ПОЕМАМЕ ПО ПЪТЯ КЪМ ОТВЪДНОТО С ПРИЗРАЧНАТА КОМЕДИЯ ПРИВИДЕНИЯ В КЪЩАТА ОТ 28 ЮЛИ САМО В КИНАТА
Вярвате ли в духове?
Този юли поемаме по пътя към отвъдното за среща със страховитата, но изключително забавна мистерия Привидения в къщата. Филмът, по подобие на световния мегахит Карибски пирати, е вдъхновен от една от най-популярните и обичани атракции в Дисниленд и ще предложи на зрителите в киносалоните призрачно приключение с много смях, страшни моменти и редица изненади.
Привидения в къщата ни запознава със самотната майка Габи и 9-годишният ѝ син Травис, които в опит да започнат живота си начисто, се местят в огромно имение в Ню Орлеанс, което купуват на изненадващо достъпна цена и много скоро разбират защо. Къщата е обитавана от сприхави духове, които не са никак доволни от появата на новите обитатели. Отчаяни, Габи и Травис се свързват със свещеник, овдовял учен, който по настояще се изявява като неуспешен експерт по паранормални явления, своенравна екстрасенска и раздразнителен историк. С тяхна помощ семейството се надява да направи „екзорсизъм на къщата“, а резултатът е колкото страшен, толкова и смешен.
Как точно Привидения в къщата комбинира смешното със страшното ни разкрива новият трейлър на филма, който ни потапя в неподправената призрачна атмосфера на мащабната продукция, открояваща се със забележителна сценография, впечатляващи специални ефекти и звезден актьорски състав. Необуздано киноприключение с ритъма, енергията и емоциите на лудо спускане с високоскоростно влакче, очакват всеки, който не се страхува от среща с отвъдното. Стиска ли ви?
Режисьор на Привидения в къщата е Джъстин Симиен (Dear White People), а сценарият е на Кейти Диполд (Нежна полиция), по известната едноименна атракция в Дисниленд. Продуценти са Дан Лин и Джонатан Айрих. Във филма участват Розарио Доусън, ЛаКийт Станфийлд, Оуен Уилсън, Дани ДеВито, Уинона Райдър и Тифани Хадиш, както и Джейми Лий Къртис и Джаред Лето като мадам Лиота и духът от кутията за шапки.
Привидения в къщата ни посрещат от 28 юли сам в кината - дублиран и субтитриран.
Ленард Коен по време на турнето му в Европа и Израел през 1972 година е придружаван от двама китаристи, басист и виолист, продуцента Боб Джонстън и двете бек-вокалистки Дона Уошбърн и Дженифър Уорнс… както и от снимачния екип на Тони Палмър, състоящ се само от четирима души. Идеята да се снима такъв филм е на мениджъра на Коен, а целта е оставането на Коен в звукозаписната компания. Самият Ленард не е особено очарован, но се сработват някак си с Тони. Гардът пада още в началото, когато Коен разбира, че Палмър познава добре поезията му и гледа на него повече като на поет, отколкото като на музикант. Резултатът е филм, който, както споделя Палмър, Ленард „не че не хареса, но се разтревожи, че може би е твърде конфликтен, а той искаше филм, който ще привлече хората“. Тогава режисьорът прави грешка, която никога преди или след това не е правил: предоставя целия материал на артиста и мениджъра му, за да сглобят те филма, който биха искали. Следва направата на филм, за който Коен е похарчил над четвърт милион долара лични пари, и от който е недоволен до степен, че иска тотално да се забрави цялата история. 36 години по-късно от склада с материалите на филма на Палмър „200 мотела“ в Холивуд ненадейно изникват 14 кашона с надпис „Bird On A Wire”… А ето какво става после, след като кашоните достигат до него в Лондон, разказва Тони Палмър пред София Филм Фест.„Отворихме кашоните и в тях имаше 296 ролки филм, но напълно ръждясали. Открих първо, че лентите са в много лошо състояние, а също и че това не е филма, а материалите, които не сме използвали. Бях напълно отчаян - вместо филма бяхме намерили боклук. Помислих си, че мога просто да ги изхвърля. Но ги оставих и един летен следобед в Лондон си рекох да ги подредя, защото пречеха. Започнах да ги местя из нашия склад и случайно бутнах един от кашоните. От него изпадна около 70% от оригиналния саундтрак и знаех, че това е моята версия, защото имаше бележки с моя почерк. Веднага отидох в едно звукозаписно студио да го копирам дигитално. Имах почти целия звук, но не и картина. Тогава се върнах към тези 296 ролки, отворих ги с чук и извадихме лентите, които буквално се разпадаха, докато ги навивах на прожекционния апарат. Видях, че знам кой кадър къде отива според саундтрака, въпреки че имах главно изрезки. Сегашният „Птица върху жица“ е реконструиран от около 3000 фрагмента, които открихме там. Всеки път, когато намерехме фрагмент, го почиствахме и го копирахме на дигитален формат, за да не може нищо повече да му се случи. Накрая сглобихме филма и го издадохме. Резултатът е възможно най-близък до оригиналния филм, който монтирах през седемдесет и втора. Усещането е като да намериш любимото си изгубено дете. Пратихме на Ленард копие и той след дълго време ни върна съобщение, което просто казваше „Радвам се, че проблемът е бил разрешен". Очевидно за него историята е била източник на известен срам, защото е знаел, че някогашната ми версия е по-добра от тази, създадена под негов надзор“.Тони Палмър е един от водещите световни режисьори на музикални документални филми и исторически игрални драми. Филмографията му наброява около 100 заглавия – от ранните му творби за „Бийтълс”, „Крийм”, Джими Хендрикс и Франк Запа, до известните му портрети на Уолтън, Бритън, Стравински, Мария Калас, Джо Осбърн, Марго Фонтейн и Менухин. Неговият филм, посветен на Вагнер (дълъг 7 часа и 45 минути) и с участието на Ричард Бъртън, сър Лорънс Оливие и Ванеса Редгрейв, е определен от „Лос Анжелис Таймс” за „един от най-красивите филми на всички времена”. Сред повече от 40-те международни отличия за работата му са 12 златни медала от Фестивала на киното и телевизията в Ню Йорк, многобройни номинации и награди за БАФТА и „Еми”. Той е единственият двукратен носител на престижната Държавна награда на Италия. В историята на София Филм Фест Тони Палмър е бил чест гост през годините и сме имали удоволствието да му бъде връчена Наградата на София на Столичната община.Гледайте „Ленард Коен: Bird on a Wire“ УТРЕ – 17 март, от 18:30 часа, в кино „Влайкова“ и на 21 март, от 20:00 часа, в кино „Одеон“. ... още »
Джаз музикантът Били Типтън става известен в САЩ през 40-те и 50-те години на ХХ век. Неговата транс-самоличност не е била известна в джаз и поп средите и е разкрита публично едва след смъртта му през 1989 година. В продължение на десетилетия Типтън е бил представян като амбициозна жена, „представяща“ се за мъж в преследване на кариера във времена, когато индустрията е била доминирана от мъжете и на практика не е съществувало понятието „транссексуалност“. Пред Савина Петкова единият от двамата съавтори на филма Чейс Джойнт разказва.„Като транс човек, който се интересува от транс история, попадах на Били Типтън в редица списъци с „транс хора, които може да познавате“ и т.н., но не знаех много за неговата история отвъд публикациите в мейнстрийм медиите, а именно, че е умрял в края на 80-те, че при раждането си е бил от женски пол и… таблоидите предъвкваха историята му. Само това знаех за него. Едва когато сериозно се захванах с проучване и разработка на историята и филма, успях да открия някои от по-интересните обстоятелства от живота му. Имаме много особен подход към историята. Първо виждаме обективни свидетелства: снимки, аудио записи и след това преминаваме към лични истории на участниците във филма. Много рано при разработването осъзнахме, че нямаме видео записи на Били Типтън. Някои биха го възприели като ограничение, ние го възприехме като възможност. При този обществено-икономически климат не ме интересуват истории за един човек. Мисля, че е далеч по-интересно и политически ангажиращо да се мисли през многогласов подход. Така че вместо да си задаваме въпроса „Как да разкажем най-добрата история за Били Типтън?“, превключихме на „Какъв аспект на историята на транс хората бихме могли да изследваме през фокуса върху Били Типтън?“ И когато мислиш проекта в тази рамка, изведнъж осъзнаваш, че ти трябват множество гласове, множество преживявания, трябва да подходиш от множество гледни точки. Особено когато става дума за тема, която дълго е била пренебрегвана в паметта и представите на обществото.Осиновеният син на Били Типтън - Били Типтън Младши - е вероятно единственият не-транс човек във филма, както и най-слабо информираният относно транс-хората. В известен смисъл историята на преход във филма ни се оказва именно неговата трансформация. Видяхме как той се отваря към нов прочит и нов поглед към историята на баща си, която той с усилие трябва да отдели от разказите, произведени от таблоидите, представящи транс хората като подмолни, извратени или лъжци. Виждаме го как се замисля: „Чакай малко“… Филмът ни не е нито началото, нито краят на разговора, а стъпки към продължаващи дискусии и се надяваме да развием някои от тях, в основата на които са транс хората в съвременната култура“.Гледайте филма ДНЕС – 16 март, от 18:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“ и на 24 март, от 19:15 часа, в Културен център „G8”. ... още »
„За Луната“ е ода на езика на киното, създадена предимно от архивни източници и откъси от литературни произведения на фона на впечатляваща музика. С филма си ирландският режисьор Тайг О‘Съливан успява в рамките на един кратък отрязък от 80 минути (колкото трае филмът) да върне Луната на хората, да я де-колонизира, 50 години след като „16 бели мъже забиват знаме в нея“, по собствените му думи. За наблюдаването на Луната, което никога не ти омръзва, за това как темата на даден проект може да се превърне в негов механизъм и защо класически произведения като „Пътешествие до Луната“ на Жорж Мелиес отсъстват от позоваванията на О‘Съливан с него разговаря Савина Петкова.Тъй като става дума за есеистичен филм, ако нямате против това определение, той е открито субективен. И за Луната винаги се говори във връзка с нещо друго. Може ли да се каже, че това е филм за човешките отношения? Освен за луната...Абсолютно, да. Основното е това усещане за споделено преживяване. Филмът започва с една част, посветена на любовта. Защото, когато гледаме Луната, изпитваме благоговение и почуда. И когато споделиш такова чувство с друг човек, това пространство на красотата и почудата е пространството, където любовта може да разцъфти. В друг контекст Луната също може да те накара да се замислиш за свръхестественото или, когато изчезва, да си мислиш за смърт, или за възкресение, за пролет, за прераждане и т.н. Исках да изследвам всичко това, защото свързваме с Луната много различни неща. Но в основата е човешкото. И си мислех, че кацането на Луната е най-буквалният жест, който човечеството някога е правило. Действително да отидеш на Луната. Не в мечтите си, не във въображението си. Реално да отидеш. 16 бели мъже забиват знаме в този символ на женствеността. Това е отвратителен акт! Посланието е: „Това е скала. Донесохме част от тази скала и можем да я гледаме под микроскоп“. А през ХХ век този скучен, банален жест става водещ, като измества някои от представите, които сме свързвали с Луната и заема централно място. Аз исках да се върна към това, което бива наричано „субективно“ преживяване, човешкото преживяване на Луната, наситено с въображение. Исках да реабилитирам това. Да се върна и да покажа неговата дълбочина. Така че, да - до голяма степен е субективен филм, защото обектът е умъртвен и вече въобще не ми е интересен.Филмът ви действително пре-омагьосва предмета си. Как протече процесът на проучване?Беше многообхватен. Когато започнах работа по филма, бях сам. Гледах филми, четях книги, работех по нощите. На айпада си пишех имена на известни поети и „Луна“, за да видя докъде ще ме доведе това. И така открих невероятни неща и идеи. След като получих финансиране и можех вече да разширя екипа, привлякох продуцента Клер Строндж и помощник-монтажиста Джак Лънт. И двамата бяха чудесни. Започнаха да се свързват с изследователи от цял свят и идеята ми се превърна в съвместен проект на много хора. Не само хора, които познаваме, но и хора, които не познавахме. И, ако се върнем към идеята за споделено чудо… ако напишеш мейл на националния филмов архив в Естония и вкратце им споделиш какво правиш, съдейки по нашия опит, те отговарят: „Чудесно! Ще се постараем да намерим нещо“… И изпратиха нещо удивително, което е във филма: жените, които гледат към Луната и ще се омъжат за първия срещнат. Аз не познавам тези хора, но те харесаха идеята достатъчно, че да свършат работа, да ни дадат материал, който ние сканирахме, прехвърлихме и представихме във филма. Така че стана един такъв заразен проект - темата на проекта се превърна в негов механизъм.Някои зрители може да се изненадат, че няма да видят „Пътешествие до Луната“ на Жорж Мелиес във филма ви…„Пътешествие до Луната“ е по разказ на Жул Верн. Той е част от една литературна традиция през XIX век, която води началото си от XVI век и „Орландо Фуриозо“ и всички тези идеи за пътуване до Луната… Четейки, започнах да си давам сметка, че Жул Верн, „Орландо Фуриозо“ и… колониалният проект са свързани с надпреварата в Космоса. Като почнеш от Колумб - да „откриеш“ някакво място, да забиеш знаме и да го обявиш за владение на твоята държава. Някъде между XIX и XX век колониалният проект се задъхва, защото вече няма „неоткрити“ места. A тази колониална траектория, която завършва със завладяването на Луната през 1969 година, е тъкмо онова, което унищожава, заличава голямата част от човешкото въображение, свързано с Луната. Заличава също така не-западните представи за Луната. Това е много заобиколен и сложен начин да кажа, че исках да има и такъв политически жест във филма. Малко го скрих, защото не исках да звучи сякаш чета лекция. Опитах се да го втъка в материала на филма, защото си мисля, че си струва да се проучи.Гледайте филма ДНЕС – 16 март, от 20:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“, и на 21 март, от 14:00 часа, в Културен център „G8”. ... още »
Представете си елегантен 50-годишен господин от класически италиански или френски филм от средата на ХХ век. И начинът на обличане, и маниерът на говорене, и изражението на лицето, дори приглушените цветове и светлина около него, докато се придвижва в пространството, а и това как е заснет – всичко ни пренася в една друга епоха, около 50-60 години назад в миналото. Сега поставете този човек на улицата в съвременна Атина (някъде в периферията на града), сред хора по бермуди и джапанки, със смартфони и джипове… забързани нанякъде, както населението на всеки съвременен мегаполис опреди пандемията. Да кажем, че действието се развива някъде между 2015 и 2019 година. Да кажем, че икономическата криза е взела своите жертви, сред които е и реномираното шивашко ателие за мъжки костюми, основано от бащата на главния персонаж господин Никос. Кой ли днес купува мъжки костюми, ушити от редки и скъпи платове и от сръчните ръце на истински майстор? Та те струват стотици евро, а царството на дрехите втора употреба отдавна е настъпило.Във филма имаме сблъсък на два епохи, но имаме и желание за извървяване на пътя от едната към другата, уравновесено и внимателно – като да вървиш по въже над пропаст. С помощта на малкото съседско момиче (една същинска Амели Пулен на 10 години) и нейната майка рускиня, господин Никос се „отваря“ за нови идеи като например, че може да се научи да шие и булчински рокли, които се продават далеч по-добре. Е, винаги съществува рискът да сгрешиш от любов и доброта и неволно почти да разрушиш света на другия, само защото идваш, един вид… от друга планета или от друг век. Филмът обаче е светъл. Южняшки и едновременно с това универсален – Атина на господин Никос може да бъде видяна и като Буенос Айрес, но да бъде почувствана най-добре, примерно, в Естония. Самата Соня Лиза Кантерман е от гръцко-германски произход, които й дава поне две гледни точки към съвременна Гърция, към които добавяме и третата – тази на господин Никос от собствената му камбанария. Блестящ пълнометражен дебют!Гледайте филма УТРЕ – 17 март, от 20:30 часа, в кино „Одеон“ и на 30 март, от 15:30 часа, в Дома на киното. ... още »
„Шарлатан” е хит в Чехия! Трябваше да излезе през март 2020, точно преди идването ми в София, но карантината спря разпространението и затвори кината. Пуснаха го през есента на 2020 и бързо събра 250 000 зрители. И без пандемия това би било голям успех в Чехия, а сега е чудо! Продуцентите и разпространителите са много доволни, както и аз, а филмът достигна до сърцата на публиката.ЛГБТ-хората са се борили ужасно много, дори преди да постигнат сходни граждански права като всички останали. Правото на уважение, на спокоен живот. Настоящото правителство в Полша реши да набеди точно тях за заплаха за обществото и да създаде изкупителна жертва. Враг. Същото като евреите през 30-те. Ние наблюдаваме това в ступор и се питаме как е възможно. Знаем как свършва това. Знаем накъде отива. Но изглежда, много трудно е да ги спрем.„Шарлатан” е копродукция между Чехия, Словакия, Полша и Ирландия. Обичам и двете страни, и двете култури – Чехия и Полша. Те са доста различни. Аз говоря доста добре и двата езика. Дъщеря ми е наполовина словачка, защото баща й е словак. Моята любов към чехите е някак си вечна и наистина ми харесва да работя там. Чувствам се не просто у дома си, но и като че ли в по-добрия си дом. Мястото за мен е гостоприемно и сякаш безконфликтно. Това е страхотна страна за кино - за правене на кино. Актьорите и екипите са изключително отворени и имат този тих ентусиазъм, а и отношенията в екипите са много демократични.Мисля и че с кризата, която следва пандемията, която вече усещаме и можем да предвидим, ако киното иска да оцелее, не можем да останем по средата, без категорична позиция. Трябва да бъдем смели, да говорим ясно и високо, трябва да бъдем силни. Трябва да сме завладяващи. Трябва да бъдем смели и да говорим за най-трудните теми.“Ето какво споделя за нея полският киновед Барбара Холандер в увод към интервюто, проведено на живо #онлайн в програмата на 24-тия СФФ през октомври 2020.Тя е смел и последователен творец, с уникална интелигентност, има собствен почерк и глас. За разлика от много автори, тя е способна да се вдъхновява като истински бунтар и да защитава идеите си, без да търси лесни и утъпкани пътеки.Мястото й в международната филмова индустрия е сериозно, всички я познават, тя снима филми в Полша, Франция, Великобритания, САЩ, Чехия; режисира телевизионни сериали, а от 2014 година беше председател на Борда на Европейската филмова академия в продължение на два мандата.Животът й е разделен между САЩ, Франция и Полша, но все пак тя споделя: „Корените ми са непроменени. Аз съм жена, майка, жител на Европа, полякиня. Всичко това ме определя. Това е реалността: независимо къде живее всеки от нас, носи свой свят вътре в себе си.“„Целта на живота ми не е успехът“, казва Агнешка Холанд. „Имам огромно желание да общувам с хората, да говоря ˗ чрез филмите си ˗ за това, което ми се струва важно в даден момент.“Гледайте „Шарлатан“ ДНЕС – 16 март, от 18:30 часа, в Евро Синема, както и на 25 март, от 20:00 часа в кино „Влайкова“. Може да проследите цялото интервю на АГНЕШКА ХОЛАНД, излъчено в #онлайн каналите на София Филм Фест на 1 октомври 2020. В програмата на 24-тия СФФ легендарната полска режисьорка получи престижния приз на международните филмови критици, Наградата ФИПРЕССИ Платинум 95. ... още »
„Диви дни“ примамва като филм за „пустата младост“, пълна с алкохол, секс и наркотици. Отзад обаче се крие интимна драма за банализирането на злото, а то е: наркотрафик, проституция, а защо не и самата младост?... Тук всеки е престъпник, това е нормално и не притеснява никого - дори когато нещата не отиват на добре. Героите не са способни да казват истината, те могат единствено да се лутат по пътя към себе си, който неминуемо води надолу. Но в това пропадане има ранимост, място за съчувствие, разбиране и вглеждане в самите нас.Пълнометражен дебют за режисьора Давид Ланзман, „Диви дни“ е изследване на днешната френска младеж, на нормалните пороци около нас. Някой би казал - и на крайностите на развития капитализъм. Има много филми за млади хора, които взимат наркотици и правят други лоши неща.Защо беше важно за теб да направиш филм на тази тема, по която толкова често е работено?Защото исках да покажа проблема по нов начин. Като нещо нормално. Тези младежи продават наркотици, проституират, единствената им мисъл е да изкарат пари. Допреди няколко години дилърите бяха опасни гангстери. Проститутките бяха истински проститутки, сега са обикновени студентки… Исках да пренеса тези герои в настоящето и да ги представя на публиката като новата нормалност. Исках да покажа, че злото е станало нормално. Не искам да съм лицемер. Основата на сценария беше да осъвременим тези герои. Да не са гангстери, а хора, каквито срещаме по улицата, но вършат нещата скришом.Прави впечатление играта на Ален-Фабиен Делон, когото отново виждаме във филм на подобна тема след „Златна младост“ през 2019 година. Как се спря на него и как подбираш актьорите си?От бизнес гледна точка това е малък филм, имаме малък бюджет. Когато имаш малък бюджет, имаш известна свобода да правиш каквото решиш, защото никой не е заложил пари. Така че, ако искаш млади актьори, е възможно да ги ангажираш. А актьорите трябва да са млади, за да има нови, непознати лица, които хората не са гледали до момента. Имаш тази свобода, но с по-малко пари. Исках дилърът да е някой, който не прилича на дилър. Приятно лице, приятна усмивка – да не можеш да си представиш, че продава смърт. Исках някой миловиден да се занимава с нещо много лошо. Безспорно е важно, че е син на Ален Делон, но е интересен фактът, че той преживява и един провал. И мисля, че… не искам да говоря за живота му, но някога в живота си той е бил много близо до моя герой. Така че познаваше тази „професия“. Това беше една от причините да искам Ален-Фабиен да изиграе ролята – защото знаех, че е преживял това, което героят преживява. И не му е харесало.Персонажите ти са раними, търсещи себе си, търсещи близост и разбиране… и същевременно нарушават закона и етичните правила, които уж са основа на нашето общество. Какво мислиш биха правили героите ти сега, в тази ситуация на изолация?Същото. Мисля, че дилърът пак ще си продава, но много повече, защото хората никъде не ходят. Във Франция е така – имаме експлозия на бизнеса с наркотици от началото на пандемията. С проституцията е по-сложно, защото сега не можеш никого да докоснеш. Не знаем какво правят. А търговците продължават да правят много пари. Те нямат грижи. Просто не мърдат от вкъщи. Пандемията не ги засяга, защото това не са истински пари. Те са виртуални, така че няма никакъв проблем. По въпроса за насилието - хората, продуцентът, разпространителят ще ти кажат: „Трябва повече насилие, повече секс! Това се продава“… А аз не исках това. Разбирам гледната им точка: ако искаш да си провокативен - включваш повече секс и повече насилие. Но целта ми беше да покажа нормални хора, които правят неща, които не са нормални. Не искам да разказвам филма, но не се случва това, което човек очаква. Не исках да отивам към класическата криминална история с много насилие. Исках нещо интимно, не чак романтично, макар да има и такива елементи. А отклонението от закона, което изобразявам, е близко до всички ни. Действително живеем в нов етап на гражданско подчинение и неподчинение. И това ще става все по-непрозрачно.Гледайте филма ДНЕС – 16 март, от 18:00 часа, и УТРЕ – 17 март, от 15:30 часа. И двете прожекции са в Дома на киното! ... още »
София Мийтингс е първият копродукционен пазар в Европа, който се фокусира най-вече върху изгряващите имена в индустрията – преди 17 години бе поставено началото с представяне на вторите филмови проекти на режисьори. Впоследствие диапазонът бе разширен, бяха включени първи или трети пълнометражни филми на европейски режисьори. Това е уникалният профил на София Мийтингс – признат от индустрията като събитие, по време на което се откриват нови таланти, пазарът се превръща в притегателен център за сериозен брой филмови експерти, които се включват, привлечени от високото качество на проектите, и присъствието им гарантира сериозното професионално ниво на събитието. Сред успешните филми, стартирали от София Мийтингс, саФЕВРУАРИ, режисьор Камен Калев, България-Франция (Кан 2020)ДАУ, режисьор Иля Хржановски, Русия-Франция-Германия-Швеция-Нидерландия-Украйна (Берлинале 2020)БАЩАТА, режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов, България-Гърция (Карлови Вари 2019)СОЛО, режисьор Артемио Бенки, Чехия-Франция-Аржентина-Австрия (ACID Кан 2019)СЕСТРА, режисьор Светла Цоцоркова (Сан Себастиан 2019)Фуга, режисьор Агнешка Смочинска, Полша-Чехия-Швеция (Кан 2018)НЕЙНАТА РАБОТА, режисьор Никос Лабот, Гърция-Франция-Сърбия (Торонто 2018)ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ВЕРА, режисьор Тонислав Христов, България-Финландия-Дания (Сънданс 2019)ПОСОКИ, режисьор Стефан Командарев, България-Гурмания-Северна Македония (Кан 2017)3 / 4, режисьор Илиан Метев, България-Германия (Локарно 2017)АРИТМИЯ, режисьор Борис Хлебников, Русия-Финландия-Германия (Карлови Вари 2017)ПЕПЕРУДИ, режисьор Толга Карачелик, Турция (Сънданс 2018)ХАНА, режисьор Андреа Палаоро, Италия-Франция-Белгия (Венеция 2017)ХИБУЛА, режисьор Георгий Овашвили, Грузия-Германия-Франция (Карлови Вари 2017)СРАМ, режисьор Петър Крумов, България (Сан Себастиан 2018)БЕЗБОГ, режисьор Ралица Петрова, България-Дания-Франция (Локарно 2016)ДЕЛТА, режисьор Корнел Мундруцо, Унгария-Германия (Кан 2008)СМЪРТТА НА Г-Н ЛАЗАРЕСКУ, режисьор Кристи Пую, Румъния (Кан 2005), и още много други.През 2002 за първи път бяха поканени фестивални директори и програматори, които гледаха на закрити прожекции новите български филми в завършен и незавършен вид. Благодарение на тези прожекции много от новите български филми намериха реализация на престижни международни фестивали. По време на първия копродукционен пазар София Мийтингс в една от основните му програми бяха представени на закрити прожекции новите български филми. Една от основните му програми е представянето именно на закрити прожекции на новите български филми. Досега в програмата на София Мийтингс са включени и прожектирани пред фестивални програматори повече от 100 български игрални и някои документални филми. Другата основна програма на София Мийтингс е представянето на проекти за нови игрални филми, които имат потенциал да бъдат създавани в условията на международна копродукция. От 2004 година насам в основните секции за първи, втори и трети филм на режисьора, както и в секцията „банка“ са били представяни повече от 130 български мажоритарни игрални проекти. Много от тях се превърнаха в най-успешните български игрални филми през последните 17 години. ... още »
През 2020 Винтерберг отново доказа майсторство и световна класа с „Още по едно“, селектиран в конкурсната програма на Кан 2020, който триумфира в края на пандемичната година с четири награди на Европейската филмова академия – най-добър филм, сценарий, режисура и най-добър актьор – Мадс Микелсен. Вчера филмът получи две номинации за „Оскар“ – за най-добър международен филм и за най-добър режисьор. И макар да си остана само с една номинация за „Златен глобус“, той е един от претендентите за новата награда LUX, която ще бъде определена от вота на публиката – гласуването продължава до 23 май, а резултатът от предпочитанията на зрителите ще бъде обявен на 9 юни 2021.Представен пред публиката на повече от 20 международни фестивала, с почти толкова награди, историята за „изследователската“ група датски учители, които искат да си добавят липсващите промили алкохол в кръвта, се среща премиерно с българските зрители на голям екран именно през март – на 25-ия София Филм Фест. „Нашата амбиция беше да направим филм за живеенето. За загубените вдъхновение, любопитство, желание да поемаш рискове и да изследваш непознатото. Тези четирима учители просто се оказват в затворения кръг на непрестанно повторение и ежедневна рутина“, споделя Винтерберг. Гледайте филма ДНЕС – 16 март, от 20:45 часа, в кино „Люмиер“; на 20 март, от 18:00 часа, в кино „Влайкова“; на 22 март, от 18:30 часа в Евро Синема и на 26 март, от 21:00 часа, в кино „Одеон“. ... още »
