Това лято ще видим историята на един от най-великите певци и шоумени на голям екран. Гледайте Том Ханкс и Остин Бътлър в "Елвис" на Баз Лурман, в кината и IMAX от 24 юни.
„Февруари“ с Наградата за най-добър български игрален филм на СФФНаградата за най-добър български филм на 25-ия международен София Филм Фест взе новият филм на Камен Калев. „Февруари“ е триптих за мълчанието, в което всеки може да намери своя отговор. Минималистичната история на Петър, който като камък тежи на мястото си, се развива между пищната странджанска природа и остров Свети Иван. „Февруари“ показва героя в три фази от живота му - като дете (на 8), като млад мъж в казармата (на 18) и като старец (на 82), останал вече сам в живота си на село. Камен Калев отговаря на въпросите на София филм Фест.Петър преминава през живота си, без да се разбунтува срещу традицията в семейството си. Това е по-скоро нетипична история - както за киното, така и изобщо в разказваческите традиции. Но бунт ли е това обръщане срещу обичайните сюжети?Петър е образ, който познавам сравнително добре, или по-скоро моите представи за този човек са доста наслоени във времето и синтезирани. Той е вдъхновен от дядо ми. Аз съм прекарвал летата си в това село като дете. Майка ми е родена там, продължавам да ходя в тая къща и тоя край с фотоапарат, да се срещам с хората и да събирам семейните истории. Има натрупване във времето на една материя, която се е зародила в съзнанието ми като необходимост. Тези конкретни случки и моменти от живота на дядо ми пак изникнаха по един спонтанен начин. Последната част на филма се появи всъщност в началото. Имах идея от нея да направя евентуално къс филм. После дойде втората част - пак като някакво видение между сън и реалност. На събуждане си спомням, че се роди този финал на втората част – момчето срещу небето с гларусите. Тогава и започнах да мисля за този материал като за подходящ за пълнометражен филм.Да разбираме ли, че местностите от филма са били важни за вас много преди заснемането му?Важно беше да изразя цялостен свят, в който сюжетът да бъде вплетен. Всичко беше подчинено на този свят, в който да може човек да се потопи и да се създаде така диалогът между филма и зрителя - филмът да е достатъчно провокативен сетивно, за да може човек да търси отговорите, както ги търси във всекидневието. Както когато излезем на улицата - попадаме в един свят, той се изправя пред нас и ние говорим със себе си и търсим отговорите всеки ден. В процеса на работа знаех, че не желая биографичен или антропологичен филм за дядо ми, а по-скоро да мина отвъд реалността и да създам една друга реалност, в която човек да поживее за два часа.Във „Февруари“ природата сякаш не е фон, а пълноправен герой...Тя също е част от този свят, в който трябва да се потопим, на който трябва да повярваме, за да можем да живеем в него като зрители. Във „Февруари“ селото е персонажът, който допълва историята, както в „Източни пиеси“ беше градът. Моята цел е да изградя логиката на създадения във филма свят, в който ние да се чувстваме спокойни - не спокойни да го харесваме, а просто да му се доверим.Двама от актьорите, които влизат в ролята на Петър в различните му възрасти, са непрофесионални. Не за пръв път предпочитате да работите с непрофесионалисти. Как се спряхте на тях?Искаше ми се, за да има автентичност, да избера хора, които пасват енергийно на тази картина, в която има все пак и две други епохи. Дълго търсех хора от региона, за да могат те да излъчват тази енергия. За мен кастингът е много важна част от реализацията на филма. Може би половината от работата след написването на сценария е изборът на актьорите. И когато той е успешен, все едно половината работа е свършена. Детенцето го търсих много време. Обикаляхме из региона, но стигнахме дори до столични училища и спортни клубове. В един момент бях направил шортлиста. Имаше едно дете в село Раздел, което ми беше направило впечатление. Исках да го видя и аз, понеже някой друг го беше заснел. Когато отидох в къщата на баба му да се срещна с него, той беше дошъл със свой приятел. И това е въпросният Лъчезар Димитров. Започнах да правя пробните снимки с момчето, при което бях дошъл, но постепенно започнах да се хващам, че се обръщам към Лъчко. И в крайна сметка избрахме него. А Кольо Добрев е също някакво стечение на обстоятелствата - той беше работник в съседен двор, поправяха нещо и ми бяха няколко дни пред очите... Всеки път, като минавахме, се заглеждах. Постепенно почнах да говоря с него, да му правя снимки. Тези хора са част от света, който исках да разкажа, и сценарият и сюжетът заживяха през тяхната енергия.В гъстата атмосфера на „Февруари“ прозвучава изключително смелата музика на Петър Дундаков. Как работихте по нея?Докато подготвяхме филма, не съм виждал в него музика. За мен филмът нямаше да има музика. Но когато почнах да монтирам, вече разбрах, че няма как да няма. На доста късен етап се свързах с Дундаков. Имах за него конкретни задания. Не исках филмова музика, която да подчертава действието и просто да допълва емоцията, която вече я има във филма, а по-скоро отделни музикални сцени. Исках по някакъв начин музиката да се превръща в основната тема, да синтезира сцената... Много дълго работихме. С това ни помогна първият локдаун - всеки имаше повече време от обикновено.Пожелаваме от сърце успешен фестивален път на „Февруари“, който миналата година бе включен в селекцията на Кан – и си пожелаваме също скоро да го видим отново на голям екран у нас! ... още »
25-ият международен филмов фестивал София Филм Фест представя през пролетта на 2021 година 134 филма от 53 държави. 129 филма са с прожекции в киносалони в София и страната, 73 филма могат да бъдат гледани от всяка точка на България до 11 април на online.siff.bg.На 20 март 2021 в Зала 1 на НДК се състоя Церемонията по връчване наградите на фестивала. МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ ЗА ПЪРВИ И ВТОРИ ИГРАЛНИ ФИЛМИ в състав: Теодор Ушев (Канада-България) – режисьор, председател на журито Иля Хржановски (Русия) – режисьорСветла Цоцоркова (България) – режисьорНаташа Петрович (Северна Македония) – актрисаСаболч Хайду (Унгария) – режисьор връчи следните награди:ГОЛЯМАТА НАГРАДА „СОФИЯ – ГРАД НА КИНОТО“ ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в Международния конкурс за първи и втори игрални филми в размер на 7 000 евро, осигурени от Столична община, на филма „РОЗОВИЯТ ОБЛАК“ (Бразилия) на режисьорката Юли Жербазе и продуцентката Патрисия Барбиери.„Филмът носи необходимата на всички нас в тези времена щипка оптимизъм, заради абсурдното време, в което и филмът, и ние самите сме ситуирани. Това е поетичен филм, изключително добре направен от една млада 31-годишна бразилска режисьорка.“СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ЖУРИТО на филма „УРОЦИ ПО НЕМСКИ“ (България-Германия) на режисьора Павел Г. Веснаков. „История с универсално звучене за кризата на средната възраст, екзистенциалните блата на Източна Европа и загубата на надежда в родината. Чудесен усет за стил, пропорция и уникална емоционалност са характерни за всеки елемент от този филм – от операторската работа, през сценографията до изключително силната актьорска игра.“НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА на Джоу Дзъян за филма му „УХАЙ“ (Китай). „Този филм като кристал концентрира образа на живота и традициите в една голяма, силна и трудна за нашето възприятие на личността страна. Чрез този филм ние можем да разберем нещо за една друга част на света и за себе си.“ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) бе присъден на „ШПАГАТ“ (Швейцария) на режисьора Кристиан Йоханес Кох.„Интимен и смел подход към деликатната тема за незаконната имиграция в Швейцария, успешен поглед към света като цяло, изобразявайки емоционални персонажи, които се борят с несправедливостта.“НАГРАДАТА ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ на стойност 9 500 евро (1 500 евро парична премия и 8 000 евро в постпродукционни услуги), осигурени от Доли медия студио, бе присъдена на филма „САНТЯГО“ (България) на режисьора Андрей Кулев. ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на „ТАНДА“ (България) на режисьорката Теодора-Косара Попова.НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ, осигурена от Домейн Бойар, се присъди от международно жури с председател Дорон Еран (продуцент и режисьор, Израел) и членове Лили Хорват (режисьор, Унгария) и Джон-Пол Дейвидсън (режисьор, Великобритания) на филма „QUO VADIS, АИДА?“ (Босна и Херцеговина-Австрия-Румъния-Нидерландия-Германия-Полша-Франция-Норвегия-Турция) на режисьорката Ясмила Збанич. „Един филм ярко изпъква сред тази много силна селекция. Филм, в който завладяващият визуален разказ и спиращи дъха актьорски изпълнения вървят ръка за ръка и в който незабравимата лична история ни кара да помним завинаги най-срамните и най-тъмни моменти в най-новата история на Европа.“Балканското жури присъди и ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „ОАЗИС“ (Сърбия-Словения-Нидерландия-Франция-Босна и Херцеговина) на режисьора Иван Икич.„Не на всеки фестивал се среща филм, който да е едновременно художествено постижение и важен документ. Този филм поставя хората със специални потребности в челото на обществения дневен ред и може да промени отношението ни към хората с увреждания и да отвори сърцата ни за техните трудности и борби.“НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ беше присъдена от международно жури с председател Лех Ковалски (режисьор, САЩ) и членове Туе Стийн Мюлер (режисьор и филмов консултант, Дания) и Наташа Дак Оджуму (продуцент, Великобритания) на филма „АКАСА, МОЯТ ДОМ“ (Румъния-Германия) на режисьора Раду Чорничук. „Ценен е деликатният подход на режисьора - привилегията на достъпа, заедно със сложността на проблемите, които филмът засяга, сред които са семейните ценности и околната среда, превърнаха този филм в победител.“Документалното жури присъди ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „АНИ“ (Чехия) на режисьорката Хелена Тршещикова.„Този филм е за толкова много неща. Много е важен, защото става дума за цяла прослойка, която подминаваме, която расте по целия свят и тази жена е просто невероятен оцеляващ.“Документалното жури присъди още един ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „ГУНДА“ (Норвегия-САЩ) на режисьора Виктор Косаковски.„Виктор Косаковски отново изненадва публиката, правейки един красив за гледане черно-бял филм с много интересен протагонист... Става дума, разбира се, за околната среда, за нашето отношение, за връзката ни с природата и животните. Косаковски е майстор и отново е направил нещо изключително.“НАГРАДАТА за НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ бе определена от жури от фестивалните селекционери Кристине Долхофер (директор, МФФ Crossing Europe Film Festival, Линц), Стефан Лаудин (директор, МФФ Варшава) и Ленка Тирпакова (селекционер, МФФ Карлови Вари) и бе присъдена на филма „ФЕВРУАРИ“ (България-Франция) на режисьора Камен Калев. „Това е един необикновен, мистериозен и поетичен филм, който майсторски създава изживяване на ускоряване и забавяне на хода на времето, докато изследва живота в биографичните му парчета. Завладяващ портрет на човека в ХХ век, който оставя място за съзерцание чрез изключителен кинематографичен подход. Той отключва цяла времева вселена и ни отвежда на кинематографично пътешествие през живота.“Журито на ФИПРЕССИ в състав Марсела Йелич (Хърватия), Мануел Халперн (Португалия) и Димитър Кабаиванов (България) присъди НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ на филма „УРОЦИ ПО НЕМСКИ“ (България-Германия) на режисьора Павел Г. Веснаков. „За социалната острота на филма, показваща слабостта и противоречията на един силен мъжки характер, който преодолява проблемите от миналото и настоящето си в едно интензивно вътрешно и външно пътуване, преди да тръгне към един нов мечтан свят.“НАГРАДАТА НА ГИЛДИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КИНОКРИТИЦИ за филм от Балканския конкурс се присъди на „ГЛАВНИ БУКВИ“ (Румъния) на режисьора Раду Жуде. „В Балканския конкурс имаше силна селекция и за журито беше трудно да открои едно заглавие - филмите бяха различни, с важни теми и индивидуален стил. Наградата се присъжда на „Главни букви“ на Раду Жуде заради експериментаторския дух и нестандартен подход към близката румънска история и Секуритате.“МЛАДЕЖКОТО ЖУРИ на фестивала определи за най-добър филм от Международния конкурс „ЛУЗУ“ (Малта) на режисьора Алекс Камилери.„Отговорно засяга актуална и многостранна проблематика, която тепърва ще става все по-чувствителна в света, в който живеем. Докосва и въздейства с искрения си и интимен подход към киноразказа.“На 25-ото издание на София Филм Фест бе връчена НАГРАДАТА НА СОФИЯ на Столичната община за цялостен принос към световното кино на:Теодосий Спасов, композитор и музикант (България)Джафар Панахи, режисьор (Иран)Специалната награда ФИПРЕССИ 96 ПЛАТИНИУМ на световната асоциация на филмовата критика бе присъдена наТери Гилиъм, режисьор (Великобритания)Очаквайте специалното издание на София Филм Фест през септември с още филми, гости и награди!София Филм Фест се осъществява с подкрепата на Столична община.Основни съорганизатори и партньори са Министерството на културата, ИА „Национален филмов център“ и Програма „Творческа Европа МЕДИА“ на Европейския съюз. ... още »
В юбилейната серия „СФФ 25“ отново ще имате възможност да видите шедьовъра на Хю Хъдсън „Огнените колесници“ на голям екран! Филмът разказва истинската история на Ерик Лидъл (Иън Чарлсън) и Харълд Ейбрахамс (Бен Крос), които надмогват личните си проблеми, за да се надпреварват за златен олимпийски медал през 1924 година съответно за Великобритания и Шотландия. Дълбоко религиозният Лидъл застава на старта, въпреки че той се пада в неделя, а евреинът Ейбрахамс трябва да се изправи срещу антисемитизма… А ето какво ни припомня режисьорът и голям приятел на София Филм Фест при едно от предишните си гостувания на фестивала за същината на спорта – в едни години, в които все повече и повече сме склонни да се отдалечаваме от тази същина... Спортът е чисто изкуство. Индивидуално изкуство. Дори колективните спортове като футбола са изкуство... Да, спортът определено е изкуство: скоковете във вода са нещо много красиво, стрелбата с лък също... Освен това колективните спортове като футбола, волейбола, баскетбола създават усещане за взаимност, за съпричастност, за семейство. Индивидуалните пък, като тичането например, те вдъхновяват всеки ден да оправяш предизвикателства към самия себе си. Не с цел на всяка цена да победиш, разбира се. Има един баланс, който трябва да откриеш, и това също е изкуство. Но за съжаление хората в наши дни са забравили тази страна на спорта. Хората са забравили всичко. Днес те мислят само за състезания и финансиране. И спортът се превръща все повече и повече в стремеж към лична слава и лична изгода – пари.Действието на „Огнените колесници“ обаче се развива в средата на 20-те години на ХХ век. Какво означава специално за вас този исторически период? За Англия, защото все пак изобразявам Англия от онези години, това са годините след Първата световна война – първото следвоенно поколение млади мъже, чиито бащи и братя са загинали в тази война. Не мога да кажа, че съм се интересувал специално от този исторически период преди, но в процеса на снимане на филма започнах да се интересувам.Какво ви донесе в личен план световният успех на „Огнените колесници” през 80-те? Нямам предвид само „Оскарите”. Да, логично е, че след 4 „Оскар”-а станах доста добре познат режисьор и това ми даде възможност да създам още много филми. Получих покани да творя в Холивуд, но отказах, защото предпочетох да остана повече в европейската традиция. И това не се оказа толкова лоша идея… В американското кино всичко се случва прекалено бързо, а как можеш да разкажеш история за две секунди? „Огнените колесници”, напротив, е бавен, съблазняващ филм. Смятам, че един филм трябва да те съблазнява постепенно, а не всичко в него да се случва прекалено бързо и като излезеш от киното, вече да си го забравил и да те занимава само това къде си паркирал... Разкажете ни за работата си с Вангелис, който написа музиката „Огнените колесници” – композициите му, също като филма, още от самото начало се превръщат в световна класика. Вангелис е мой стар приятел, още от края на 60-те; на една възраст сме и съм работил с него много пъти. Да, музиката пътува по света – може би по-лесно от филмите. Вангелис е изключителен талант и има страхотно усещане за това как да превежда емоцията на образите на езика на музиката. Гледайте „Огнените колесници“ ДНЕС – 20 март, от 18:30 часа в кино „Люмиер“ и… след локдауна – на 5 април, отново от 18:30 часа, в Дома на киното! ... още »
Един доста различен филм на бежанска тематика ни предлага родената в Тунис режисьорка Каутер Бен Хания. Казано по-точно, „Човекът, който си продаде кожата“ всъщност по-скоро само тръгва от тази рамка, за да постави едни много по-стари и все още неразрешени за човечеството въпроси: къде е границата между свободата и робството, между човека и предмета, между личното достойнство и разголената публичност, между изкуството и опакото му, насилието… Героят на този филм е млад сириец – но не един от безбройните безименни хора без лица, с чиито истории лицемерно избираме да се разминем набързо и да превключим на друг канал, иначе размахвайки флага на хуманизма. Не, героят Сам Али има лице, има рижав котарак, има приятелка, която го обича и на която прави публично предложение за женитба в обществения транспорт – причина да бъде хвърлен в ареста за неприемливо поведение. Има и гръб, който предоставя на световноизвестен художник, приемайки сделката да се превърне в жива картина, в замяна на това да може да пътува свободно и да стигне до любимата си в Белгия.Не че сюжетът също не ни е познат като рамка още от народните приказки, през „Фауст“, та чак до съвременните антиутопии... Дяволът обаче е в детайлите. Артистът, купил кожата на Сам, още в началото съвсем честно определя себе си като Мефистофел. А към края на филма, когато Сам му се обажда от Рая, казва: „Знаеш ли кое е по-лошо от това да бъдеш част от Системата? – Системата да те игнорира“… Това обаче е само един от възможните финали. Всяка история, почиваща донякъде на реални източници (вижте творчеството на белгийския артист-концептуалист Вим Делвоа – б.ред.), винаги има повече краища.Каутер Бен Хания започва кариерата си като документалист. Третият ѝ пълнометражен и първи игрален филм „Красавицата и кучетата“ участва на фестивала в Кан през 2017 и е официалното предложение на Тунис за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Сред номинациите и наградите на „Човекът, който си продаде кожата“ (2020) са за най-добър актьор (Венеция ‘20), най-добър сценарий (Стокхолм ’20) и най-добър филм на арабски език (Ал Гуна ’20).Гледайте филма на голям екран ДНЕС – 20 март, от 20:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“ и УТРЕ – 21 март, от 18:00 часа, в кино „Люмиер“! ... още »
Днес е единствената, ексклузивна прожекция на неговия тотален хит „Рамбо: Първа кръв“Тед Кочев е роден в Торонто, Онтарио, в семейство на български заселници от Пловдив. Дипломира се със специалност английска литература в Университета в Торонто. Започва кариерата на 24-годишна възраст като режисьор на телевизионни филми в канадската обществена телевизия СВС. Той е сред най-големите имена в Холивуд. Носител е на „Златна мечка“ от фестивала в Берлин за „Обучението на Дъди Кравиц“ (1974), получил също и номинация за „Оскар“, както и на две номинации за „Златна палма“ в Кан за „Да се събудиш в страх“ (1971) и „Джошуа преди и сега“ (1985). „Рамбо: Първа кръв“ е един от най-големите боксофис хитове за всички времена. Тед Кочев беше удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство през 2016 година. Ето част от думите му, с които поздравява българската публика днес:Здравей, София! Здравей, скъпи Кита! Аз съм Тодор Кочев – българин!Кита, за мен е голямо удоволствие да те поздравя за двайсет и петата годишнина на страхотния София Филм Фест! Не мога да опиша колко беше вълнуващо да бъда там, да получа признанието и аплодисментите от любимата родина на моите родители. По време на това незабравимо посещение, прекарах много време в изследване на корените на моите родители и целия им живот в България. Винаги помня колко топло и уютно беше в България, колко вкъщи! Пеенето и танците в началото на този София Филм Фeст ме въраха към детството ми в Торонто, където семейството ми и техните гости пееха и танцуваха българска народна музика. Обичам, обичах и още обичам да танцувам български хора! В моя филм „Първа кръв“ участва Силвестър Сталоун. Избрах го, защото излъчваше твърдост, но и специална чувствителност, която беше идеална за главния герой – Рамбо. Предложих му Джон Рамбо и Силвестър се съгласи, при условие, че – какво? Че може да пренапише сценария с заедно с мен, без да знае, че възнамерявам да направя това. „Много ясно!“ – казах. Работихме заедно великолепно и плодотворно по редакцията на този сериозен сценарий, като направихме много важни промени. „Първа кръв“ разказва за времето непосредствено след войната във Виетнам. В миналото, когато американски ветерани са се връщали от война, те са били чествани като герои! Поздравявани с паради и оркестри! Това помага на ветераните да се завърнат към нормален живот в обществото. Но когато се завръщат войниците от Виетнам, те не само са отблъснати, те са демонизирани. Америка се отнася с тях като с група загубеняци, нарича ги „женоубийци“ и „детеубийци“. Те бяха унижени! Завърнаха се в Америка, за да видят, че там няма място за тях. Така че, за съжаление, много насочиха дулата срещу себе си. Да - те се самоубиваха. Статистиката за самоубийствата сред тях беше изключително печална и висока. В моя филм, отношението към Рамбо от страна на шерифа-селяк и неговите подчинени е еманация на отношението на Америка към завърналите се ветерани от Виетнам. Така че, скъпи български приятели, изпращам ви моите най-добри, искрени и топли пожелания. Седнете и се насладете на филма ми „Рамбо: Първа кръв“. Присъединяваме се към призива на чаровния и неуморим Тед Кочев! Гледайте „Рамбо: Първа кръв“ ДНЕС – 20 март, от 16:30 часа, в кино „Люмиер“! ... още »
Джоу Дзъян: „Исках филмът да отразява действителността, но посредством хиперреален визуален изглед“Ян Хуа и Мяо Уей са щастливо семейство, което живее в градчето Ухай, заобиколено от изумителните пустинни пейзажи на Вътрешна Монголия. Въпреки всичко съпругът Ян Хуа изпитва напрежение заради финансовите различия между неговото семейство и това на съпругата му. Заедно с приятеля си Луо Ю той започва бизнес с кредити, но за съжаление, начинанието се проваля и Ян Хуа е затрупан с дългове. Един ден семейството му, приятелите, събирачите на дългове и длъжниците се появяват един след друг, лишавайки го от малкото достойнство, което му е останало…Режисьорът на „Ухай“ Джоу Дзъян е носител на отличия от кинофестивалите в Токио и Тайпе с предишния си филм „Старият звяр“, а „Ухай“ бе удостоен с Наградата на ФИПРЕССИ на фестивала в Сан Себастиан. София Филм Фест се свърза с Джоу Дзъян, който понастоящем е в провинция Анхуей в Китай и работи по следващия си сценарий. В превода помага Ини Тиен от екипа на филма.„Ухай“ е вълнуваща история за развитието на това, което в България наричаме „див капитализъм“, и за начина, по който той се отразява на човешките съдби. Какво беше вдъхновението за филма?Чух от приятел една история за китайска двойка от средната класа. Заради финансовата криза съпругът почти убил жената, което е ситуация, подобна на тази в кулминацията на филма. Историята ме вдъхнови, но като изключим това, сценарият е напълно различен. Когато чух за това действително събитие, най-много ме порази желанието на хората – желанието за материалното може да докара човек до толкова крайни постъпки и решения спрямо живота... Исках посредством този филм да се върна назад и да преосмисля какви са проблемите на днешното общество и да поразсъждавам върху човечността.Това е вторият ви филм. Предишният също се занимава с подобни проблеми. Темата е важна, защото през последните 30 години в Китай се наблюдава много бързо и буйно развитие на капитализма. Ако трябва да назовете какво се е променило в ценностите и манталитета на хората, как бихте го определили с една дума, с едно изречение?Бързият икономически разцвет има два аспекта. От една страна, действително, материалният живот носи удобство и по-добро качество на живот на хората. От друга страна обаче това кара все повече хора да преследват икономическа печалба, да живеят в система от ценности, ориентирана към парите. Така че колкото повече желанието се разширява, толкова повече хората са изгубени, объркани и страдат. Когато подобно нещо се случи в едно семейство, в една семейна система, може да има крайни последствия. В днешно време се случват все повече такива истински истории. Затова исках да направя такъв игрален филм, но основан на действителна история като тази, за да се фокусирам върху манталитета на хората днес.Поразителен е начинът, по който този филм напомня на други художествени произведения от съвременната китайска култура. В частност си мислех за книгите на Ма Дзиен. Как се възприемат подобни филми в Китай и извън него?Досега филмът е показван само на филмовия фестивал в Сан Себастиан през септември миналата година. Доколкото успяхме да разберем онлайн, публиката изглежда го е харесала заради визуалния му подход и историята е разтърсила зрителите, разбира се. Сега те по-добре разбират какво се случва в Китай, как обсебеността от материалното докарва хората до такива крайности. Що се отнася до китайската публика, отзивите изглеждат много подобни, но тук хората разбират филма по-добре, защото живеят в страната. Например, един мой приятел гледа филма преди няколко дни и каза, че напълно разбира защо героите постъпват така…Пейзажът играе важна роля във филма, особено паркът с динозаврите… Тази история би могла да се случи навсякъде, не само в Китай, но и навсякъде в Китай. Как избрахте точно това място и защо?След като завърших сценария, исках да намеря място, което изглежда сюрреалистично, което има такава визуална атмосфера. Исках тонът на филма да е вълшебен. Исках филмът да отразява действителността, но посредством хиперреален визуален изглед, който да разказва тази почти налудна история. Градът тук е много близо до града, където заснех първия си филм, „Старият звяр“. А е и много близо до родния ми град. От центъра на град Ухай можеш да стигнеш до пустиня, езеро или планина в рамките на половин час. Ухай е много малък и идеален за снимки, защото не отнема дълго да се придвижиш от едно място на друго. Паркът с динозаври в пустинята е изцяло изграден от нас, когато започнахме да се готвим за филма. Нямаше го преди този филм. Опитахме се да създадем това, което си представях за филма. И резултатът е много свързан с тая вълшебна атмосфера, която търсехме.Гледайте „Ухай“ ДНЕС – 20 март, от 13:30 часа в Дома на киното. Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg.Днес завършва и късометражният конкурс на 25-ия СФФ с прожекция на филма „Танда“ на Теодора-Косара Попова. Всички късометражни филми също могат да бъдат гледани в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
В търсене на непрофесионален актьор с автентично излъчване, телевизионен режисьор попада на Иван в бюрото по труда. Хрисим и тих човек, загубил работата си и готов да изтърпи какво ли не, той става повод или пък жертва на поредица от злини и манипулации. Новият български филм „Житие“ е последната творба на Красимир Крумов – Грец, заснет от двама сърежисьори - Георги Стоянов и Войчех Тодоров. В главните роли са Иван Бърнев, Малин Кръстев, Надя Керанова и тийнейджърът Ивайло Савов. Войчех Тодоров, сърежисьор и оператор на филма разказва за „Житие“ непосредствено преди премиерата на филма в рамките на 25-ия София Филм Фест.„Житие“ е филм с дълга предистория. Каква е тя? Свързана е преди всичко със сценариста на този филм - Красимир Крумов - Грец. Този киноразказ трябваше да е наша съвместна работа. Ние се познавахме още от студентските си години във ВИТИЗ. Аз снимах режисьорския му дебют „Екзитус“. После снимахме още два филма – „Мълчанието“ и „Забраненият плод“. Имаше период, в който решихме отново да работим заедно и имахме два проекта, които, уви, не намериха финансиране в НФЦ. Тогава Грец се обърна към един свой по-стар проект от началото на 90-те. Той беше подкрепен от НФЦ, но в тежките години на хиперинфлацията и бюджетът, отпуснат тогава на филма, беше „изяден“ от нея. Грец се върна към сценария след години. Частично го преработи, осъвремени го и този сценарий отново получи подкрепата на комисията.„Житие“ е опит да се представи историята на един почти свят човек. Разбира се, нашият герой не е светец в прекия смисъл на думата - това е историята на един съвременен работник, който е загубил работата си. Разказът е вид философска притча. Трудно ми е да говоря за този проект, защото създаването му беше доста сложно. Понеже Красимир Крумов е много силна личност, цял живот изповядващ авторското кино. И автор на много книги. Той беше автор, който следваше своя път и много трудно се влияеше от външни фактори. Нашето сътрудничество започна така - той разговаряше с мен като с оператор, не по драматургичната част, а за всичко, което касае изображението. Тоест, моите разговори с Грец по време на подготовката на „Житие“ бяха все около изображението. Аз се опитах да подскажа някакви решения, касаещи чисто драматургични проблеми, които Грец трудно приемаше. И разбрах, че новото ни сътрудничество след тази пауза трябва да почива главно върху разговора за изображението. Но така се случи, че Грец ненадейно почина. И с продуцентите стояхме пред доста трудния въпрос какво да правим. Дали да продължим този проект и как. Стигнахме до извода, че Грец толкова дълги години е чакал да направи този игрален филм. Игралните му проекти не са никак много, а той беше много активен човек, независимо че малко засне, написа десетки сценарии и книги. Ясно ни беше, че това няма да бъде филмът на Грец, но решихме, че ще бъде филм по Грец. Бързо разбрахме, че ние не можем да го имитираме, а трябва да направим филма, както ние го разбираме и чувстваме. Под „ние“ имам предвид режисьора Георги Стоянов и продуцентите, които доста активно участваха. Първо трябваше да намерим общ знаменател за всички нас. Да отидем на снимачната площадка със сценарий, който всеки от нас е убеден, че не е компромис. А сценарият на Грец беше труден. Той беше изпълнен със загадки и отворени епизоди, които само Грец знаеше как да реализира.Тоест задачата никак не е била лесна.Аз, пристъпвайки към работата по филма, не бях докрай убеден, че мога да съм сърежисьор на филма. Но, слава богу, се убедих, че намираме ключ. Започна този филм да се ражда в главата ми по някакъв начин. Отпаднаха най-загадъчните и откъснати от реалността епизоди от сценария. Ние приземихме този филм, направихме го по-реалистичен, опростихме разказа...Как работеше режисьорската двойка? Имаше ли сблъсък на версии и разбирания?Георги Стоянов е в мъдър, зрял период от живота си. С огромните култура и опит, които притежава, и с дистанцията заради възрастта си страшно помогна на филма. По изключително деликатен начин модерираше процеса. По-активен беше преди снимачния период. Той сякаш лееше олио върху бурното море. Успокояваше ни. Николай Тодоров, единият от продуцентите, също активно участваше в писането на работната книга. Георги Стоянов създаде прекрасен баланс. Докато ние бълвахме идеи, той анализираше и подреждаше. Аз имах много безпокойства какъв филм трябва да направим… В първите филми на Грец героите бяха все интелектуалци - писател, психиатър, градски тип хора. В един момент той беше усетил, че е започнал да открива силата, ведростта и добрината на обикновения човек. Грец е от село и се отнасяше към корена си с огромно уважение. Аз, снимайки филма, търсех малко по-широк мащаб. По-голямо обобщение. Интересуваше ме тайната на добротата в човека въобще.Казват, че „Житие“ е филм за силата на доброто. Но на мен ми се струва, че е още повече за силата на злото, на манипулацията. Блажени кротките, но дали те не предизвикват злото? Като че героят на Иван, със своите безкрайни търпение, желание да помогне и доброта изважда най-лошото от хората наоколо си?На мен ми се искаше в този филм да няма прости решения и пътища. Да, Иван страдаше. С опитите си да помага и с това негово стоическо поведение той предизвика купища злини. Но пък благодарение на него младият ни герой се връща при баща си, а бащата намира някакъв смисъл извън правенето на евтини телевизионни продукции. Исках да няма прости отговори. Финалът, мисля, е дори леко циничен. Този завършек си е Грецов. И ние с Георги много го харесахме.Премиерата на „Житие“ е УТРЕ – 21 март, от 20:30 часа, в кино „Люмиер“. Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg. ... още »
„Винаги съм обичал в София по лични и сантиментални причини. Дядо ми по бащина линия е живял дълго време и е починал в София, баща ми е роден в къща в полите на Витоша. Друга причина е, че публиката на фестивала познава повечето ми филми. В София чувствам по-голяма отговорност към публиката и съм бил много по-нервен от където и да било другаде, с изключение на Сърбия.“„През последните години София Филм Фест порасна и се превърна в най-важният на Балканите. И понеже знам с колко малко средства работят организаторите, за да постигнат това, мога само да ги поздравя за техния продължаващ и днес голям успех.“„Ние тук на Балканите все още не сме съвсем наясно относно собствената си идентичност. Податливи сме на митове и преувеличаване на собствената си историческа значимост (примерно: „Ние сме най-умните и най-красивите”, „Ние имаме дух, а другите не”)... Все още не сме се освободили от много погрешни схващания, които ни оковават, дърпайки ни като затворническо гюле на верига.“Това са думи на отишлия си на 25 септември миналата година гений на балканското и европейското кино Горан Паскалевич, взети от интервюта, които през годините е давал за фестивалния вестник на София Филм Фест. Освен световно признат кинотворец и носител на редица награди, сред които през последните години и Наградата на София на Столичната община (2014) и Специалната награда на ФИПРЕССИ Платиниум по случай 90-годишнината на организацията (2017), Горан Паскалевич беше човек, който винаги предугаждаше с филмите си накъде се движи светът, винаги с крачка напред. Той беше способен да разкаже китайска притча в провинциална Ирландия, говорейки всъщност… за Милошевич („Как Хари се превърна в дърво“). Той заговори за фалшивия оптимизъм след югославските войни преди всекиго другиго („Оптимисти“). Той създаде първия филм след косовския конфликт, показващ сърбите и албанците преди всичко като хора, изправени пред реални (често идентични) проблеми, напук на политическата пропаганда и от двете страни („Меден месец“)… Или ако се върнем още по-назад в творчеството му – вече признат като име в киното, той не се посвени да рискува собствени средства и да създаде (заедно с Любиша Самарджич) може би най-правдивият, най-поетичен (по тъжния начин) и най-отдалечен от това, което очаква Западът, балкански филм на ромска тематика („Ангел-хранител“, където легендарният Шабан Байрамович изпява една от най-искрените и докосващи сърцето ромски балади в историята на музиката)…Миналия март Горан Паскалевич беше поканен на София Филм Фест, за да представи последния си филм „Въпреки мъглата“. По причини, които всички знаем, това посещение (както много други) се осуети, а само няколко месеца по-късно големият режисьор и дългогодишен приятел на фестивала си отиде.„Въпреки мъглата“ (копродукция между Сърбия, Македония и Италия) разказва за Мохамед - бежанец, чиито родители са се удавили, след като гумената им лодка потъва малко преди да достигнат бреговете на Италия. Момчето намира подслон при семейство, което е загубило детето си. В лицето на Мохамед те се опитват да намерят утеха и по някакъв начин да заместят рано починалия си син Марк. Валерия и Паоло все по-често започват да се сблъскват със съпротива както от околните, така и от страна на собствените си роднини, които не приемат решението им да задържат момчето. Последният филм, създаден от Горан Паскалевич, е история за един свят, който все повече потъва в ксенофобската мъгла.Гледайте „Въпреки мъглата“ ДНЕС – 19 март, от 18:30 часа в кино „Одеон“! Може да гледате филма и в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg.Филмът ще бъде представен от генералния секретар на Международната федерация на филмовите критици Клаус Едер, чиито думи за личността и творчеството на Горан Паскалевич цитираме тук:„Той беше неподкупен и точен хроникьор на своето време. Като в „Меден месец“ – филм, който разказва за мечтите на две млади двойки, които очакват по-добър живот от Европа - Австрия, Италия - и чиито мечти са разбити още на границата. Като във „Въпреки мъглата“, разказващ за малолетните бежанци, които, оставени без родителска грижа, днес се скитат из Европа. Неговите истории са тясно свързани с историята на неговата страна и това го прави истински европейски режисьор. Един от най-добрите.“ ... още »
