Силвия Джулиети е родена в Милано преди (почти) 60 години и е само на 17, когато стъпва за първи път в легендарното студио „Чинечита“, по време на снимките на „Градът на жените“. Тогава е още стажант, а по-късно започва да работи като фотограф за различни легендарни филмови продукции. Първият ѝ документален филм е „Невидимите ангели на Лукино Висконти“, с участието на най-близките сътрудници на великия режисьор. „Фелинополис“ е посветен на 100-годишнината от рождението на големия майстор на италианското кино Федерико Фелини. С режисьорката разговаря Савина Петкова.Разкажете ни за началото – как се роди идеята за този филм?Дълги години след като се запознах с Фелини, работих в кино индустрията като оператор. Следвах Фелини в различни отдели, участвах в екипа му. Години по-късно, през 2007 година, се запознах с Феручо Kастронуово, който беше единственият режисьор, допуснат на снимачната площадка на Фелини, за да прави „филм за филмите му“. Той имаше желание да ползва огромния наличен архивен материал. Миналата година, когато чествахме 100-годишнината на Фелини, Феручо Кастронуово ми предостави своите архиви и моята компания „Айфрейм“ се зае със задачата да ги съхрани и реставрира. В края на 2019 година исках да пратя материала на Мартин Скорсезе – мислех си, че само той може да направи голям документален филм. Междувременно дойде пандемичният локдаун. И след като разговорите с адвокатите на Скорсезе не приключиха с решение по въпроса, реших, че трябва да направя този филм. Щеше да е непростимо да се пропусне възможността да покажем на хората тези невероятни, почти непоказвани кадри.Значи това е малка част от материала от „спешълите“, които се пазят в архива на вашата фирма?Да, взех част от архива. Имайте предвид, че за всеки филм на Фелини имаше час филм за филма, които са филми сами по себе си, одобрени от Фелини - той участва в монтажа, контролира всичко. Има „8½“, „Градът на жените“, „И корабът пътува“, „Джинджър и Фред“.Получил се е чудесен колаж от портрети, лични истории и голямата история, каквато ни е известна от филмите на Фелини и от филмите за филмите. Макар да се въздържате от перспективата на човек, който е бил там, оставяте интервюираните да говорят и да извикат това време и пространство, което сте обитавали заедно. Колко време Ви отне целият проект?Започнах през октомври 2019 и приключих с подбора на интервютата точно на 5 март 2020. На 6-ти започна локдаунът – тогава започнах да монтирам сама, затворена вкъщи. През месец май филмът беше готов. Правила съм и други документални филми за италианското кино. Започнах с Лукино Висконти, след това Марио Моничели. Предишният ми филм беше за Джулиано Монталдо за историята на филма за Сако и Ванцети. И дойде ред на Фелини. Стилът ми е да разкажа филмите и киното през очите на човек, който добре познава киното, защото винаги съм била зад камерата. Подходът ми е различен от този на журналистите и биографите. Опитвам се да покажа света зад камерата, защото е невероятен свят. Много рядко се обяснява точно процесът на правене на филм и отношенията между режисьора и екипа, защото, ако мислиш филма като оркестър и режисьора - като диригент, всеки влага нещо и филмът не е само на режисьора, той е на всички, които работят по него и искам да предам това усещане - че всички са допринесли нещо важно.Искаше ми се да ви попитам за игривия тон на филма, който отразява игривия стил на филмите на Фелини. Ползвахте ли някаква определена техника, за да го постигнете или се получи естествено?Получи се естествено. Добре известно е, че снимките на Фелини са една голяма игра. Но тази игра понякога е опасна. Помня майка ми, която работеше в Гомон по организирането и финансирането на „Градът на жените“. Бяха отчаяни. Всички се опитваха да му помагат да твори, защото творческият му усет се оформяше в процеса на работа. Но когато измисляш нещата в хода на снимките, всичко струва много. И зад него имаше голяма машина. Помня, че продукцията беше кошмар. Работеха денонощно. Постоянно чувах: „Фелини каза!“, „Фелини иска!“ „Федерико ме помоли“. Това не беше работа, беше призвание. Защото искаха майсторът да е доволен. И правеха всичко. Беше игра, беше голяма игра за всички… Той обожаваше да живее в „Чинечита“. И, повярвайте, живяла съм и израснах в „Чинечита“ - това е най-прекрасното място за игра на живот. Там именно играеш на живот. Не правиш филм, играеш на живот.Гледайте филма ДНЕС – 18 март, от 18:30 часа, във Френски институт – кино „Славейков“, на 22 март, от 18:00 часа, в Дома на киното, на 23 март, от 18:30 часа, в кино „Одеон“, както и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
От 2014 година Боряна Пандова е официален фотограф на София Филм Фест. Изложбата „Портрети от фоайето: 25 години София Филм Фест“ (с продължителност от 19 март до 24 април) следва линията на тематичния модул „Кино и фотография“, в който галерия „Синтезис“ показва изложби на значими фотографи и режисьори, подчертаващи връзката между фотографията и киното, в партньорство със София Филм Фест. През 2018 година в рамките на фестивала беше показана изложбата „Сергей Параджанов: Homo Liber“ на грузинския фотограф Юрий Мечитов, през 2019 бе представена „Moving Stills – филми за фотография от Триша Зиф“, а през 2020 година - фотографиите на Маря Лена Хуканен от филмите на финландския режисьор Аки Каурисмаки. За работата на Боряна Пандова директорът на София Филм Фест Стефан Китанов се изразява по следния колкото поетичен, толкова и точен начин: „Буря връхлетя върху фестивала преди 7 години. А как ни е липсвала преди това ще видим от фотографската памет за изминалите години“. Изложбата ще ни срещне отново със знаменити режисьори и актьори като Бела Тар, Вим Вендерс, Кшищоф Зануси, Тед Кочев, Георги Дюлгеров, Руси Чанев, Стефан Мавродиев и… разбира се, Тери Гилиъм с детска ръка, натиснала носа му като клаксон…Именно така започва всичко, нека кажем - от тази станала вече знакова снимка на Тери Гилиъм…Това беше първата снимка, с която започна цялата епопея с „портретите от фоайето“. За щастие Тери се съгласи на тая щура идея – да бъде пипотен от много деца. Имаше няколко първоначални идеи за снимката на Тери. Това е моята домашна работа, която се опитвам да си подготвям, защото срещата, запознанството в тези случаи става непосредствено преди снимката и обикновено срещу теб е освен непознат, също така и човек, с когото говорите на различен език. Освен това не знаеш културата, от която идва, каква близост му позволява и с какви неща би бил съгласен или не. Та, с Тери едното ми предложение беше да си надраска нещо на ръката и другото – ако е съгласен – по подаден от мен сигнал да изскочат едни деца, които да направят с лицето му това, което той си позволява да прави с лицата на героите в „Бразилия“, да речем… И той не само, че се съгласи, ами започна да надгражда, да прави балончета с някакви дъвки и накрая дори се стигна дотам, че си свали някаква коронка и остана без един зъб, ухилвайки се срещу камерата. Така че с него беше много лесно да се работи.Това не е обичайният ти начин на работа. Хората те познават сякаш повече с дългогодишните ти изследователски проекти, какъвто беше току-що приключилата ти изложба „Само минутка“. Е, и София Филм Фест е дългогодишно начинание, но с всеки гост поотделно обикновено разполагаш с минути…Признавам си, че не е никак лесно да се направи портрет, за който имаш много малко време, без дори да имаш разговор с човека преди това, за да се опознаете. Обикновено преглеждам някакви снимки на същия човек в мрежата, но така или иначе никога не знам колко точно е остарял, колко точно е висок, какво точно му е чувството за хумор и дали има налично такова, така че цялото е импровизация и на въпроса „Как става?“ имам един отговор – не знам! Каквото и да си говорим обаче, много често се оказва, че именно първата снимка си остава избраната. Не знам защо е така. Изследвам още. Та така за Филм Фест-а... – за мен всичко започна точно с Тери Гилиъм, точно защото съм му голям фен. И тогава някъде предложих на фестивала да започнем да правим специални портрети на специалните гости, защото не можех да си представя как такива хора ще минат покрай мен и няма да ги снимам повече от нужното за архива на фестивала. От София Филм Фест се съгласиха и така започна цялата работа.Публиката често може да те засече по фестивално време в някое фоайе преди или сред прожекция. Във фоайето на Дома на киното примерно. С цялото ти снаряжение – обективи, железа, лампи… И с едно нещо, което, надявам се ще обясниш тук какво е – платнище от „кокоши трактор“…Питаш ме каква е връзката между Бразилия и село Макоцево ли? В селото, в което имам вила, стои изоставен един опит за перма-зеленчукова градина. Принципът на „кокошия трактор“ е леха по леха кокошките да плевят и да подготвят почвата за засяване… Няколко години по-късно, момент, който съвпадна с идването на Тери Гилиъм на София Филм Фест, установих колко живописно е оставило времето своя отпечатък върху брезента, който покриваше съоръжението на кокошия трактор – с петна от влага, избелели участъци от слънцето, ръжда. И когато видях това платнище, добих смелост да предложа да го използваме за фон на портрета на Тери Гилиъм… В мига, в който си представям нещата, ставам доста по-уверена. Естествено, няма да забравя шока на екипа на фестивала, когато видяха това нещо, опънато в Дома на киното за първи път.Специално на някои гости на фестивала като Ейбъл Ферара, Ерик Трюфа, Вим Вендерс, Тери Гилиъм, разбира се, сме виждали поне по още един портрет, правен от теб по време на същата сесия. Трудно ли е да избираш кое да влезе е една такава изложба и кое не?Ами, викаш Надежда Павлова и така решавате коя снимка да остане. Тежко е да се избира, да, но е по-добре да можеш да избираш между пет или две, отколкото никоя снимка да не е станала, защото и такава ситуация може да се получи, невинаги стават нещата.В процеса на заснемането на портретите обикновено участва поне още един човек, освен теб и госта на фестивала. Разкажи ни за него.Магьосникът Иван е това – човекът, който владее всички умения, за да станат тези портрети за толкова кратко време. Той е човекът, който ми помага с носенето и със строенето на импровизираното студио и създава условията да се получи този портрет, който аз трябва да направя за пет минути, като застава на мястото, където предвиждаме, че ще застане нашият гост, за да проверим там ли ни свети лампата, свети ли ни въобще, не ни ли свети, тъй като нямаме никакво време за корекции по време на самото снимане. Всички тези настройки трябва да бъдат свършени предварително, така че всички опити – Иван в ролята на Ерик Трюфа, на Рупърт Еверет, на Хю Хъдсън, на Стефан Мавродиев… Всички тези „появи“ на Иван в рамките на вече пет години, също ще бъдат видени на изложбата като една отделна мрежа от изображения.Изложбата е разположена в три различни зали и половина.Подредбата отново е дело на куратора Надежда Павлова. Има една стая, в която преобладават българските кинотворци, от които имаме малко недостиг на портрети, но може би след пандемията ще наваксаме. Има и една стая, в която зрителите ще могат да се позабавляват с това да си направят специален портрет с платнище от кокоши трактор. Ще има инструкции как да става, така че да могат хората наистина да се забавляват и да видят какво представлява един такъв фон, с който работим. А в последния ден на изложбата (чак 24 април – б.ред.) ще има и една сесия, в която ще снимам аз.Откриването на изложбата „Портрети от фоайето: 25 години София Филм Фест“ е УТРЕ – 19 март от 16:00 до 20:00 часа в Галерия „Синтезис“. ... още »
„Неподвижен“ на Бямба Сахя, стартирал като проект на „София Мийтингс“, е необичайна възможност за среща с киното на Монголия. Необичайна, защото сме изправени не пред типизираната и превърната в клише степ с препускащи номади, а пред проблемите на градския човек и живота в отчуждения космополитен град. В забързаното ежедневие на Улан Батор, персонажите се лутат, сблъскват и преодоляват екзистенциалния си ужас в страховитото влакче от лунапарк, което води зрителите през целия филм, буквално и преносно. Темата за избора да отсъстваш се оказва, както и в толкова други филми от Международния конкурс, неочаквано злободневна.Г-н Сахя, в конкурса рядко имаме монголски филми. „Неподвижен“ е необичаен филм. Разказва необичайна история с много художествен подход. Как се породи идеята, какво Ви вдъхнови?Филмът е по роман на известен монголски писател, публикуван през 2002 година. Много ми хареса книгата, защото е доста новаторска за Монголия. Написана е в постмодерна форма и говори за необичайни неща - лични истории, любов, секс, междупоколенчески отношения. Ние обикновено не обсъждаме много тези теми. Заинтригува ме и реших, че трябва да направя филм по нея. Свързана е и с източната философия за живота: съдба, орис, предопределеност. Това ме вдъхнови.Сблъскахте ли се с трудности при заснемането на такъв филм в Монголия?Сблъскахме се с много трудности. Няма почитатели на такова кино. Няма интерес към такива идеи. Филмът беше приет със страх. Хората се уплашиха от тази идея. Очаквахме го и не обърнахме внимание. Започнахме снимките без бюджет за постпродукция. Успяхме да съберем само половината първоначален бюджет, но решихме все пак да снимаме. Имахме само 20 снимачни дни. Не повече. Но завършихме снимките. Направих груб монтаж, показах го и събрах малко пари за постпродукция. И така. Не обичаме да говорим за проблемите си в Монголия. Не говорим много за личния си живот. Особено за връзките си. За тези неща не се говори.Как подбрахте актьорите си и как работихте с тях по тези много трудни теми?Подборът на актьори също не беше лесен. През кастинг минаха много актьори, особено млади, но все не намирах подходящите, защото имах много ясна представа как точно трябва да изглеждат. Избрахме една актриса, тя се съгласи, но изведнъж се отказа три дни преди снимките… Преди всичко търсех близост с героите. Личността им да подхожда на героите. Така че си говорих с тях много на предварителния етап. Но когато започнахме, работихме доста бързо. Не дадох пълния сценарий на актьорите, само техните роли и те знаеха само ролите си. Никой не беше чел пълния сценарий. Но тръгвахме от една и съща книга, така че мисля, че им беше достатъчно, за да се подготвят за своите задачи. Накрая всичко се получи добре – така мисля.Трябва ли човек да си стои в леглото като героя ви? Не може ли просто да отиде някъде далеч от други хора? Какво мотивира този избор?В Монголия имаме само един голям град. Половината население живее в столицата, огромен град е. За Монголия. Но не много филми разказват за градските хора. Защото… Мисля, че е заради образа на Монголия по света. Ако искаме да привлечем внимание, винаги говорим за номадите. Безкрайната степ, синьото небе и т.н. Но градът в Монголия също е интересно място. Тук се виждат противоречията между културите. Дори и в града си само на 15 минути с кола от степта. И в същото време можеш да си градски човек, да живееш в апартамент, да работиш на компютър. Особено младите хора. Героят е от такова градско семейство. Това е неговият екзистенциален въпрос и той се опитва да открие някакво възприятие на самия себе си... И накрая това се оказва именно излизането извън града.Гледайте филма ДНЕС – 18 март, от 20:45 часа и УТРЕ – 19 март, от 13:00 часа. И двете прожекции са в Дома на киното! ... още »
Михаил Горбачов, 89-годишният бивш лидер на Съветския съюз, се среща в къщата си край Москва с режисьора Виталий Мански. В неангажираща атмосфера те обсъждат трудни теми, докато Горбачов прави равносметка на живота си. В центъра на разговора са реформите, които той провежда като партиен лидер през 80-те години, падането на стената в Берлин и последвалото разпадане на съветската империя. Двамата обсъждат недоволството на руския народ, когато с новите свободи идват безработицата и гладът. Мански поставя пред Горбачов и въпроса за съдбоносните избори, които се отразяват и на личния му живот.Промените, които отекнаха по целия свят преди 30 години, бяха извършени от един човек. Филмът на Мански е опит за обобщение на живота на този човек, променил света през ХХ век. Краткото време на властта на Горбачов бе белязано от краха на Съветската империя. Той беше архитектът на „Гласност“ и „Перестройка“ - политики, които дадоха шанс за промяна на гражданите на Съветския съюз - „Империята на злото“ (по думите на Роналд Рейгън). Горбачов събори Берлинската стена. Но по време на неговото управление ядрената електроцентрала в Чернобил избухна и този факт първоначално остана скрит за хората. Загиваха граждани, които се бореха за независимост в балтийските държави. Войници брутално малтретираха протестиращи в Тбилиси. Съветските танкове убиваха мирни демонстранти в Баку. Съветската империя се срина - и Горбачов бе осъден от собствения си народ. С цялото бреме на миналото този самотен старец изживява последните дни от живота си в празна къща в предградията край Москва…Виталий Мански е роден през 1963 година в Лвов, Украйна, тогава СССР. Той се дипломира във ВГИК - Всесъюзния държавен институт по кинематография през 1989 година и се утвърждава като един от най-награждаваните съвременни руски документалисти и продуценти. Режисьор е на над 30 филма, представяни на фестивали в цял свят и награждавани многократно. В ролята на продуцент Мански работи заедно с режисьори като Рената Литвинова, Александър Расторгиев, Сергей Мирошниченко, Дмитрий Желковски, Сергей Лозница. През 1996 година той стартира проект, чиято цел е да се архивират аматьорски видео-файлове на частни лица, снимани в годините на бившия СССР (от 30-те до 90-те години на ХХ век). Виталий Мански е създател на националната награда „Лавров венец“ за най-добър руски документален филм. Той е основател и президент на „Artdocfest“ - фестивал за рускоезични творчески документални проекти. От 2014 година Мански живее в Латвия. През 2020 година Виталий Мански беше президент на документалното жури на 24-тия СФФ.Гледайте „Горбачов. Рай“ ДНЕС – 18 март, от 18:00 часа, в кино „Люмиер“ и на 2 април, от 18:30 часа, в Дома на киното. ... още »
Дебютният пълнометражен филм на филм на Димитър Радев „Рая на Данте“ ще има своята премиера на София Филм Фест довечера в кино „Люмиер“. Данте е печатар, съвременник и сънародник със странно име и травматична съдба. Баща му загива в Белене, психиката на майка му се пречупва заради репресиите и огромна част от живота на героя минава в грижа за нея. Когато, вече достигнал в пенсионна възраст, Данте изгубва и майка си, той остава съвсем сам с един-единствен отворен пред него път - към миналото. Потресен от истината за живота на родителите си, Данте решава да напише книга, в която да изобличи палачите на режима. И точно тогава среща Рая - осемнайсетгодишно момиче, което също иска да пише и което го кара да постави под въпрос желанието си за мъст.Освен режисьор, вие сте и сценарист на филма. Каква е предисторията на разказваното от вас в „Рая на Данте“?Много отдавна, през 2014, започнах да пиша сценария. Отправна точка ми беше една изложба в Националната художествена галерия, където видях рисунки и шаржове на оцелелия лагерист Петър Байчев. Той е рисувал потрети на своите събратя от Белене. Силно отекнаха в мен очите на тези потрети, които ме гледаха от стената. На едно малко телевизорче показваха документален филм за оцелелите, за съдбите на лагерниците и техните семейства. Това ме потресе. Като чуеш и видиш чуждата болка в такъв суров вид, нещо в теб се променя. На мен тогава ми стана ясно, че бих искал да разкажа за съдбата на един човек, оцелял в Белене. После сценарият доста се трансформира. Намерихме протагониста си - Данте, син на лагерник, най-вероятно починал в Белене.„Божествена комедия“ е вплетена в маршрута на филма, води ни през историята. Наистина става дума за маршрут, за път, който в своя живот съвременният български Данте трябва да измине…За да говоря за героя на Владо Пенев и за „Божествена комедия“, би трябвало да спомена детството на героя. Чрез ретроспекциите във филма ние няколко пъти връщаме лентата назад и проследяване травмата на героя. Естествено, има някакъв фройдистки подтекст, за травмите, които получава в детството си човек и които трансформира, преодолява в своите по-зрели години. Сложен и дълъг е пътят на главния герой, защото това е един път, започнат с мисълта за отмъщение, който завършва с идеята за прошка. Тъй като влязох в темата за Фройд, мога да продължа с юнгианска препратка и да кажа, че една от основните ми идеи е тази за срещата със сянката. Защото всеки от нас, както и Данте Алигиери, който осъжда собствените си политически врагове, изгонили го от Флоренция, всеки от нас лесно съди чуждия човек. Но най-лесно съдим, когато имаме основание да се почувстваме в силата си, когато чувстваме, че сме прави. Това е голямото изкушение на героя на Владо Пенев, защото той исторически, политически, философски, религиозно, във всеки един контекст, има правото да зачеркне тези хора, които са унищожили неговото семейство. Този път е наистина сложен и дълъг, той е свързан със вглеждането в себе си и промяната на оптиката.Каква е силата на разказването при лекуването на такива травми и в разбирането на собственото минало?Данте, като един съвременен Одисей, излизащ от Итака, прави такова излизане от собствения аз, собствения дом, влизайки в съдбата на този чужд човек, на тази героиня Рая, на нейното семейство и трансформирайки собственото си минало, а и бъдещето на героинята, той може да погледне по съвсем различен начин на собствената си тегоба. Дори един човек на шейсетина години може да погледне на бъдещето с надежди. На мен вече ми е малко скучно да гледам български филми, където всичко е брутално драматично, брутално черно и аз, а и зрителите, не виждаме никакво светло петно. Не виждаме надежда, не виждаме вяра. За мен това беше другата основна идея - да покажа как всеки един от нас може да доизгради собственото си битие, макар и на една късна възраст. Всеки има право на втори шанс и няма възраст за това.Изключително внимателно изграден като визия филм. Разкажете ни за визуалната страна на работата по него. Това е един двупосочен процес между оператор и режисьор. Калоян Божилов е изключителен професионалист в работата си, същото мога да кажа и за Яна Криспин, художничката на филма. Те бяха моите ръце и очи в изграждането на визията. Още преди да започнем снимки, говорихме с Калоян, че първата част на филма ще бъде абсолютно статична. Камерата няма да има никакво движение. Филмът е разделен на три части – „Аз“, „Ние“ и „Тя“. Искам отново да направя препратка към „Божествена комедия“ с трите части – „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. Затворен в собствените си преживявания и своята мъка, Азът на Данте няма възможност за движение. Затова и бях позиционирал камерата по този начин, без да ѝ давам възможност за проследяване на героя. Исках да покажа адовото състояние, в което се намира героя. Той толкова плътно живее в своя свят на спомени, че не може да види нито собственото си настояще, нито пък бъдещето. Той е затворен в миналото. Естествено, във втората част започва движение, защото започва и комуникацията между две личности.Гледайте филма ДНЕС – 18 март, от 20:30 часа, в кино „Люмиер Лидл“. ... още »
Марекс е таксиметров шофьор в Рига, който работи през нощта, за да издържа сина си. От колата му е откраднат пликът с парите от „черната каса“ на фирмата. Възможно най-скоро Марекс трябва да възстанови откраднатата сума и с надеждата да намери нови клиенти, отива на летището и обикаля хотелите в Рига. Като пренебрегва неписаните закони на таксиметровия бизнес, той нарушава крехкото равновесие между конкуриращите се компании и с наближаването на сутринта откраднатите пари се оказват най-малкия му проблем. Разговаряме с режисьора на филма Рейнис Калвинш, възпитаник на Балтийската школа за кино и медии в Талин (Естония) и на филмовата школа на Бела Тар в Университета в Сараево.В България имаме особено отношение към шофьорите на такси, защото те обикновено са съмнителни типове. Имаме клишето на източноевропейския шофьор на такси, което е лесно разпознаваемо и във филма ти. От всички съмнителни неща в Източна Европа, защо точно такси?Идеята за таксито дойде докато преглеждах новините. В Латвия имаше конфликти покрай летището, защото съществува йерархия на шофьорите, които имат право да ходят там, кои могат да качват чужденците от летището, кои не. Така че имаше войни между таксиджиите. Като нещо от 90-те. Не цялото латвийско общество е такова, но имаше една малка група, която изглеждаше спряла във времето, сакаш не беше преодоляла онези сурови капиталистически правила на джунглата. Оттам тръгна историята и останалото бяха проучвания, развиване. Тази среда е много интересна, особено сега, когато герои като моя биват изместени от платформите за шофиране - те са загиваща порода, тези шофьори на такси от едното време, така че ми беше интересно и историята се разви естествено.Любопитно е да видиш артхаус филм, който следва правилата на същински комерсиален жанр. За теб има ли граница между артхаус киното и комерсиалното кино?Да, мисля, че има граница. Разбира се, има филми, които успяват да смесят и двете. Този филм притежава структурата на криминална история, но това е по-скоро флирт, не е последователно решение. Ползва такива елементи, за да движи разказа, но в същото време не жертва атмосферата или по-художествения подход към историята. Това беше много важно за мен, не исках да съм длъжен просто да движа сюжета. Стремежът ми беше да остана в тази атмосфера и да осигуря време на нещата да се развият.Работиш ли върху нещо след този филм, през последната година?Тази ситуация на локдаун се оказа доста плодотворна. Разработвам два филма. Този, който е в по-напреднала фаза, е малко необичайна история за полицейско разследване в малък град в Латвия. Отново лек жанров флирт, но оставайки от страната на художественото кино…Таксита, полиция, какво следва? Линейки?Не знам, някак ме привличат тези среди. Аз също съм се питал защо, но ми се струва, че трябва да съм верен на тези идеи - щом ми идват, е мой дълг да ги следвам.Винаги се чудя дали има момент на стокхолмски синдром, защото много източноевропейски филми са за институции. Малко или повече в някакъв смисъл…Да, но в центъра е индивид, който осъзнава или не, всъщност е окован от тези структури.Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 18:00 часа и УТРЕ – 18 март, от 15:30 часа. И двете прожекции са в Дома на киното. ... още »
Кристиян Йоханес Кох: „Киното не е просто място, където отиваш и гледаш филм“Проблемите на „първия“ свят са важни, защото предстоят - за всички останали светове. „Шпагат“ безмилостно разтваря парадоксалните законови и социални пукнатини на идеалното швейцарско общество, за да покаже абсурда и неминуемия провал да надхвърли собствената си демагогия. Когато човешките и гражданските права се разминават, за човека и гражданина не остава място. Забележителните изпълнения на Рахел Брауншвайг и Алексей Серебряков („Левиатан“) ни отвеждат по пътя отвъд абсурда и противоречието, към истински изгубената пътеводна светлина между правилно и грешно, свое и чуждо. Премиерата на „Шпагат“ беше на филмовия фестивал в Сан Себастиан и веднага привлече вниманието на специалистите. Като и по-ранните късометражни филми на режисьора Кристиян Йоханес Кох, така и пълнометражният му дебют е силно социално ангажиран.Предвид факта, че филмът е швейцарска продукция, винаги е изненадващо да гледаш швейцарска социална драма. Нима Швейцария не е най-съвършената демокрация? Нима това не е най-добре развитото общество на земята?Ами, как да кажа, всеки медал има две страни. Докато в продължение на много години бях в чужбина, ми беше интересно да погледна зад тази съвършена повърхност на Швейцария, зад тази представа, която всички имат за Швейцария. Особено в един момент бях много загрижен за нивата на неравенство в толкова богата страна. Винаги има външен и вътрешен поглед и мисля, че започнах да разбирам повече за тази огромна разлика между житейските реалности в Швейцария в процеса на правене на филма. Разбира се, занимавам се и с темата за имиграцията, но мисля, че в крайна сметка това не е швейцарски филм за другите, а по-скоро швейцарски филм за швейцарците в известен смисъл, за това как искаме да живеем заедно и как властта донякъде насочва отношенията ни и възможностите ни да станем това, което искаме.Какво ви накара да се захванете с тази тема? Законодателството рядко е източник на вдъхновение само по себе си.Точно това беше изходната точка. Фокусирах се върху законовото противоречие, че като дете имаш не просто правото, а щом си в Швейцария, си длъжен да ходиш на училище и в същото време нямаш право да си в страната. Това противоречие, между тези две изречения, написани черно на бяло, ме порази, но и си зададох много въпроси. Какво кара едно общество да действа така? Как едно общество се справя с това? Имаме една много важна институция като училището, която в известен смисъл закриля децата, но в същото време, ако нещо се случи, всички тези хора, които са в Швейцария без разрешително за пребиваване, нямат никакъв шанс да се борят за правата си, въпреки че имат права.Разкажете ни за работата си с Алексей Серебряков. Как се озова той във филма?Това е дълга история. От една страна е много проста, от друга - много сложна. Простото е, че докато си мислех как искам да направя първия си пълнометражен филм и да го покажа в Швейцария (по това време живеех в Берлин), гледах „Левиатан“ на кино и бях трогнат, малко уплашен, но много заинтригуван от този актьор. После започнах да пиша и по време на целия процес на писане и търсене на финансиране в главата ми беше неговото лице. Тогава случайно се сдобих с имейла му – даде ми го един приятел. Свързахме се. Бях в много начален етап, нищо не беше ясно. Той живее в Торонто, много далеч, а и много снимаше… Но един ден, мисля, че беше три месеца преди снимките, реших с продуцента, че трябва да отида до Торонто - 27 часа полет или нещо такова - и да се срещна с Алексей. Пристигнах и прекарах прекрасен следобед и вечер с Алексей и цялото му семейство и след това кратко време беше ясно, че си пасваме и ще направим филма заедно. Така започна едно, мисля и за двама ни, много интересно сътрудничество.На София Филм Фест имаме възможността да видим „Шпагат“ и по двата начина. Вашият филм възприема ли се по-различно, в зависимост от това дали се показва в киносалон, или онлайн?Мисля, че е много важно, ако е възможно, този филм да се гледа на кино и смисля, че поначало е важно един филм да се гледа на кино, по много причини. На първо място, киносалонът е пространство, отделено за едно-единствено нещо: гледане на филми. Това само по себе си е доста важно за мен. А и киното не е просто място, където отиваш и гледаш филм. То е и място за среща с хора, за обмен между хора. Дори да не е вербално… Ти седиш заедно с някого и преживявате едно и също нещо, но може би по съвсем различен начин. И се надявам, че след като тази пандемия отмине, ще осъзнаем, че кината са ни нужни. Не само заради филмите, заради нас самите.Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 20:45 часа и УТРЕ – 18 март, от 15:00 часа. И двете прожекции са в Дома на киното! ... още »
Този киноразказ е създаден по едноименния роман на българския писател Марин Дамянов. Когато преди три години открива романа, Константин Буров се впечатлява от историята и разбира, че Марин Дамянов вече има няколко варианта на филмов сценарий. От едно телефонно обаждане се ражда началото на съвместната им работа по „Сбогом, Джони“. Историята е за Джони, който помага на Кранки да се спаси от затвора, но след това го обсебва за вечни времена. В главните роли участват Деян Георгиев (Кранки), Георги Керменски (Джони) и Християна Стоименова (Ния), а продуцент е „Доли Медия Студио“.„Филмът служи като свидетелство за времето, в което живеем – ценности със съмнителна стойност, загуба на духовност, липса на посока… Джони е представител и символ на точно тази епоха. Всеки от нас трябва да се противопостави на собствения си „Джони“. Това е история за битката между доброто и злото в нашите души“, убеден е режисьорът.Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 20:45 часа, в кино „Люмиер“. ... още »
