|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
Вечните златниНа 27 март Стефан Мавродиев получи награда „Икар” за изключителен принос към българския театър и развълнувано благодари, че го награждават за неговото щастие – неговата работа. В края на миналата година актьорът отбеляза 70-ата си годишнина, която не го отказва да играе, а точно обратното. През февруари тази година в Младежкия театър беше премиерата на посветения на годишнината му спектакъл „Вятърът в тополите”, в която си партнира с Марин Янев и Доси Досев. В малко по-различна конфигурация, този път със състудентите си от ВИТИЗ – Марин Янев и Илия Добрев, той се вихри в Народния театър в „Търси се стар клоун”. Както и в още 6 представления в театъра, който отдавна е нещо много повече от работно място за него – Младежкият.Кариерата Ви е, така да се каже, ориентирана от желанието на родителите Ви и по-специално на баща Ви, да се занимавате с театър. Но пък на мен ми се струва, че това не е професия, която можеш да практикуваш, без тя да е твоята страст.Стефан Мавродиев: След войната, когато съм отраснал, все още съм бил твърде малък да си спомням кое как е било. А времената са били много интересни, разнообразни, тревожни, трудни, бедни, опасни. Моето движение се е определяло около две места тогава – едното от тях е варненският театър и опера. Майка ми е сред основателите на операта, която се създава през 1947 г. Баща ми е бил учител в Добруджа и е играл в български театър, който са правили там. Тогава е имало силен натиск от румънска страна за културна асимилация, която обикновено се прави в политическата дейност на държавите. Но баща ми, който знаеше великолепно румънски, е бил един от хората, които са й се съпротивлявали.Театърът е влечал родителите ми. Дали аз имам възможност да се занимавам с това, обаче, е съвсем друг въпрос. Но средата е определяща. В Пионерския дом във Варна театралната школа я водеше една страхотна рускиня – Алла Герова. Тя е дъщеря на белогвардееца Захарчук, който създава пожарната команда в София. А Алла Герова беше съпруга на композитора Найден Геров. Културният живот след войната беше много интересен. Случвало се е дори да взимат хора от улицата да се занимават с опера. Великият тенор Никола Николов, който вече е покойник, е открит именно така. Той е бил е бръснар, а оперният певец и художествен ръководител на варненската опера – Събчо Събев, е ходил при него да се бръсне. Чул го как пее, харесал го и го взел. Но така сме тръгнали всички – някой ни е насочил по пътя ни.Оформянето ми става под влиянието хора, които вече имат определено отношение към нещата. Ала Герова беше чудесен човек и педагог, много елегантна и на много високо културно ниво. От 7 годишен попаднах в тази среда, в този Пионерски дом с Марин Янев, Милен Пенев, и кой ли още не, включително бившият главен прокурор Никола Филчев, който беше по-малък от нас.Другата ни опорна точка беше морето. Ние израснахме на улицата. В онези времена нямаше коли, и докато родителите ни бяха на работа, децата щуреехме по улиците. Имаше разни банди, ние, разбира се, също си имахме една. Опорните ни точки бяха театърът, който занимаваше въображението ни, умовете ни; училището, което ни беше по-малко интересно, и морето.В НАТФИЗ попадате в много интересен курс. Вашият клас се води от Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов.Стефан Мавродиев: Нашият курс се състоеше от два класа, а ние винаги бяхме заедно. Всичко репетирахме и играехме заедно. Имаше шестима режисьори в нашия клас. Единият беше Младен Киселов, който после замина за СССР, където продължи да учи при Анатолий Ефрос. Те, както и режисьорите от по-горните курсове, можеха да избират с кого да си правят учебните откъси от пиеси от хората от нашите два класа. Във втори курс бяха Коко Азарян, Краси Спасов, Поляка (Николай Поляков), Йордан Саръиванов – Йори. В трети беше моят приятел и колега Адама (Тодор Колев), в четвърти – Климбо (Климент Денчев) и Жоржета Чакърова… Бяхме една весела компания студенти.На кандидатстването се явявахме направо на голямата сцена. Залата на Учебния театър беше претъпкана. Аз си бях подготвил монолога на единия слуга от „Двамата Веронци” – Ланс с кучето. След това съм го играл в две съвсем различни представления – през 1979 г. на Лиляна Тодорова и преди няколко години на Борислав Чакринов в Младежкия театър. На изпита играх монолога при заминаването с въображаемо куче и нещо в това ги е впечатлило. Краси Спасов, вече втори курс, с който се знаем като деца, тогава помагаше в изпитите и ме настигна да ми каже, че Методи Андонов ме е харесал. Аз пък викам: „Кой пък е този Методи!?” Нямах понятие кой е той. Ако съм бил на 19 години тогава, току-що излязъл от казармата, Методи Андонов е бил на 31. Сърчо (Стефан Сърчаджиев) беше към 50 и ни изглеждаше като великан. А Методи изглеждаше много сериозен, издигнат човек, запомнил съм го как ходеше с елегантно, май кадифено сако. Аз ги гледах и си виках: „Какви ли са тия хора? Бре, ами сега?!” А Методи само 11 години по-голям от нас.Но на тази възраст такава разлика е много голяма.Стефан Мавродиев: Е, да. Малко по-големи от нас, с една година, бяха Ламбо (Стефан Данаилов) и Илия Добрев, но имаше и едно момче, 4-5 години по-голямо, което преди това беше вършило нещо друго. И така, приеха ни и попаднахме в центъра на просветата.Първите две години, преди да почине, ви е водил проф. Сърчаджиев.Стефан Мавродиев: Проф. Сърчаджиев се появяваше от време на време. Реално, през цялото време ни водеше Методи. Проф. Сърчаджиев беше много обаятелен. Казваше (имитира го): „Айде, сега ще ходим на Варна. Миленчо (към Милен Пенев), айде, да намерите една квартира.” Аз си викам, абе, ние да не сме някакви подмазвачи, да търсим квартири. Много ме беше срам. А човекът беше много мил. Намерихме му квартира, той ни покани на вечеря, макар да ни беше неудобно. Но той беше много зает с пиеси, заседания по министерства и какво ли не и затова главно Методи се занимаваше с нас. Сърчаджиев идваше да ни проверява и да дава оценки. Ние живеехме с Методи и всичките неща, които му се случваха, които се опитваше да прави, откритията му в конкретната му работа в театъра ставаха част от нашето знание. Бяхме свидетели на неговото движение и се движехме заедно с него. Това беше най-интересното, защото вместо да гледаш като някакво учениче от чина, ти се чувстваш участник в действието, в проблемите, които се решават в момента в театъра.С Иван Бърнев в „Зад кадър” (реж. Светослав Овчаров)Вие участвате и в първия му филм „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, и в „Козият рог”.Стефан Мавродиев: Не, първият му филм е „Бялата стая”, а „Няма нищо по-хубаво…” е вторият. Следва „Козият рог”, а последен е „Голямата скука”, който си сменяше заглавието няколко пъти. Една седмица преди да започнем да снимаме сериала „Селцето”, на който двамата с Константин Павлов написаха сценария, той си отиде. Минаха 4-5 години преди Иван Терзиев да го заснеме след това и стана много хубав сериал, но го спряха. Наскоро отново го гледах по сателитния канал на БНТ. Българите в чужбина са облагодетелствани да гледат всичко, което е било и е в България, защото там им го пускат. А ние тук гледаме риалити. Много е смешно. В Сандански бях за снимките на филм, който още не е излязъл, и докато седя на терасата в хотела – пред мен една красива гледка, - сравнително младо семейство искат да се снимат с мен. Казват, че живеят в Канада и ме гледат по телевизията непрекъснато. А тук хората вървят затворени в себе си и грижите си по улиците. Но пък в залата е много приятно, защото идва една чудесна публика. Имаше едни години, в които съвсем не беше така, но да не говорим за тях.Докато следвахте, имахте ли по-изразено желание да играете в киното или в театъра?Стефан Мавродиев: Никога не е имало такова нещо. Тогава имаше поток от действия на държавата – целенасочени, премерени, с ясни правила. Да не ми дават, ако обичат, определения от някакви идеологически гледни точки, защото идеология няма в този свят днес и ненавиждам злоупотребата с тази дума. Всяка система носи в себе си и порочност и изкривявания, но има и своите опорни точки. В този смисъл, нашият труд беше предначертан като нещо, което трябва да свършим. Битката да завоюваш място беше много яка. За да влезем в киното, се явявахме на пробни снимки, които днес, кой знае защо, се наричат кастинг. Имаше си комисии, от днешна гледна точка преминавахме през разни гламави неща, но не беше никак просто да попаднеш в киното.А що се отнася до театъра, всяка година във ВИТИЗ идваха директори отвсякъде, за да изгледат цялата му продукция, да си харесат кадри, защото те имаха планове, задачи, бяха длъжни да докладват какво и как смятат да поставят. Ето това е внимание от страна на държавата към случващото се и във ВИТИЗ и в театрите. Разбира се, то може да има и неприятна страна заради разни политически пинизи, но в момента няма никаква държавна политика, всичко е оставено на самотек.С Павел Поппандов в „Щурец в ухото” (реж. Георги Стоянов)Днес нещата се развиват основно на пазарен принцип.Стефан Мавродиев: Излиза, че пазарната икономика води до много по-страшно монополизиране, отколкото преди. Културата се самопроизвежда, самосъздава, но аз говоря за друго. Не е възможно да се приложи някакъв модел от онова време сега, поради една проста причина – градовете се превърнаха в села, всичко се прехвърли в София. Когато ние завършвахме, идеята да попаднеш именно в средата, в която искаш, беше голяма. В нашия курс битката беше да останем заедно. Първата група, която проби тогава, беше тази на 4-ти курс, тогава се появи и този модел на групи. Климбо (Денчев), Мариана (Аламанчева), Жужа (Чакърова), отидоха в Добрич в края на 1963 г. На репертоара се гледаше много сериозно – имаше важни, качествени пиеси и паралелно се поставяха конюктурни неща. Но идеята да се прави качествен, сериозен театър, беше фанатична. Битката да ни изпратят в Пловдив заедно беше тежка. Отидохме чак в Карлово да играем на Тодор Живков режисирания от Методи „Кавказкият тебеширен кръг”. Коко Азарян вече беше в Пловдив и за да ни докара и нас там, беше подработил Кочо Гяуров – шеф на окръга, Дража Вълчева, но оставаше и бай Тошо да даде съгласие. Той хареса представлението и накара другарите от Градската управа да стоят прави, докато се запознаваше с нас! Беше много смешна среща. От управата му казват: „Другарю Живков, ние ще правим Карлово град за комунистически труд.” „За какъв труд? – пита той и се смее, за да ни разсмее нас. В резултат се случи нещо нечувано – от курса ни се създаде малка трупа от 18 човека, която замина за Пловдив и към която се присъединиха артисти и от театрите в други градове.Там, с малки изключения, успявахме да направим нещата така, както искахме – подчинени на голямата идея за театър. В Пловдив периодът ни беше много красив, защото всичко беше като в приказка. Такъв купон течеше, такава веселба, толкова много работа и такова истинско общуване с публиката! Времето беше много хубаво, но през 1968 г. историята с Прага ни попари. А вървеше един прекрасен процес. Както уж бяхме затворени, се занимавахме с най-хубавите неща, които съществуват. Още докато бях в трети курс, например, участвах в постановката на Коко Азарян на „В открито море” на Славомир Мрожек – на студентска декада. Замених в ролята на Малкия Тодор Колев, който отиде в Смолян. Тогава този чудесен полски автор – Мрожек, беше забранен, защото минаваше за абсурдист. Играхме го за първи път в България и се посрещна много добре. След години играхме за първи път и „Полиция” на Мрожек (1979-1980).Ситуацията на 60-те години беше много обнадеждаваща. Пълно беше с озон. Ако не бяха събитията в Чехия, нещата можеха да се развият по друг начин. Във Франция студентите се вълнуваха, 10 милиона стачкуваха, но понеже не следваше съветския модел, Де Гол се оттегли. А руснаците не се оттеглиха. Съветската схоластика се оказа непобедима дори за хора като Дубчак, които бяха комунисти, но съзнаваха, че така не бива да се прави. След 1968 г. и тук настана обрат. Политическата конюктура в културата е отвратителен феномен, защото в нея става дума за лични амбиции на отделни хора, които казват: „Дойде моето време! Сега ще ви кажа аз на вас!” И в театъра в Пловдив станаха едни забавни работи. Половината от нашата трупа отиде в Пазарджик, където направиха един чудесен театър. Поради различни забрани да работят в София, там поставяха Леон Даниел, Коко Азарян, Вили Цанков, Асен Шопов, Николай Поляков, който остана да работи в театъра.Говорим за парадоксите на системата – вкарват те в нещо, в което инициативата ти е потискана, защото не ти решаваш нещата, но когато имаш поле за изява – това е много важно за теб. Не става дума да играеш на парче, да правиш халтура, от която имаше нужда. Халтурата от едно време се нарича чалга днес, но днес тя е заляла българския културен живот. „Пазарната икономика” в културата изисква да правиш неща, с които до изкараш някой лев и това доведе до битпазар и да се прави само това, което „върви”.С Тодор Колев в телевизионния театър „Двамата веронци” (реж. Павел Павлов)Навремето се ядосвахме, че имаше различни проценти музика, които се пускаха по радиото и задължителна квота за българските творци. Излезе, че това е било правилната политика. И нашите, т. нар. свободомислещи български музиканти се развиха благодарение на политиката да се прави българска музика. Вчера си отиде и Борето Карадимчев, но извинете, неговата музика е на нивото на „Битълс”, колкото и те да са номер едно. „Бъндараците”, които станаха по-късно „Щурците”, нямаше къде да свирят. Ние – комсомолците във ВИТИЗ, бяхме направили горе клуб, в който ги канехме да свирят. Всички по „Раковски” спираха да ги слушат отдолу. Колкото и да са били под влияние на „Битълс”, музиката си беше тяхна – българска.В тази на пръв поглед стагнация имаше определящ момент, в който съпротивата беше в това, да намериш своя шанс за изява, да извадиш своята мисъл на показ така, че да ти повярват и като че ли можеш да направиш нещо и да промениш нещо. Сега, вече от погледа на годините, си мисля, че идеята да промениш света с изкуство и красота търпи тежък провал. Дано доживеем времето, в която тя ще се появи отново като вяра в хората.Според мен ролята на изкуството е да внася баланс.Стефан Мавродиев: Ние не говорим за утопичен рай, говорим за съвсем друго нещо. Разбира се, аз вярвам в този баланс – като гледам публиката в залата, си давам сметка, че ние, така или иначе, вършим тази работа. Въпросът е докога ще я вършим с успех.Oт 60-те години насам имате участие в 2-3 филма годишно, а от началото на 90-те до днес по около филм годишно. В същото време играете усилено и в театъра. Как се съвместяват две толкова различни изкуства, особено когато текат паралелно?Стефан Мавродиев: Въпреки че имаше някакви тъпи, схоластични схващания, че се разваля учебният процес, нашите учители ни разрешиха, ако ни викат за участия, да ходим. В края на първи курс Методи ни взе да участваме в телевизионен театър, който тогава се предаваше на живо. Не може да си представите какво шоу е! 40 човека в студио на БНТ, никой не смее да шукне, защото върви на живо, безумна ситуация. Участвал съм в последното такова, предавано на живо. Ламбо започна първи да се снима. Аз във втори курс също ходех вече на снимки.В театъра любопитството идва от голямото разнообразие на световната драматургия, представляваща световете на всеки отделен автор. Актьорът прави контакт между автора и публиката, така че светът на автора да стане част от живота на другите, да се получи един общ свят. Задачата е да преведеш тези светове до другите, но без да ги променяш. Много мразя като видя, че нещо е „по” еди кой си. Това е някаква хитрост да не се плащат авторски права, но винаги те набарват. Но това „по”, което обезсмисля това, за което говорим, на мен ми идва в повече и ми става досадно.Усещането, че на моите колеги и на мен ни се предлага да работим с текстове на Брехт, Чехов, Шекспир и т.н., е страхотно. Светът на всеки от тях не само е различен, но и формата му е друга, хвърлят те от единия на другия край. Това е в същността на нашата работа. Това е удоволствието. Това занимава ума ти непрекъснато. Нещата се редуват и от едно място попадаш на друго, все едно обикаляш света. Винаги съм казвал, че това е истинският ми живот. Може би според много хора това не е разумно, не е хубаво, но това е нещото, което те кара да поддържаш ритъма, дърпа ти мисълта и те държи във форма. Надявам се да пази от Алцхаймер!Във „Вятърът в тополите” (реж. Владимир Люцканов)Киното също те вкарва в нов свят с всеки сценарий. Никога не съм снимал голяма, сериозна роля, докато в същото време репетирам или играя в театъра нещо голямо и сериозно. По време на репетиции може да се е случвало да отида да снимам нещо в телевизията, например, но това е друго. Имам 10-15 филма, в които играя централни роли и там съм бил изцяло вътре. От снимки само съм ходел на представления, после обратно на снимки и така. Но нищо друго не съм репетирал междувременно, защото нещата не могат да се смесват по никой начин. А представлението го играеш въз основа на изградените неща вътре в тебе. То е като къща, която изграждаш с текста си; конструкция, по която се движиш всеки път, когато влизаш в представление. Вървиш стъпка по стъпка, докато изградиш всичко и след това го следваш всеки път. Знаеш си реакциите, знаеш къде какво ще направиш и какво се случва.Страдате ли от болката на много артисти, че не можете да избирате ролите си?Стефан Мавродиев: Въобще не ме интересува този въпрос, защото положението си е такова по принцип. Човек може да създава себе си и бъдещето си донякъде. За предпочитане е да участваш активно в така наречената си съдба със своята добронамереност и енергия. Тогава имаш оправдание, че си направил нещо. Не мога да се оплача от нищо в този смисъл. Знам, че човек не може да е всеяден и да играе всичко, защото просто няма да е удачен. И във филма и в представлението съотношението между отделните елементи е ключово – между хората, събитията, това съотношение, което вдъхва живот. Можеш да се пънеш колкото си искаш, но ще усетят, че не си на мястото си и си фалшив. А аз предпочитам да попадам на мястото си и затова полагам усилия. Когато съм режисирал, е било, защото съм попадал в безвремие – оказвал съм се извън плановете на околните. Или твърде много съм го искал. Много по-трудно е, защото поемаш цялата тежест на всичко, но е голямо удоволствие да успея да разкажа нещо, което ме вълнува, чрез моите колеги.Как се преодолява спрян филм като „Понеделник сутрин”?Стефан Мавродиев: Той беше много голям удар за своите автори. Аз, като актьор в него, се ядосвах, защото филмът беше хубав. Имам малко присъствие в него, но именно една от сцените, която искаха да махнат, беше с мое участие. Авторите обаче отказаха въобще да променят филма и да се съобразяват с мнението на ръководните кадри и той не видя бял свят. Но и днес мръсниците използват конюктурата за лични цели. Подобни случки са свързани с амбициите, завистта и злобата на определени хора. И затова ние сме страната на самопречещите си. Съжалявам, но е така. Това мислене изисква векове еволюция, за да бъде изтребено.В „Капан за мишки” (реж. Бина Харалампиева)Как могат да се противопоставят на това самопречене младите Ви колеги?Стефан Мавродиев: Много съм доволен от своите млади колеги. Те са много готини, чаровни, отворени, талантливи. Благодарение на тях не си усещам годините. Непрекъснато играем заедно и не се вторачваме в разликата във възрастта. Те са ми много близки приятели. Идеално си общуваме. Не ги уча на нищо специално, само непрекъснато си казваме различни неща, споделям какво съм разбрал от опита си.Във „Вятърът в тополите”, която от една страна е изпълнена с усмивки, а от друга – с тъга, играете ветеран от войната, който е малко поет.Стефан Мавродиев: А, поет! Луд си е. Човекът има тежка фобия от външния свят, получена в следствие на много преживяно. А това състояние е доста разпространено – човек се затваря в себе си и ето, виждате като показват по новините, като случая в Лясковец и прочее. „Вятърът в тополите” е нашумяла по света френска пиеса, известна със своите качества. Наличният актьорски състав – Марин Янев, Досьо Досев и аз, отговаря и това я направи възможна за реализация. Можеш да се постави и с 40-годишни, но няма да е същото просто.Марин Янев, Деян Ангелов, Малин Кръстев и Стефан Мавродиев в „Дванайсета нощ” (реж. Крикор Азарян)Когато подхождате към роля, търсите ли допирни точки до Вас?Стефан Мавродиев: Само така правя. Сега играя в „Младежкия театър” в „Летище”, „Господин Балкански”, „Страхотни момчета”, „Любов и пари”, „Деца на света” и „Вятърът в тополите”. Навремето съм играл в тричасови представления, в които съм на сцената през цялото време и това е много тежко. В мюзикъла „Страхотни момчета”, например, който е 3 часа и 20 минути, играя негър. Половин час ме гримират, половин час се къпя след това. След тежки представления, само ако съм тежко болен, съм изтощен. Иначе всички щракаме с пръсти и си отдъхваме. За жалост, предишните ми представления са известни на предишните поколения.Имате ли желание да реализирате подобен проект като „Йестърдей”, който Ви е отнел две години?Стефан Мавродиев: Чак две години не беше, само намирането на парите ми отне много време. Едно лято, докато всички бяха във ваканция, аз търсех финансиране с помощник директора. Събрахме 50 000 лв., които ни бяха необходими за цялата техника – звук, осветление и т.н., защото искахме всичко да е на живо. А те да вземат да ни откраднат микрофоните половин час преди първото представление! Но после, когато ни подпалиха и сцената и театърът изгоря, това вече беше върхът. Слава богу, че озвучителната техника оцеля. Имаше много интереси към това място и желание да го превърнат в нещо по-печелившо. На „Йестърдей” в този смисъл не му провървя. Моят текст е измислица, макар че е написана върху истински случки. Но тук не става дума за автобиография. Иначе аз винаги се ангажирам силно с това, което правя.През 2007 г. направих „Вуйчо Ваньо” в Младежкия и той се игра 4 години. Получи се страхотно представление. Един голям баровец ни даде 15 000 лв., благодарение на които имахме страхотна сценография, костюми и музика, и успяхме да покрием всички разходи по организирането на представлението.В “Мера според мера” (реж. Георги Дюлгеров)Отново искам да поставя нещо, но много ме е яд, че авторът ми забрани да работя по пиесата му. Става дума за Едуард Олби и неговата „Лолита”. Дори Явор Гърдев, който постави неговата пиеса „Козата или коя е Силвия”, му се обади да се опита да го убеди, а той му казва: „Нямам време да разговарям. Отивам при Обама сега. Нямам време да идвам в България.” Сякаш сме го канили на репетиции. Тази пиеса е играна само веднъж, през 1978 г. в Ню Йорк, с Доналд Съдърланд в главната роля. Знаете ли защо повече не е поставяна? Според мен, Набоков и наследниците му са имали търкания с Олби по отношение на авторските права. А неговата драматургия по романа е чудесна, според мен е по-интересна от филмовия сценарий! Той е страхотен драматург. Но на пета репетиция ни казаха да спираме, защото правата няма да ни се дадат.В „Лов на дребни хищници” (Цветодар Марков)Как се разделя човек с една пиеса, когато изиграе последното й представление?Стефан Мавродиев: Взима си шапката и си заминава! Това е по-лесно, защото раздялата е в реда на нещата. Въпросът е как се среща с ролята си в началото. Нашата работа е много проста, от моята гледна точка. Аз разказвам за нещо чрез себе си. Написаният текстът – драматургията – оформя постройката. Той просто трябва да мине през теб. Трудно е, ако не си сам на сцената, защото трябва да се напасвате с другите. Но когато постройката е готова – отиваш, влизаш в обстановката и си съответно този, който трябва да си в пиесата.ВизиткаСтефан Мавродиев-Маврото е роден е на 29.12.1943 г. във Варна в семейството на учител и актьор във Варненския театър и оперна певица от Варненската опера. Когато е на седем години, го записват в театралната школа към Пионерския дом във Варна. Като дете участва в детски роли в театъра в родния си град. Завършва ВИТИЗ през 1967 г. в класа на Методи Андонов. Оттогава насам играе както в театъра, така и в киното и в телевизионния театър. Първата сцена, на която стъпва след дипломирането си, е тази на Пловдивския театър. След това три години е в актьорския състав на Сатиричния театър. През 1972 г. Младен Киселов го кани в Младежкия театър, където актьорът продължава да е част от трупата и до днес. Освен това е играл в постановки в Театър 199, в Народния театър и е гостувал многократно в постановки в различни извънстолични театри. Изявява се и като театрален режисьор. Има издадени шест стихосбирки (сред които „Стихове”, „Жена”, „Животът тази продънена каца”, „Харакири или безобразията на декадентството”). Носител е на награди, по-скорошните сред които са „Аскеер” 2012 за поддържаща мъжка роля в „Любов и пари” от Денис Кели и „Икар” 2014 за изключителен принос в областта на българския театър.В цифриРолите на Стефан Мавродиев в театъра са над 100. Сред постановките, в които участва, са „Приказка за калпаците” от Панчо Панчев (реж. Слави Шкаров), „Уестсайдска история” от Артър Лоренц и Ленард Бърнстайн (реж. Крикор Азарян), „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолд Брехт (реж. Методи Андонов – дипломен спектакъл в НАТФИЗ на класа, в който е Ст. Мавродиев, както и по-късно на сцената на Сатиричния театър), „Пътеки” от Николай Хайотв (реж. Крикор Азарян), „Ситуация” от Виктор Розов (реж. Младен Киселов), „Мъжът си е мъж” от Бертолд Брехт (реж. Младен Киселов), „Чайка” от А. П. Чехов (реж. Младен Киселов), „Дундо Марое” от Марин Държич (реж. Мирослав Белович), „Менехмовците” от Плавт (реж. Гриша Островски), „И утре ще си хубава” от Валентин Пламенов (реж. Гриша Островски), „Дванайсета нощ” от У. Шекспир (реж. Лиляна Тодорова), „Архангелите не играят флипер” от Дарио Фо (реж. Андрей Аврамов), „Параграф 22” от Дж. Хелър (реж. Андрей Аврамов), „Грешката е вярна” от Дарио Фо (реж. Андрей Аврамов), „Магия 82” от Боян Папазов (реж. Андрей Аврамов), „Отвъд миражите” от Драгомир Асенов (реж. Николина Томанова), „Юни, началото на лятото” от Ю. Еглис (реж. Малден Киселов), „Дванайсета нощ” от У. Шекспир (реж. Андрей Аврамов), „Криминале” от Ч. Буковски (реж. Бойко Илиев), „След репетицията” от И. Бергман (реж. Бойко Илиев), „Нора” от Х. Ибсен (реж. Бойко Илиев), „Да убиеш премиер” от Емил Андреев (реж. Светослав Гагов), „Дванайсета нощ” от У. Шекспир (реж. Крикор Азарян), „Оркестър Титаник” от Христо Бойчев (реж. Пламен Панев), „Столовете” от Йожен Юнеско (реж. Николай Георгиев), „Кълбовидна мълния” от Иван Радоев (реж. Иван Росенов) и др. Сред детските постановки с негово участие са „Кухнята” (реж. Николай Люцканов), „Зайко всезнайко” (реж. Лиляна Тодорова), „Загадъчният акробат” (реж. Лиляна Тодорова), „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки” от Недялко Йорданов (реж. Лиляна Тодорова) и др. В момента на сцената на Младежкия театър играе в „Летище” от Тена Щивичич (реж. Владимир Люцканов), „Господин Балкански” Георги Данаилов (реж. Бина Харалампиева), „Деца на света” от Стефан Цанев (реж. Красимир Спасов), „Страхотни момчета” от Дейвид Язбек и Терънс Макноли (реж. Владимир Люцканов”, „Любов и пари” от Денис Кели (реж. Петър Кауков), и „Вятърът в тополите” от Жерал Сиблера (реж. Владимир Люцканов), както и в „Търси се стар клоун” от Матей Вишняк (реж. Ивайло Христов) в НТ „Иван Вазов”. Актьорът дебютира като режисьор на сцената на Младежкия театър през 1991 г. с „Полицаи” от Славомир Мрожек. Следват „Емигранти” отново от Славомир Мрожек, „Вуйчо Ваньо” А.П.Чехов. В Благоевград поставя „Великденско вино” от Константин Илиев, а в Перник – „Кучета” от Николай Хайтов и „Главанаци” от Боян Папазов. Режисира и в театъра в Пловдив. Стефан Мавродиев е автор на либретото на мюзикъла „Йестърдей” (реж. Андрей Аврамов). В киното ролите му са над 60. Сред тях са „Птици и хрътки” (1966), „Случаят Пенлеве” (1968) и „Щурец в ухото” (1976, реж. Георги Стоянов), „Козият рог”(1972, реж. Методи Андонов), „Изпит” (1971) и „Мера според мера” (1981, реж. Георги Дюлгеров), „Последният ерген” (1974, реж. Владимир Янчев), „24 часа дъжд” (1982, реж. Владислав Икономов), „Среща на силите” (1982, реж. Владислав Икономов), „Последни желания” (1983, реж. Рангел Вълчанов), „Зелените поля” (1984, реж. Пламен Масларов), „Опасен чар” (1984, реж. Иван Андонов), „Не знам, не чух, не видях” (1984) и „Петък вечер” (1987, реж. Людмил Кирков), „Денят на владетелите” (1986, реж. Владислав Икономов), „Чичо Кръстник” (1988, реж. Стефан Димитров), „Понеделник сутрин” (1988, реж. Ирина Акташева и Христо Писков), „Фокстрот” (1986) и „Зона В2” (1989, реж. Чавдар Гагов), „Търкалящи се камъни” (1995, реж. Иван Черкелов), „Лист отбрулен” (2002) и „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008, реж. Светослав Овчаров), „Маймуни през зимата” (2006, реж. Милена Андонова), „Зад кадър” (2010, реж. Светослав Овчаров), „Лов на дребни хищници” (2010, реж. Цветодар Марков) и др. Участвал е и в телевизионни сериали като ”Чичовци” (реж. П. Павлов), „Селцето” (реж. Иван Терзиев), „Константин Философ” (реж. Г. Стоянов) и др.С Мая Бабурска в „Любов и пари” (реж. Петър Кауков)ТалантСпоред Стефан Мавродиев хората се впечатляват повече от определени неща, а от други – по-малко. „Затова говорим за различни способности, които някои наричат и таланти. Аз, например, никога не съм можел да рисувам. Ръцете ми са много корави, твърди, не могат да се огъват. Тази тема е много лична – колкото милиарда жители има, толкова и милиарда предпочитания има.” Очевидно актьорът има предпочитание към друго изкуство – писането, и е споделял в интервюта, че за него писането е потребност. В края на 60-те години актьорът изживява криза и период на доброволна самоизолация, която го подтиква да хване химикалката и да се опита да разтовари сам себе си, да излее на листа всичко онова, което му тежи и няма разрешение. Първата си поетична книга обаче издава години по-късно, когато неговият приятел – варненският поет Валери Станков, го насърчава, че стиховете му са добри.За роля – винаги готов!Стефан Мавродиев неведнъж е споделял, че в театъра никога не е отказвал роли, въпреки че не всички са му били по сърце. Чувството за дълг и разбирането му, че театърът е по-важен от личните му предпочитания обаче са надделявали винаги и той се е стремял да намери някаква близост с героя, който не му е по сърце, за да съумее да го изиграе в представленията без да отбива номера. В киното обаче се е случвало и да не приеме участие, макар винаги да е бил дипломатичен и да е намирал начин „да се оправдае” със заетостта си в театъра.интервюто със Стефан Мавродиев подготви Лора ТрайковаРубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България ... още »
|
|
|
|
ГОРЕЩА ТЕМА
|
|
Точно преди 25 години кино загуби един своите „велики” – кралят на европейския уестърн Серджо Леоне. Мнозина основателно считат, че мястото му е сред имена като Алфред Хичкок, Орсън Уелс или неговите съвременници Микеланджело Антониони и Федерико Фелини.Преди да започне самостоятелна кариера, той е асистент-режисьор в около 30 продукции и сътрудничи на Де Сика, Антониони и Уайлър. (Нему дължим христоматийната сцена на надбягването в арената в „Бен Хур”(1959) и още тук бихме могли да открием умението му да кадрира и да контролира каданса на действието.)Инициатор на под-жанра, който по-късно ще влезе в киноисторията като ”спагети-уестърн”, Леоне заснема филмите си за по-малко от две десетилетия.Филмографията му включва десет уестърна, произведени през периода 1964-1971 и гангстерския „Имало едно време в Америка” (1984). Любопитно е да се подчертае, поради работата си върху това заглавие, той е отказал предложението да застане начело на продукцията на „Кръстникът”.Някои експерти обединяват шестте най-значими филма на Леоне в две трилогии: тази за „доларите” („За шепа долари”, „За няколко долара повече” и „Добрият, лошият и грозният”), и тази за”имало едно време” („Имало едно време на Запад”, „Имало едно време една революция” и „Имало едно време в Америка”).Леоне създава уникален почерк и неговия подпис е свързан с подчертан вкус към забавения ритъм на разказа – безотказен метод, чрез който се нагнетява атмосфера в повествованието, предвещаващо драматична развръзка. Италиянският режисьор дръзко съчетава изключително крупните планове на лицата на своите персонажи (нека използваме професионалния термин „детайл”) с общите планове на испанската пустош, заместващи пустинните местности на Аризона. Неговите антигерои нямат нищо общо със засуканите и спретнати виртуози на пистолета от този период на американския уестърн. Безизразните лица (нека ги наречем „мутри”) на небръснатите пистолероси на Леоне са като кратка и изчерпателна биография. Те миришат на пот, на прах и барут, смъртта е тяхно ежедневие и занаят, а общуването с тях е свързано с известен риск. Мнозина вероятно си спомнят крилатите фрази от „спагетите” на италиянския режисьор, превърнали се в пословици и любими цитати на кинофеновете: „хората биват два вида – тези, които държат зареден пистолет и тези, които копаят”, или „как можеш да имаш вяра на човек, който носи едновременно колан и тиранти?”. Леоне дръзко се впуска в територия запазена за американските кинематографисти. За да осигури успеха на първите си стъпки в „Новия свят”, той взема ефикасно и почти анекдотично решение: да представи с английски имена авторския екип на филмите си.Едва ли би могло да се говори за творчестото на Леоне без да се подчертае съвършената му симбиоза с музиката на Енио Мориконе. Често пъти режисьорът подготвя монтажно епизодите си въз основа на партитурата на композитора Италиянският режисьор лансира „каубойската” кариера на Клинт Истууд, подкрепя Хенри Фонда и Чарлз Бронсън. Днес, аудиовизуални цитати от творчеството на Леоне могат да се открият във филмите на десетки маниеристи, представители на най-различни поколения, школи и националности. А това е безспорно признание на кинопрофесионалистите към оригиналния принос на великият италиянски режисьор към световната култура. ... още »
|
|
