен момент и го беше пуснал в социалните мрежи, което унищожи живота на момичето. Тя се пресели в друг град, а накрая и в друга страна. Момчето пък си остана в Македония, дори в същото училище, смятаха го за герой и нямаше никакви последици за него. Нито пък за този, който беше снимал видеото. Затова сметнах, че е важно да направя филм, който се занимава тъкмо с тази тема.Във фокуса на филма попада и нещо много по-голямо – съвестта, чувството за вина на съучастника. Изключително майсторски – поздравления! – е предадена тази ситуация, в която човек може, или по-скоро не може да живее с нещо, което напира да бъде казано…Да, освен с всичко друго, филмът се занимава и с темата за съвестта като цяло, и за съвестта на млад човек, чиято личност се формира. Тук изследваме два персонажа, които по различен начин се справят със съвестта си. От една страна е Яна, която сякаш случилото се въобще не я безпокои, а героинята Мая по време на целия филм е разяждана отвътре и опитва да се освободи от веригите и бремето на тегнещата тайна.Историята тук, а и мотивите са по-различни, но следвайки Мая, разкъсвана от тайната (и вината), която носи, без да го търсим като паралел, сякаш естествено се сещаме за Достоевски и „Престъпление и наказание“…Много ми е драго, че това се усеща във филма. Това ми беше и целта. „Престъпление и наказание“ на Достоевски наистина беше сред вдъхновенията ми за филма и ми е много приятно, че това се припознава и от другата страна, тази на зрителя.Разкажете ни за работата с двете момичета в главните роли. Те наистина ли са само 16-годишни, или са малко по-големи и по-опитни, защото на екран стоят и автентично, но и изключително убедително от професионална гледна точка, а професионализмът не се гради само за година-две?Докато снимахме, бяха дори по-малки – между 14 и 16, днес са малко по-големи. Всъщност, за мен кастингът беше ключов. Беше ми ясно, още докато пишех сценария, че трябва да избера истински тийнейджърки, защото едно от нещата, които ми бяха важни, беше техният личен опит. И въз основата на този личен опит исках те самите да участват в развоя на самия сценарий, на историята, на диалозите. Беше важно всичко в света на тийнейджърите да бъде предадено по възможно най-реалистичен начин. Кастингът продължи шест месеца, а когато избрахме двете момичета, работих по образите на героините с тях още три месеца. В този процес се посветихме много на импровизацията като изразно средство пред камера, като заедно с тях финализирахме и последната версия на сценария. Дадох им да го прочетат само веднъж. Не беше позволено въобще да се фокусират върху историята, а трябваше да мислят много повече за състоянието, което съответната героиня трябва да пресъздава пред камерата. Това за мен беше риск – и трябваше да го поема, за да постигна резултата, който целях.Къде са заснети кадрите сред природата, където младежите плуват в началото на филма? Действието се развива основно в Скопие, а това толкова различно място би следвало да е съвсем близо…Това е каньонът Матка и ако не сте били досега там, горещо Ви препоръчвам да го посетите, когато идвате в Скопие. Може би в тази част на годината е малко студено за плуване, но е много красиво.Задължително. А и това място на реката съвсем не е случайно във филма. Метафората за водата я има на повече нива в „Сестри“.Да, мога да кажа, че образът на водата беше много важен за представянето на персонажа на Мая – исках да покажа вътрешното й състояние: от безгрижието в началото, през чувството за затвор, до финала, където – отново във водата – тя се освобождава от своите вериги, изправяйки се очи в очи с (не)приятелката си.Добре, ако водата е стихията на Мая, коя е стихията на Яна – огънят, въздухът?...Може би телефонът и социалните медии в него.Операторската работа и въобще визуалният стил на филма също са впечатляващи.С оператора Наум Доксевски работя вече доста време. Познаваме се от студенти, като и за двама ни това е дебютен пълнометражен филм. Мисля, че най-важното за мен беше сценографията и цветовете наистина да допълват състоянието на главните герои. Забелязва се, че в началото цветовете са по-топли, а нататък образът става все по-тъмен и по-тъмен.Но оптимизмът все пак е налице, защото докато има съвест – има и оптимизъм. Коя публика най-вече припознава филма и посланията му – тийнейджърите, по-възрастните хора, хората на Ваша възраст, или?Най-много реагират родители – това е нещо, което забелязвам. Също така хора, които са педагози. И едните, и другите много се интересуват, защото общуват ежедневно със своите деца или ученици, но все пак не им е ясно докрай какво се случва в този виртуален свят на тийнейджърите.Как смятате, по какъв начин този филм, вече след завършването си, ще повлияе на следващите Ви проекти?В момента точно работя по нов проект във Франция. На творческа резиденция на филмовия фестивал в Кан. И този нов проект също е свързан със света на тийнейджърите и съзряването. Така че вероятно още не съм готова да се разделя с тази тема. Не мога да разкрия засега нищо, но мога да кажа, че „Сестри“ ми даде много полезен опит. Като се и надявам в следващия филм подходът към същата тема да е малко по-различен, а не да направя филм по съвсем същия начин.Гледайте филма „Сестри“, състезаващ се в Балканския конкурс на 26-ия София Филм Фест, ДНЕС – 14 март от 20:30 ч. в кино „Одеон“ и УТРЕ – 15 март от 20:45 ч. в Културен център G8. Специален гост и на двете прожекции е съсценаристът на филма МАРТИН ИВАНОВ. ... още »
„Бърлогата“, първият пълнометражен игрален филм на Беатриче Балдачи, ни среща с вълнуваща двойка. Джулио (Лоренцо Алой) е срамежливо осемнайстегодишно момче, което изглежда напълно доволно от живота си на село и природата сякаш го слуша. Като с магия той поддържа градината на сейството си тучна и пищна, сред райското спокойствие на италианската провинция. В съседната, отдавна запустяла къща се нанася Лия (Ирене Ветере), малко по-голяма от Джулио, затворена и видимо мрачна. Между двамата пламва искра, но вместо да се разгори любов, следват серия странни срещи, в които Лия манипулира Джулио и излива върху него целия си на пръв поглед безпричинен гняв към живота. На зрителя сякаш не е дадено да разбере героинята, поне не преди Джулио да се осмели да наруши правилата, които тя е задала.Специален гост на 26-ия София Филм Фест е актрисата Ирене Ветере, която лично ще представи филма на Беатриче Балдачи пред публиката в София.Обикновено задаваме този въпрос на режисьорите, но екипът на „Бърлогата“ е бил малък и сигурно всички сте били ангажирани в творческия процес. Каква е историята на филма и на кой етап Вие станахте част от нея?Тази история е забавна. Беатриче Балдачи е гледала предишния ми филм „Вълшебни нощи“, дело на много известния италиански режисьор Паоло Вирдзи. И изведнъж решила, че ме иска в главната роля на собствения си проект. Потърси ме в Инстаграм и ми се представи така: „Здравейте, аз съм млад режисьор и това е моят първи пълнометражен филм. Бихте ли искали да станете част от него?“ В началото бях подозрителна, а и точно се готвех за изпитите си в университета, не бях сигурна, че трябва да приема този ангажимент и че ще имам време. Но после тя ми изпрати сценария и аз се влюбих в него.Имахме много предварителни срещи и репетиции, защото бюджетът беше наистина малък. Можехме да си позволим само 18 снимачни дни, тъй че трябваше да пристигнем на снимките напълно подготвени. Нямахме време за повече от два дубъла.Лия, героинята Ви във филма, в началото изглежда изключително затворена и неразбираема за околните. Как успявахте да поддържате тайната ѝ?За мен тази роля беше интересно пътуване. В началото Беатриче все ме питаше какви общи черти намирам между себе си и Лия. Отговарях „никакви“. Тя ме поглеждаше и казваше „Не мисля така. Според мен имате много общо, но още не го знаеш“. И после се оказа, че е истина, защото силата на Лия е в нейната ранимост. Според мен това е най-важната тема във филма. Моментът, в който тя решава да разкрие тайната си, може би ни кара да я възприемаме като по-слаба, но според мен това е възможно най-смелата постъпка в такъв момент. Това е признак на сила, не на слабост.Лия е уплашена. Затова решава да се държи странно. Уплашена е и не знае как да събере обратно живота си. Много е вълнуващ начина, по който Лия съумява да се свърже с Джулио. Всичко, което прави, е опит да се защити, да покаже, че е силна, че знае какво иска и че няма нужда от никого. Накрая става ясно, че това не е истина, защото всеки се нуждае от някого. Това може да звучи като клише, но е истина! Мисля, че тя е много сложен герой. Понякога с Беатриче имахме различни обяснения за някои от постъпките на Лия. Макар Беатриче и другият сценарист Едоардо Пума, в началото да са мислили, че знаят какво иска Лия, когато аз започнах да влизам в ролята ѝ се оказа, че имам други разбирания за някои от изборите ѝ. Бетариче не винаги беше съгласна с мен, но прие, че Лия вече е и мой герой, не само неин.Предишният Ви филм „Вълшебни нощи“ на Паоло Вирдзи вероятно е бил заснет по съвсем друг начин?Да, бюджетът беше далеч по-голям. Нямахме много предварителна подготовка, но пък снимахме 6-7 седмици. Вирдзи си беше режисьорът, той е много известен и уважаван в Италия, ние бяхме просто изпълнители. Той е страхотен режисьор, но не усетих такава атмосфера, такава връзка, каквато имахме с Беатриче. Работата вече беше планирана и нямахме много възможност да участваме в творческия процес. С „Бърлогата“ беше различно, съществуваше дори риска да не успеем да направим филма с малкия си бюджет. Трябваше много да си помагаме и имахме усещането, че хората са част от проекта заради самия него, не заради парите. Накрая, когато го завършихме, беше все едно е станало чудо.Какъв е моментът за италианското кино и какво е да си част от сцената именно сега?В момента киното в Италия преживява разцвет. Правят се филми извън клишето за италианските комедии и романтични филми. Експериментираме с нови форми. Има толкова много прекрасни, млади актриси. Самата аз обаче не съм сигурна, че само с това ще се занимавам в живота, че това е моят път. Аз всъщност уча архитектура, обичам рисуването, графичния дизайн, илюстрациите, имам много различни интереси. Обожавам киното и актьорството, но не съм сигурна, че имам силата и вътрешния подтик да съм само актриса. Точно сега завършвам университета и пред мен се отварят много възможности, трудно ми е да избера една.„БЪРЛОГАТА“ участва в Международния конкурс на 26-ия СФФ – прожекциите на филма са ДНЕС, 14 март (понеделник), от 18:00 часа и УТРЕ, 15 март (вторник), от 10:30 часа - и двете са в ДОМА НА КИНОТО. Филмът на Беатриче Балдачи е достъпен и ОНЛАЙН на online.siff.bg! ... още »
Филмът на Димитър Петков тръгва по кината в цялата страна от петък, 11 мартВчера, 10 март, в Cine Grand Park Center се състоя гала премиерата на новия български филм „Късата клечка“. Филмът на режисьора Димитър Петков ни връща в мрачните времена на социализма и разказва историята на четирима униформени пазители на реда. Те са замесени в инцидент, който започва като провинциален водевил, с изневяра, но завършва с убийство… Пазителите на реда ще станат съюзници по неволя, зловещо „свързани” лица. Всеки знае, че другият няма да му прости, ако може да си отмъсти. И всички задружно ще пазят общата мръсна тайна.Голямата звезда на премиерата беше Руслан Мъйнов, който изпълнява една от главните роли в „Късата клечка“. Той мина по червения килим в Cine Grand, в компанията на останалите имена от творческия екип на филма. Присъстваха още популярни звезди като Марта Вачкова, Екатерина Захариева, колеги и приятели. Режисьорът Димитър Петков представи екипа и благодари на присъстващите, които го възнаградиха с бурни аплодисменти. В края на прожекцията към екипа се присъедини и изпълнителят на другата главна роля Китодар Тодоров, който имаше участие същата вечер.rnrnrnrnrn ... още »
„Каръшко чукане или шантаво порно“ - Златната мечка от Берлинале 2021 е челен удар с новата нормалност. Не толкова защото персонажите се движат през Букурещ със скрити зад маски лица, колкото заради могъщата сила на новите медии и живота в мрежата да разпокъсват вниманието на зрителя до пълна дезориентация, в която да му потрябва речник, за да разпознае собствения си свят. Домашното порно на учителка в престижно училище някак е изтекло в интернет. В първата част на филма, в очакване на родителската среща, която ще реши съдбата ѝ, тя се скита из шумния, рушащ се и претрупан с реклами град, сякаш се надява сетивният хаос наоколо да я зашемети достатъчно силно, за да може да понесе унижението. В крайна сметка кафето и валерианът очевидно не помагат. Градът е оставен да се развихри и да безчинства, да покаже най-грозното си лице - мутри с джипове, пневматични чукове, смог, разправии, ремонти, а страхът, че учителката ще бъде разпозната от случаен минувач, бавно се просмуква у зрителя. И точно когато ни завладява желанието най-накрая да се случи катастрофата, попадаме между кориците на странен албум. Втората част на филма представлява визуален речник, колекция от образци, които показват в мрачна светлина човешката природа и състоянието на нещата. Думите и дефинициите се сменят бързо, а всяка асоциация засяга нерв. Изброяването на човешките пороци става така нетърпимо, както е било преминаването през града. И в крайна сметка, ако всичко човешко е толкова ужасно, кой би могъл да съди една учителка, за това че домашното ѝ порно е изтекло в мрежата? Третата част на филма изоставя любителските кадри и видеоарта, за да навлезе в истинската драматургия. „Каръшко чукане или шантаво порно“ стои на ръба на киното и не е лесен за гледане филм, а и румънският режисьор Раду Жуде не е известен като автор на „леки“ филми. Но точно както и „Аферим!“, новата му творба се отплаща на зрителя с хаплив хумор и с точността, с която посочва пороците и заблудите ни. „Киното е като щита на Атина“ - настоява речникът на света в средата на филма, а „Каръшко чукане или шантаво порно“ наистина отразява ужаса от днешния ден по начин, който можем да понесем и осмислим.Яна Пункина ... още »
Един от големите приятели на СФФ – грузинският режисьор Леван Когуашвили, носител сред множеството международни отличия и на Голямата награда на София Филм Фест за „Срещи на сляпо“ (2013), отново пристига у нас, само половин година след участието си на есенното издание на фестивала през септември 2021, когато представи най-новия си игрален шедьовър „Брайтън 4“ (с български копродуцент „Арт Фест“).На 26-ия София Филм Фест Леван е член на журито на Документалния конкурс, като по този повод ще можем да гледаме и един негов по-ранен документален филм – „Новият живот на Гогита“ (2016), копродукция на Грузия с Хърватия, Русия и Украйна (от времената когато отношенията между Русия и Украйна бяха на ниво копродукция), както и „Брайтън 4“, който има цели 13 прожекции в София в рамките на тазгодишното издание (включително и в програмата „Кино за незрящи“).Г-н Когуашвили, нека започнем с това, че Вие правите едно ново, съвременно, говорещо за днешния човек кино, но винаги е много приятно, когато откриваме и някои класически мотиви от старото грузинско кино, с което всички сме израснали… Вашите грузинци пеят и в Бруклин, както се чува.Песни, музика, разбира се. Не мога да кажа, че преди да стана на 17-18 съм бил кой знае какъв почитател на сериозното кино. По онова време обаче гледах много грузински комедии, а в тях винаги е имало много музика и песни. Много добри композитори са писали музика за грузински комедии. После, разбира се, започнах да гледам и филмите на по-сериозни режисьори като Йоселиани. Но това беше по-късно…Вие представяте едно много интересно микрообщество на грузинската емиграция в Щатите, но това общество не е само грузинско. Има и узбек. Има и един казахстанец, за когото ще кажем няколко думи по-нататък… Но мястото, където живеят всички тези хора, много напомня на картина от един роман отпреди двайсетина години – „Прекрасните творения небесни“ на Динау Менгесту, въпреки че там той показва своето си, етиопското емигрантско микрообщество в Северна Америка…Този хостел в „Брайтън 4“ е и една от основните причини да реша да направя филма – исках да покажа това място и как живеят хората там и всъщност – да се завърти целият този калейдоскоп от сцени……който показва една малка Грузия или дори един малък пост-Съветски съюз на американска територия. Много интересни са отношенията – особено с „чужденците, които не са чужденци“. Ето, дори казахският измамник идва накрая с бутилка водка и пее песни заедно с грузинците…Да, самият Брайтън Бийч е умален модел на бившия Съветски съюз, което е нещо доста любопитно за изследване. Всичко там е смешно, но и тъжно, носталгично. И именно това малко огледало на нашето минало ни помага да покажем изключително голямото разнообразие на тази толкова колоритна среда, тъй благодатна за написване на сценарий.Във филма последната си роля изигра големият грузински актьор Кахи Кавсадзе, който ни напусна през 2021 на 85-годишна възраст. Какво можете да ни разкажете за работата си с него?Кахи Кавсадзе беше легенда, един от последните представители на онова велико поколение актьори в грузинското кино и театър от времената на СССР. Да припомним например блестящата му роля на злодея в „Бялото слънце на пустинята“… Работих с него в два от филмите си и много се радвам, че имах тази възможност, защото той беше изключителен човек.Ролите му в „Срещи на сляпо“ и в „Брайтън 4“ са много различни една от друга, но сякаш откриваме и общото – пред нас е човек, който изглежда спокоен, но всеки момент може да избухне. Това като че ли е твърде характерно за хората от нашия географски регион, как смятате?Да, това прави героите му и в моите филми интересни. Но той си беше такъв и в реалния живот – много емоционален и едновременно с това уравновесен. И това беше изключително качество. В работата с повечето актьори режисьорът се опитва да пообере тяхната енергия, да ги пообуздае. А Кахи Кавсадзе имаше рядкото качество да бъде крайно експресивен и същевременно точен, прецизен и правдив. Това го няма при много актьори и именно поради този факт беше толкова вдъхновяващо да се работи с него – той можеше да избухне и едновременно с това да остане правдоподобен в това си избухване.Не по-малко вдъхновяваща е работата Ви с двукратния олимпийски и петкратен световен шампион по свободна борба Леван Тедиашвили в главната роля в „Брайтън 4“. Нека припомним обаче, че това не е първата му роля в киното…Да, през 80-те той се снима в един „грузински уестърн“ за двама вагабонти през ХIX век, нещо като грузинските Сънданс Кид и Бъч Касиди, и благодарение на тази си роля, на единия от злодеите, той стана много популярен и в киното. Това обаче беше в средата на 80-те…И оттогава не е участвал в друг филм? Чак до „Брайтън 4“?Не, но това е защото беше активен в много други области. Влезе в политиката. После беше бизнесмен. Би се в Абхазката война, където отиде заедно със сина си и където загуби сина си. Той е човек, постигнал много победи, но и преживял много трагедии в живота си. Човек с интересен и криволичещ път и легенда – когато сравняват успехите и уменията му в спорта, обикновено го поставят до личности като Мохамед Али. И всичко това е изписано на лицето му – победите, загубите, трагедиите…Във филма той изглежда като дзен учител с това спокойствие, което излъчва в този луд, агресивен и неспокоен свят. Това той самият ли е, или героят му?Впечатлението на спокойствие, което създава, е частично заради здравословното му състояние. Той има проблеми със слуха и съответно не беше много лесно да му бъдат поставяни задачи. Когато започнеш да му обясняваш прекалено много работи, той се изнервя и не може да работи толкова добре, поради което решихме да превърнем недостатъка в ефект, създавайки този изключително спокоен персонаж, чието присъствие говори повече от думите. И до голяма степен това се получи, защото той самият е много изразителен. Ето един добър пример как на терен физическото затруднение може да доведе до добро творческо решение.Във филма биографиите на спортиста Леван Тедиашвили и на героя на филма в един момент сякаш се сливат. Поздравления за използваните истински документални кадри отпреди половин век, които показват… в крайна сметка и двамата.Да, съществуват няколко документални филма за него като спортист, снимани през 70-те. И решихме, че ако ги използваме, те биха добавили автентичност и към образа на героя. Така че да, това беше една допълнителна възможност, която ние веднага прегърнахме и приложихме, мисля, по много подходящ начин.Първите прожекции на „Брайтън 4“ в рамките на 26-ия София Филм Фест са ДНЕС – на 11 март, петък, от 20:45 ч. в Културен център G8 и УТРЕ – на 12 март, събота, от 15:00 ч. в „Евро Синема“. ... още »
„Воев“. Този филм го очаквахме. Как само го очаквахме. Няколко поколения почитатели на творчеството на Димитър Воев – от неговите съвременници: музиканти, фен клуб, сподвижници, та чак до съвсем млади хора, родени няколко години след смъртта му, но знаещи текстовете му наизуст. Някой трябваше да разкаже визуално тази история. И хубавото е, че младата режисьорка Биляна Кирилова, родена само няколко години преди смъртта на поета, се оказа наистина подходящият човек за това. Истината е, че да, всички бихме отишли с любопитство да гледаме и не толкова добър филм за Воев (и залата на кино „Люмиер“ пак би била напълно разпродадена още преди откриването на фестивала, какъвто е случаят с премиерата тази събота, на 12 март). Но филмът в крайна сметка е изключителен. Той бърка много надълбоко в самия свят на Воев, използвайки множество похвати по начин, по който поезия, документалистика, манипулирани архивни кадри, анимация се смесват така, че човек въобще да не се замисля за жанра. Още първият образ и първият звук, дори преди поезията, така приковават вниманието (и го държат в продължение на 77 минути), че просто няма шанс да си погледнете телефона или да отклоните очи от киноекрана по някаква друга тривиална причина. Не. Тук сме в един свят, който буквално ни завладява.Филмът борави и с огромния фото- и видеоархив на съпругата на Воев - Нели Недева-Воева, чието организиране и дигитализиране е резултат на многогодишен труд. Виждаме както кадри, станали известни още в годините на съществуване на „Нова генерация“, „Кале“, „Воцек и Чугра“, така и никога непоказвани досега. Има един епизод накрая, на един покрив, познат на повечето от нас от известната фотосесия, но тук го виждаме и като видео – отвъд, наистина отвъд смъртта… Други кадри, като известното интервю от Русе, което всички сме гледали в Ютюб, пък се смесват съвсем естествено с колажи, създадени специално за този филм. Има засегнати и аспекти от личността на Воев, които сякаш винаги са оставали на заден план през годините, засенчени от ореола му – Воев и любовта, Воев като баща, Воев като жизнерадостен човек с интересно чувство за хумор. В този филм сякаш има множество по-малки филми, без цялото да бъде удавено в това множество.Но нека да започнем от самото начало. Още преди 7 години Нели Воева беше повярвала в идеята на Биляна Кирилова и нейния тогавашен съавтор (20 и няколко годишни по онова време) и дори ги представяше с голямо уважение като „едни умни деца, които имат много добра идея за филм за Воев“…В началото бяхме двама – заедно в тази творческа одисея с Борис Кънчев, моя творчески партньор преди 7 години. Впоследствие стана така, че той емигрира, по ред обстоятелства, и продължих сама. Дълга история.Която сякаш е доста сходна с историята на много от музикантите, с които Димитър Воев свири през 80-те и които след падането на режима през 89-а масово решават да се изнесат на Запад. В самия филм тази тягостна за самия Воев част от историята дори в един момент излиза съвсем на преден план.Това и Нели го направи като сравнение. С нея станахме близки в процеса на работата по филма. Алехандро Ходоровски, когото много харесвам, казва, че за да се справи с нещо, човек трябва да стане самото нещо. И може би така и се случи, без да съм го търсила по никакъв начин…Още първата сцена (с едно хартиено корабче) и първият звук „хващат“ зрителя така, че той вече е… там. И после идва поезията. Нека да започнем от това творческо решение.Досега съм правила само късометражни филми и то основно по поезия. Водят ги артхаус, експериментални и така нататък. Това е моят начин на изразяване. И той намери изява и в този филм, защото до тоя момент документалният жанр не беше много… свойски за мен, нека така да го наречем. И може би затова се захванах предимно с поезията и текстовете на Воев с идеята да ги предам по един визуален начин, близък до неговата естетика – използвам символи, които и самият той използва, такива, които съм виждала в архива му – например това хартиено корабче... Не се наемам да давам някакво конкретно тълкувание на този образ, нито от негова, нито от моя гледна точка. Но сметнах, че тези предмети, образи, символи визуализират неговите думи по някакъв емоционален начин.Кадрите със съвременниците и авторитетите (тук Пенчо Попов-Чугра, Алина, Мони и т.н.) винаги са нож с две остриета. Във всеки документален филм трябва да ги има, но човек много трябва да внимава за баланса и начина на поднасяне, за да не изпадне в клише. Тук те са в едно като че ли подземно помещение с особено осветление, на заден план има електрическо табло… Как избрахте локацията?Да, снимахме ги в един доста култов завод, бих могла да го нарека така. Обиколихме много подобни места. Тоест, идеята да бъде на такова място беше заложена от самото начало. Може би не е много логично да харесваш точно такива места, но винаги съм смятала, че когато се захванеш с дадена история, тя сама ти подсказва как да я разкажеш. Не можеш да разказваш за Димитър Воев на нечий уютен диван, аз поне не бих го направила. Но мисля, че с оператора Теодор Фичев създадохме една прекрасна картинка, водейки се от това, което казва Тарковски за перфектния кадър, който трябва да прилича на картина. Дали при нас е повече картина или снимка, не знам, но съм много доволна от това как се получи.Филмът е калейдоскопично завихрящ се колаж и на макро, но и на микро ниво. Визираме тези буквални колажи от познати и непознати фотографски образи…Да, и това беше също невероятно предизвикателство. За да се постигне този ефект, минахме през едно непрекъснато пренареждане, триене, драскане, преслушване. Защото моята цел беше текстовете на Воев, това, което разказват близките му, музиката – всичко да бъде подредено така, че да си партнират отделните елементи – започнеш по някакъв начин с текста и довършваш кадъра с това как се случват нещата в група „Кале“… Или по един метафоричен начин да започнеш епизода за „Воцек и Чугра“. Всичко това беше един дълъг и интересен процес.По много интересен начин говориш и за времето, за поколенията, за тези преди нас и тези след нас. Ето – имаме родителите на Димитър Воев в началото (във видимо по-близък план спрямо останалите разказвачи), имаме в един от последните кадри дори внука му, няколкомесечния син на голямата му дъщеря Маги. Брат му Мони Воев (понастоящем с огромна брада), се появява като силует с характерното кепе на Воев, загатвайки с китарата познат мотив от много важна песен…Първоначалната идея беше Мони едва ли не да изиграе брат си, но брадата не позволяваше. Той дори мислеше дали да не я махне за този кадър, но накрая всички се съгласихме, че може би било прекалено евтин цитат и че по-добре би стоял като самия себе си, с кепето на брат си, изпращайки го с музика, която двамата са създали заедно. А колкото до дъщерите на Воев – Маги и Дими – в един от последните кадри на филма, главната ни продуцентка Валерия Стойкова много държеше те да присъстват. Аз също исках, но не смятах, че трябва да е посредством интервю като останалите му близки, така че трябваше да намеря начина. А той сякаш сам си дойде: тази последна сцена с тяхно участие и с текста, с който исках задължително да завърши филма, за да не затворим историята с тяга, с драма, а да сме отвъд смъртта, защото животът винаги е отвъд смъртта. И такива личности като Воев го доказват.За премиерата на филма „Воев“ на 12 март, събота, от 20:30 ч. в кино „Люмиер“ залата е тотално разпродадена още преди откриването на фестивала. Но в рамките на 26-ия СФФ ще имате още една възможност – на 2 април от 20:00 ч. в Дома на киното. ... още »
