Световноизвестният македонски режисьор Милчо Манчевски представя лично най-новия си филм „Върба“ ДНЕС на откритата платформа София Съмър Фест
Милчо Манчевски пристигна вчера в София като специален гост на 24-ия София Филм Фест #ЕСЕН и сподели любопитни детайли, свързани с неговата работа като сценарист и режисьор през годините. В отговор на въпрос за най-новия му филм, той каза: „Върбата е с по-странна форма, клоните отиват надолу и трудно се прекършва. Такива са и главните героини във филма - три македонки, които трябва да се преборят за право на контрол върху живота си.“
Идеите във филма са още по-силни благодарение на контраста между Средновековието и съвремието.„Вярвам, че хората са еднакви навсякъде по света и са били еднакви винаги – допълва режисьорът. - Ние сме хора с нашите радости и с тъгата ни. Замислих се кое е общото между хората от всички епохи и тогава осъзнах, че всички искат да имат дете, семейство. Вярвам, че любовта към децата е една и съща. Така започна всичко, а след това се появиха и всички проблеми, които прецених, че са наистина важни. Например като контрола върху твоето собствено тяло, особено за жените, защото има политически и религиозен натиск за контрол, което е немислимо.“
ДНЕС Милчо Манчевски ще представи ЛИЧНО „Върба“ пред публиката в София и ще получи Специалната награда на София Филм Фест за своя принос към изкуството на киното!
Не пропускайте „ВЪРБА“ ДНЕС, 25 септември от 19.30, на Sofia Summer Fest!
Вечните златниЮлия Огнянова ме посреща в своя просторен хол, където светлината нахлува невъздържано от прозореца към парка. Докато говорим, погледът й постоянно отскача към непосредствената зеленина на дърветата и отдалечената синева на планината, очите й с цвят на светло небе сякаш се наострят, за да видят по-ясно спомените, които представляват разговора ни.Преди 15 години пердето е смъкнато от прозореца, за да не може нищо да не спира природата да влиза при режисьорката. В стаята дотичва малко тигрово коте – компания на по-голямата котка. Едва когато масата е отрупана с плодове и сладки, Юлия Огнянова оставя скъпия й бастун, защото е подарен с обич от нейни ученици и се отпуска в разговора, назад към отдалечените във времето, но не и от сърцето й години.През 1957 г. в Бургаския театър се събират режисьорите Леон Даниел, Вили Цанков, Методи Андонов и Юлия Огнянова като драматург. Всички те са млади, жадни за работа с единомишленици и постепенно привличат около себе си актьори, драматурзи, композитори, поети и художници. В продължение на три години в Бургас свободата успява, въпреки цензурата на властта, да зарази не само театралните труженици от черноморския град, но и техните жадни и будни колеги в страната, да провокира не само местната публика, но и да се радва на зрители, пристигащи специално за вечерното представление от другаде.Юлия Огнянова и Мая Новоселска на юбилейното представление на "Шинел" в Театър 199, снимка: в-к "Преса"Юлия Огнянова: Бургас се превърна в пример, че е възможно да има извънстоличен театър на ниво. Завистта към него не беше от съседни театри, а само от страна на властта, на която призванието беше да определя кое е добро и кое – лошо. Защото Бургас беше театър със собствено лице, а не по стереотипа, определен от горе. В нашия репертоар обърнахме внимание на младите поети, които започнаха да пишат пиеси – Иван Радоев, Валери Петров, Иван Свежин (псевдоним на Иван Теофилов), Иван Пейчев, Христо Фотев. Някои от тях дойдоха да живеят в Бургас, за да са в един благоприятен климат, защото винаги е приятно да живееш сред хора, които те разбират и оценяват. Когато направиш нещо, те го забелязват, защото имат сетивата да го видят.Така се получава и едно взаимодействие, защото такъв театър поражда същите желания в театри, където има будни хора, да имат също интересен репертоар. Да подпишат договори с поети, които не са писали досега пиеси, но ще напишат. И така се преобръща традицията, дава се възможност за ново начало, пример за нов начин на работа. Тези неща оставят следи. А театърът, който го прави, го прави естествено, защото това е неговият живот. Тези театри се превръщат в притегателен център. Ако те имат възможността да вземат при себе си най-добрите завършващи млади актьори, както ставаше при нас, ще се обогатят с най-доброто. Ние събрахме 18 млади актьори.Старите драматурзи са добри, разбира се, но те принадлежат на друга епоха. А когато твой съвременник, пък било то и поет, започне да пише, неговите творби отразяват темите, интересите на днешния ден. Времето си иска своето. Така се ражда и нова стилистика и нов тип спектакъл. Съживяват се нещата.Искам непременно да оставя във вашето съзнание факта, че мащабите на случващото се в Бургас бяха възможни благодарение на зам. министъра на културата Иван Башев. Той беше рядка личност по образование, култура и морал. Беше ценен от всички страни и всички знаеха, че той има очи за новото, че ще насърчи стойностното. Той оглавяваше Комитета по култура и ни подкрепяше, както можеше.(отляво надясно) режисьорът и директор на театъра Вили Цанков, режисьорът Леон Даниел, драматургът и режисьор Юлия Огнянова, режисьорът Методи Андонов и художникът Асен Митев, Бургас, 1957 г.Каква беше атмосферата в театъра в Бургас? Четиримата с Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов сте подписвали заедно всяка постановка като режисьори, за да си поделяте отговорността.Юлия Огнянова: Това беше съвсем естествено за нас. Не помня дори насаме някой от нас, четиримата, да е казвал: „Ние сме най-добрите.” Това въобще не ни е занимавало. В Бургас цареше оживление, което трудно мога да разкажа или опиша. Имаше някакъв притегателен център, около който се събираше екип. Всеки, който дойдеше, внасяше своята проблематика. Например, ако драматургът е поет, той несъмнено ще донесе нещо различно със себе си, което ще промени климата в театъра. Хората работят в екип в едно духовно движение и имат потребност да обсъждат различните видове изкуства, които съставляват езика на театъра, и се усещат като единомишленици. Когато една идея влезе в кръг от единомишленици, тя е като заразата на болестта – искаш не искаш, прихващаш я.Изобразителното изкуство е от голямо значение за сцената, защото не е важно само да застане някой пред теб и да си каже текста. Основното е как и сред какви обстоятелства ще го каже. Чувала съм какво са споделяли зрителите по време на обсъжданията, които правехме с тях в театъра в Бургас. Като драматург аз ги водех и много често ги правехме. Не знам сега как се отнасят към този вид дейност театрите, но на нас много ни помагаше. Ние не си правехме реклама с тях, а говорехме за проблемите, изслушвахме зрителското мнение, а нашите зрители бяха много бяха будни.А вие как се вслушвахте в обществеността? Зрителят има право да изисква да види в театъра теми, които го интересуват, но все пак зависи от твореца как ще му ги покаже художествено.Юлия Огнянова: Да, така е, но е важно да има интерес към това, което поднася театърът. Ако усещаш, че зрителят те очаква, това те подбутва, не те оставя да бездействаш или да работиш, без да се интересуваш от него. Имахме обсъждания на всяка постановка. Оставали са, да речем, 10-15 души и сме разговаряли, колкото дълго са имали интерес. Хората после си отиват доволни и дори искат ново обсъждане на пиеса, на която вече сме правили среща, защото са го изтървали. И аз насрочвах ново. Ние много откликвахме. Даже една година направихме тридневно обсъждане, дойдоха хора от цяла България и разговаряха за спектаклите, които играехме през тези три дни. Не само зрители, но и колеги от други театри.Помните ли някоя пиеса на поет, станал драматург, която да ви е била изключително близка с усещането си за света? Всички говорят предимно за „Майка Кураж”, но нека видим и българските постановки.Юлия Огнянова: Годините минават, заглавията избледняват, дори веднага не мога да се сетя как точно беше озаглавена първата ми постановка като режисьор. Но всички в бургаския театър се интересуваха от новото мислене и от проблемите на действителността, които се появяват и очакват решение. Където се появяват проблеми, то е защото именно там могат да бъдат решени, има кой да откликне на тях.Едно е да прочетеш една пиеса, а съвсем друго е да я режисираш, какво тълкуване ще направиш на проблемите, как ще ги поставиш, как те ще бъдат изиграни. Това е най-важното. Пиесата може да има съвсем различен външен вид от това, което ти видиш и покажеш с нея. Затова и бяхме силен притегателен център за млади, будни хора, които виждат, че при нас става нещо и че те биха могли да се изявят там. Важно е да има пример, който да дава пример, че нещо различно е възможно. Не е важно да копираш, а да знаеш, че можеш и ти по подобен път да вървиш. Не да поставяш същото произведение на някой автор, а да знаеш вече за съществуването на този автор и да търсиш новото от него. Също така да откриеш някой автор за театъра е голяма радост. Една от малките духовни радости, които всъщност съвсем не са малки.А и се натрупват.Юлия Огнянова: Така е.По време на репетициите на кукления спектакъл "Петрушка" по музика на Игор Стравински в Държавен Куклен Театър - Пловдив, 1965 г.А пред какви пречки се изправяхте и трябваше да преодолявате? Какво ви мобилизираше? По какъв начин говорехте на хората, така че свободно да им кажете каквото мислехте?Юлия Огнянова: Чрез постановките. Аз бях драматургът на театъра, но в един момент Вили ми каза: „Ами, вземи го направи ти. Все намираш недостатъци, опитай сама да видиш лесно ли е на режисьора.” Спомням си, че някой беше написал, дали Леон, че Вили ме е направил режисьор, за да озапти критиката ми. Но тази критика е била, за да помогне на нещо да стане по-добро. За твореца е много по-лесно да приеме критиката, когато в нея няма враждебност. Ние се обичахме и уважавахме, говорехме си много. Ето, Леон напусна Русе с 5-годишно момченце и с жена си, която беше на работа там, за да се съберем, защото имахме нужда да бъдем заедно. При нас нямаше завист помежду ни. Радвахме се на постановките на всеки един от нас и знаехме, че от всяка добра постановка печели целият театър.Индивидуалността тласка хората напред, извън традицията, макар да стъпваш на нея и да произхождаш от нея. Когато индивидуалността ти играе роля, когато не си следвал и не са те учили кое как се прави, ти си длъжен сам да откриеш начина и именно в него се отразява твоята личност. Тази разлика отличава една постановка от другите. В Бургас беше така и затова и театърът започна да се отличава от другите. А така и привлякохме и добри актьори. Следихме ги още в Академията, за да имаме право на избор. А как виждаш и усещаш кой е най-добрият? С какво се отличава този, който има заряд и потенциал? Юлия Огнянова: Освен, че ги наблюдавахме във ВИТИЗ, ги канехме да гостуват в нашия театър. Но, вижте, в театъра има няколко неща – визията, това е изобразителното изкуство, от което зависи как са разположени действащите лица, как се движат, това има голямо значение за въздействието. Както се композира картина в изобразителното изкуство, когато персонажите в нея са добре разположени един към друг, това е красиво. Тези неща се възпитават. Когато възпиташ такива чувства, такива неща у актьора, режисьора, драматурга, директора, научиш ли се да ги виждаш, няма голяма разлика. Е, има някоя много ярка личност откъм образното решение, да речем, но хората са различни в таланта си. Когато в едно място има можещи хора, там няма завист. Вижда се това, която правят. Четиримата бяхме малко лудички и не се страхувахме да поемаме отговорност. Не бяхме амбициозни, може би, защото веднага получихме признание. Имахме амбиция единствено това, което правим, да е качествено. Цветана Гълъбова, Юлия Огнянова и Методи Андонов по време на репетиции в БургасЧела съм, че за вас формата на спектакъла е много важна. А също така, че винаги сте се стремяла да извадите личността у актьора, да го провокирате. Интересно ми е как обединявате вашата форма с индивидуалната личност.Юлия Огнянова: Ами, защото аз правя спектакъла. Ако друг човек ще използва същите образи, изпълнени от тези актьори, той вероятно ще ги направи, изхождайки от собствения си вкус. Спектаклите трябва да приличат по някакъв начин на хората, които ги правят, на режисьорите си и на актьорите си. Ние не сме били привърженици да фиксираме всичко у актьора. Ние искахме творческото у актьора да се развие. Ти, ако можеш, обясняваш му нещо, виждаш какъв е резултатът, след това можеш и да върнеш назад нещата при предишното положение, ако си усетил, че то е по-адекватно. Когато хората се ценят взаимно, работата е много по-различна. Щом се радвате един на друг, не се дразните един на друг, това е достатъчна предпоставка. Това е форма на обич. Опитът в Бургаския театър ми е бил пример, че е възможно това да се случи. А защо свърши този период толкова бързо?Юлия Огнянова: Времето, в което живеехме, имаше свои представи за позволено и непозволено. Имахме късмет, че Иван Башев ни разбираше и не ни се намесваше. Благодарение на свободата, която той ни даваше, театърът не беше зависим от Комитета по култура. Не мога да си представя това време да се случи, ако на негово място беше някой друг, не толкова компетентен и мъдър. Всеки път ходех да искам разрешение за това, което предстои да поставим, защото тогава не можеше да си позволиш да си правиш каквото искаш. Той никога не ми каза „да” или „не”, но аз разбирах какво е мнението му. Той беше ярка личност. Имаше качествата да оглави не само културата, ами държавата. Опитах се да направя паралел върху годините, в които сте били в Бургаския театър и контролираната свобода на изразяване, която сте имали, в действителност с много строги правила и настоящата ситуация, в която ние повече от 40 дни се опитваме да изразяваме протеста си срещу системата в момента. Опасявам се дали нашата не е някаква изкуствена свобода. Дали някой отстрани или над нас не ни разрешава така да изпускаме парата, да изразяваме свободната си воля с протестите, а в един момент, когато нещата отидат твърде далеч, ще бъдем спрени, както вие сте били спрени. Юлия Огнянова: Не е въпросът до разрешението отстрани. Вие сами трябва да си го дадете. Вие трябва да решите какво искате да правите и да си го разрешите. До това опира в крайна сметка. И естествено, важно е дали насреща ти ще е Башев или някой друг, който не те разбира. Разликата е огромна. Той на мен ми е казвал: „Бързаш, Юлия, бързаш.” Не бива да се изпреварва нещо, на което не му е дошло времето. Аз имах свободата да му кажа, че не съм съгласна с него, например и да се аргументирам. И много съм прекалявала. Много дълго съм говорела, но той умееше да ме изслушва.Може би сте бързала, защото този огън в името ви гори напред.Юлия Огнянова: Да не вземаме пример от името си. Може да ни подведе. Ето, вие трябва да бдите да не останете безмълвна, да не си оправдаете името. На мен той ми е казвал: „Внимавай да не оправдаваш името си, защото понякога прекаляваш.” Но за мен името е такова – добро или лошо, каквото сам го направиш. Сетне, когато ни свалиха, когато ни изпратиха по различни други места, ние се обърнахме назад и си дадохме сметка, че за три години сме свършили много неща. Защото събудихме хората, а щом хората са будни вече, те не могат да се спрат, сами ще си намерят храната, от която имат нужда. Правилното нещо се усеща, няма нужда да бъдеш непременно на нивото му, за да го усетиш. Имаш му доверие. Човек има инстинкти, усеща всеотдайността и искреността на работата. Трябва да има такива хора като Башев. Не, че искам да го превръщам в пример. И за себе си не обичам, когато искат да ме превърнат в пример. Човек трябва да е свободен. Да е, какъвто е и да прави, което разбира, може да прави, да го осъзнава и да се чувства добре. Иначе последен ще разбере, ако не е подходящ за една работа. Това ми е показал моят опит. Представете си да ви критикуват тези, които не са достатъчно компетентни да го направят. А човек получава признанието, когато не го търси.И когато сам си го даде по някакъв начин, като осъзнае, че е свършил добра работа.Юлия Огнянова: Да. Не е важно какво ще кажат другите. Може да е талантлив човек, но ако постоянно търси реакцията и признанието на другите, те ще го разберат. Хората прощават много дефекти, но този – не. Ето, с моите ученици, например, се разбирахме много. Не са ми демонстрирали, че ме обичат целенасочено. Нито пък аз на тях. Но когато човек усеща, че го приемат, че го обичат, той не търси показатели за вниманието към него. И сега, ако не ми се обадят по-дълго време, си казвам: „Да не са ме забравили вече?” и след туй го отпъждам, защото стигнеш ли да търсиш показатели, значи си го загазил."Опит за летене" от Йордан Радичков в Никозия, Кипър, 1982 г.А и твоите показатели не са техните показатели.Юлия Огнянова: Това е така. И защо ще търсиш, ако знаеш, чувстваш, че те обичат? Когато започнах работа в „Адриана Будевска”, водех един клас театрознание във ВИТИЗ. Отказах се от него година и половина по-късно, защото ми беше много трудно постоянно да пътувам до София. В онези години моите студенти били на среща с Иван Башев. Разбрах от него, че били нацупени, но без да демонстрират нещо, просто му казали, че е по-лесно да развалиш нещо, отколкото да му помогнеш да стане по-добро. Не знам какво са си говорили, не знам той какво им е казвал, но те са искали да ме защитят, защото смятали, че той е причината за моето напускане на ВИТИЗ. И в един момент просто станали и тихо, един по един, се изнизали от стаята. Кой е най-важният урок, който сте научили от тях и от колегите си?Юлия Огнянова: Това, че хората могат да се обичат помежду си. Това, че се търсят, когато се харесват. Знам, че е възможно. Бургас ми е показал, че хората, които се обичат и работят заедно, продължават да се обичат и след това. Както не можеш да кажеш, че някой роднина не ти е роднина. А колегите са моите сродни души, чувствали сме се добре. Никога не са правили комплименти в мое присъствие, но аз знам, чувала съм от други, че ме ценят. И това са деликатни неща. Ако човек ги остави да загрубеят, да чака хвалебствия… Истинските чувства са малко стеснителни. По-лесно е да направиш комплимент, а аз не съм от тези хора и не съм правила и не съм искала да ми правят, защото съм била уверена, че съм се отдавала на работата си. Какво друго е необходимо, ако си обичаш работата и й се отдаваш? Иска се само да не си некадърен. Пък то, ако си некадърен, няма какво да й дадеш. Най-богатият ми опит е Бургас. Всеки един от тях – Методи, Леон, Вили – можеше да направи свой Бургас, другаде, със съмишленици. Но най-хубавото беше, че ние знаехме, че няма от кого да се страхуваме. Спокойни бяхме дори да направим някаква глупост в търсенето на нещо ново за театъра, защото другите ни приемат и ще ни простят. Обичането не означава да си говорят хората, че се обичат. А да видиш, че другият прави каквото може от обич, работи с обич. Ако не го приемаш, ако не го обичаш, няма и да го видиш и признаеш. Все пак съм минала 90-те, достатъчно време съм имала да го усетя това. И пак не го вярвам. Казвам си: „Я да видя каква е разликата с преди?” Но се разсейвам и не мога да си направя равносметка.”Годините може би не могат да направят точен вододел. Юлия Огнянова: Ами и аз не усещам, че съм минала 90-те и ме е срам. Срамота е да си минал 90-те и да не ги усещаш.Аз си мисля, че вие не усещате годините, защото вървите напред. Не стоите на едно място да размишлявате.Юлия Огнянова: А и ако се замисля много, ще си кажа: „Господи, аз вървя към 100 вече! Какво правя?” Но съм малко лекомислена за тези неща. Лекомислието си има своята прелест. Ако винаги преценяваш трезво, не става. А ако си лекомислен, можеш да си простиш, дори ако нямаш право на лекомислие. Чувството за хумор на мен страшно ми помага. Намериш му смешната гледна точка и то олекотява нещата.Театърът е хем вечно, хем мимолетно изкуство. Всяка вечер представлението се ражда, случва се и умира. Случвало ли се е някое представление толкова да си го харесате, че да искате да го задържите?Юлия Огнянова: Човек винаги иска представлението му да не умира, защото той е вложил себе си в него. Гледната си точка, тълкуването, епизодите, изпълнители, които си довел до своето виждане. Има единство. Театърът не е солово изкуство. И това му е плюсът и минусът, и силата и слабостта. Но пък аз не съм амбициозна, може би защото ми е вървяло или никога не съм правила сметки печеля или губя от постъпките си. Спонтанна съм. И ако ми кажат наоколо, че не е било за добро, особено ако са били приятели, най-близките, приемам. За нас Бургас направи много. Някаква спойка. Всяко разочарование е едно малко убийство, а ние не сме имали никакво. Казала съм и друг път, аз съм от Варна, но винаги чувам, когато се говори за Бургас по радиото или телевизията. Дори да работя. И си казвам колко е важен Бургас за мен – там, където съм имала възможност да направя нещо и то не сама, а заедно. Най-красивото нещо е заедността. Може би времената са били други, но за мен това е било най-важно. Усещала съм, че присъствам в спомените на тези хора, по същия начин, по който те присъстват в моите. Усещам някакво родство.Юлия Огнянова, фотограф: Атанас КънчевЦитатът в заглавието се отнася до зам. министъра на културата Иван Башев, с чиято благословия Бургаския театър кипи в продължение на три години. Но той приляга и на Юлия Огнянова, която успява да бъде свободна вече девето десетилетие.ВизиткаЮлия Огнянова е родена на 22 февруари 1923 г. във Варна. Завършва театрознание в ГИТИЗ в Москва през1953 г. Получава режисьорско звание през 1959 г. Същата година дебютира с постановката на „Всяка есенна вечер” от Ив. Пейчев в Драматичен театър – Бургас. Изявява се и като съветник в Комитета за наука, изкуство и култура, преподава театрална критика във ВИТИЗ (1953-1957). Била е драматург и режисьор в „ДТ „Адриана Будевска” в Бургас (1957-1960), режисьор в театрите „Трудов фронт”, „199”, Драматичен театър – Пловдив, а от 1978 г. е на свободна практика. Поставяла е в театрите в Ямбол, Смолян, Хасково, в частния театър „Ла Страда”. В чужбина е режисирала спектакли в Латвия, Полша, Италия, Кипър и др., преподавала е в Италия и Франция. Дълги години (от 1981 г.) води клас по режисура за куклен театър във ВИТИЗ. Режисира и куклени постановки и на постановки в Телевизионния театър. Носител на международни и национални отличия, сред които почетните „Аскеер” (1999) и „Икар” (2009) за цялостно творчество.В цифриСред постановките, подписани от Юлия Огнянова, са „Майка Кураж” от Б. Брехт, „Първа конна” по И. Бабел, „Барабанчица” от А. Салински, „Антигона” от Ж. Ануи, „Ръченица за окарина и бас” по „Барутен буквар” от Й. Радичков, „Театрален дует” – по Вл. Маякаовски и Н. Ердман (съвместно с Ал. Морфов), „Марат-Сад” от П. Вайс, „Дремиградски смешила” по Г. Кирков, „Бивалици-небивалици” по П. Р. Славейков, „История на войника” по музика на И. Стравински, „Мистерия Буф” от Вл. Маяковски, „Хоро” по А. Страшимиров, „Брехтиада” по Б. Брехт, „Процесът” по Фр. Кафка, „Железният светилник” по Д. Талев, „Забравените от небето” по Е. Томова, „Дългият път на деня към нощта” от Ю. О’Нийл, „Пожари” – авторски спектакъл по Д. Трюмбо, „Автопортрети за разпознаване” – авторски спектакъл по текстове на Г. Караславов, Й. Радичков, Д. Талев, В. Петров, и К. Павлов, „Тапетите на времето” по произведения на К. Павлов и др.Майка КуражПрез 1958 г. за първи път у нас е поставена пиесата на Бертолд Брехт „Майка Кураж и нейните деца”, въпреки че в социалистическа България той се цени, макар и с едно наум. От една страна е свързан с интернационалното работническо движение, но от друга – не е издържан изцяло в така желания стил на социалистическия реализъм. „Брехт е труден и не всеки посяга към него – отбелязва Юлия Огнянова. – И може би е най-трудно е да се посегне към него, да не се изложи театърът.” Но младата режисьорка, с присъщата си, както сама я нарича, лекомисленост, нахлува сред Брехтовата немска театрална естетика и чрез постановката успява да излъчи хуманистичното и антимилитаристко послание на пиесата. За властта трактовката, в която главната героиня, произлизаща от народните маси, е не само иронизирана, но е показана и в цялата й жалка същност на беден духовно човек, съвсем не е удобна. Главната роля е поверена на Димитрина Савова, която тогава е най-младата изпълнителка на ролята – само на 33 години.Димитрина Савова в "Майка Кураж", ДТ "Адриана Будевска" - Бургас, 1959 г.УченицитеВ началото на преподавателската си дейност Юлия Огнянова преподава театрална критика, а по-късно и режисура за куклен театър. Нека само да изброим част от имената на студентите й, към които тя неведнъж се обръща с „деца” – Александър Морфов, Теди Москов, Мая Новоселска, Кръстю Лафазанов, Катя Петрова, Леонард Капон, Симон Шварц, Нина Димитрова, Васил Василев-Зуека, Вяра Коларова, Мария Сапунджиева. Нина Димитрова споделя за нея пред БНР: „Юлия ме научи какво е да имаш позиция в изкуството. Да търся къде ме стяга чепикът и да го изразявам.” Произведенията на учениците на Юлия Огнянова са много лични и това е неслучайно – на упражнения в НАТФИЗ те винаги са били подтиквани да правят нещата свои. В продължение на няколко години Юлия Огнянова пише книга под формата на писмо към учениците си, в която да разкаже за своята методология. За нея е било важно да им предаде желанието си да се научат да разбират езика на всички изкуства, защото те съставляват театъра, и след това да бръкнат в своята индивидуалност, чрез която да създадат постановката си.Актьорите Юлия Огнянова споделя, че обича, направо обожава актьорите. За нея те са съавтори на спектакъла, не бива да бъдат обременявани с много подробни насоки за изпълнението на всяка реплика, а да заобичат героя си, да се сближат с него, за да го почувстват. „Режисьорът е акушер на актьорите,” казва Юлия Огнянова. Дори актьорът да се противи понякога на режисьорските методи на Юлия, или направо да се гневи, в един момент смирено приема най-важното, до което се иска от него да достигне – да се освободи от натрупаните клишета и неверните представи с които живеем всички, да впрегне своята актьорска чувствителност в действие и чрез изразяването на частното, конкретното, да говори на зрителя за общочовешкото. Две от изключителните й постановки през последните години са в Родопския драматичен театър в Смолян. Това са двете версии на „Забравените от небето” – първата от 1994 г. с участието на Наталия Лечева, Никола Пашов, Тони Пашова, Златина Тодева и др., а втората, от 2000 г., моноспектакъл на Златина Тодева. Театърът в Смолян е и особено важен за режисьорката, която от 1987 г. е негов художествен консултант и режисира девет спектакъла."Крал Пиф-Паф, но не е там работата" от Вадим Коростельов, ДТ "Адриана Будевска" - Бургас, 1959 г.Театралният език Още със стъпването си в театралната зала като режисьор, Юлия Огнянова започва да разработва нов сценичен език, разбираем и плашещ за някои. Той говори иносказателно, но достатъчно ясно на зрителя истини за съвремието. За режисьорката театърът е място, което може да подтиква към промяна на света, а обществото има нужда да тръгне по нов път – този на добрината и любовта. Тя въвежда в българския театър клоунадата и плебейската естетика, като черпи вдъхновение от народното творчество, игри, празници и кукли. Освобождава актьора в импровизациите му чрез клоунадата, помага му да е по-непосредствен, директен и разкрепостен в играта си. Показва трудната за възприемане пъстрота на живота чрез принципа на карнавалността в голяма част от спектаклите си. И, преди всичко, продължава неуморно да се интересува от днес и сега, година след година, десетилетие след десетилетие.Времето на единомишлениците„Изкуството не е лош житейски жребий – казва Юлия Огнянова. – Не бих дала нито един свой неуспех от миналото. За мен Бургас, например, е удовлетворение. Хубаво, лошо, но удовлетворение. Много е важно човек да намери в живота си период, време, място, когато да даде максималното, на което е способен. Това направи Бургас за Вили, Леон, Методи и моя милост, а може би и за всички други от трупата. Всичко друго е позволено, само човек да не прави неща, от които се срамува. После то върви залепено за теб и се помни, все едно, че се вижда. А не се иска много – иска се да не си правил лошотии, защото в театъра нищо не може да се скрие, всичко се вижда. Животът е от хубавото и от лошото, само лошото да не е срамно за теб.”Прочетете повече за неяЖурналистката Румяна Емануилиду е посветила две книги на Юлия Огнянова – „Юлия и клоуните“ (2013, ИК „Знаци”) – „опит да се представи творческото и педагогическо дело на проф. Юлия Огнянова, свързано с реформирането на кукления и драматичен театър за възрастни” и „Юлияда“ (2009, ИК „Знаци”), която ни запознава с богат текстов и снимков материал за творческия път на Ю. Огнянова, включително и с нейни режисьорски текстове, статии и извадки от дневника й. Друга книга на Емануилиду, „Театърът АБ“ (2010, ИК „Знаци”) е внимателно вглеждане и опит за хроникиране на работата на „театъра на единомишлениците” в Бургас от 1957 до 1960 г. и осмисляне на въздействието му върху българския театър въобще, а в „Лица 3” (2002, изд. „Анго Боянов)) можете да откриете интервюта с Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков, Петър Слабаков и др.Интервюто с Юлия Огнянова подготви Лора ТрайковаСнимки: „Юлияда“ (2009, ИК „Знаци”) и посочените източнициРубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България ... още »
Въпреки няколкото скъпи филмови заглавия от изминалите три години, които разочароваха с представянето си в световния бокс офис, от Уорнър Брос продължават да разработват значителен брой продукции с големи бюджети. Един от бъдещите високобюджетни проекти на холивудското студио ще бъде приключенско-фантастичен филм, чиито сюжет ще разказва за познатия от легендата за крал Артур магьосник и предсказател Мерлин. През годините Мерлин се е появявал в голям брой филмови продукции, сред които се открояват “Мъглите на Авалон” и хита на Джон Бурман “Ескалибур”.За разлика от тези ленти обаче в подготвяната от Уорнър Брос продукция Мерлин ще бъде централния персонаж и сюжета ще проследява единствено неговите преживявания.По направата на продукцията ще работи част от екипа създал “Игра на тронове”, който в момента е един от най-актуалните и успешни сериали както в Съединените щати, така и в България. От Уорнър Брос вече са наели сценаристи за амбициозната продукция в лицето на Дейвид Фар (“Хана”), Брайън Когман и Дейв Хил, които привлякоха вниманието на продуцентите именно с работата си по “Игра на тронове”.Все още няма избрани актьори и не е привлечен режисьор, но за сметка на това се знае, че продуцент на бъдещата лента ще бъде ветерана Доналд Де Лайн, чиито последен филм е тазгодишния хит с Марк Уолбърг “Кръв и пот”. Временното заглавие на проекта е “Мерлин” и според първоначалната информация намерението на създателите е да направят приключенско фентъзи, което ще съдържа елементи от филми на средновековна тематика като “Първият рицар” и вече споменатия “Ескалибур”.Работата по сценария на “Мерлин” вече е започнала и в най-добрия случай до една година ще стане ясно кой ще поеме режисурата на филма. Тъй като е все още прекалено рано и не се знае колко дълго ще продължи разработването на сценария в скоро време едва ли ще бъдат разкрити конкретни актьорски имена.“Мерлин” е приоритетен проект за началството на Уорнър Брос и очакванията са, че бюджета за снимки ще надвишава сумата от 100 милиона долара.От студиото не разкриват по-подробна информация за продукцията и за момента не се знае кога точно ще бъде даден старт на снимачния процес. ... още »
След по-малко от един месец по българските киноекрани ще се завърти фантастичния екшън “Ридик”, в който Вин Дизел изпълнява главната роля. Филмът е второто продължение на изненадващия хит от 2000-та година “Пълен мрак”, чиито международен успех превърна Дизел в едно от най-известните лица на Холивуд. Снимките на “Ридик” приключиха през 2012-та година, а на режисьорския стол седна отново създателя на предишните две ленти от поредицата Дейвид Туохи. Продукцията с бюджет от около 50 милиона долара бе съпътствана от множество проблеми и разногласия между Туохи и началството на студиото Юнивърсъл Пикчърс.Въпреки препятствията режисьора и звездата на филма Вин Дизел изразиха задоволството си от финалния резултат и очакванията на бокс офис анализаторите са, че “Ридик” има шанса да се превърне в най-успешната част от поредицата.По думите на Дейвид Туохи филма ”комбинира най-доброто” от предишните две части, а според Вин Дизел историята ще бъде интересна и на тези зрители, които не са напълно запознати със света на анти-героя Ричард Ридик.Дизел: “Удовлетворението от позитивната реакция на публиката не може да бъде сравнено с нищо друго. През годините много хора ми писаха, че искат този филм да се превърне в реалност. Много фенове дори бяха готови да събират пари за да ни помогнат. Страхотно е, че от Юнивърсъл осъзнаха потенциала на този проект и ни отпуснаха бюджет. Без силната подкрепа на феновете “Ридик” нямаше да съществува. Това е истината.С Дейвид Туохи и екипа искахме да направим нещо, което ще остане запечатано в съзнанието на зрителите. Искахме да направим филм, чиито сцени ще бъдат разпознавани и след десетилетия. Екшънът е много по-изобретателен, извънземните същества са още по-впечатляващи и новите актьори се справиха страхотно с ролите си. Слушахме феновете и вмъкнахме в сценария неща, които те искаха да видят.Лично на мен ми харесва развитието на Ридик като персонаж и начина по който започва самия филм. В началото Ридик се опитва да опознае новата среда в която е попаднал и като цяло в историята има много елементи, които са напълно нови за тази поредица. През първата половина на филма героя ми почти не говори и основното което прави впечатление е този нов свят, който той разучава. Дейвид (режисьора) обича да експериментира и смятам, че се получи нещо много интересно, което ще се хареса дори и на тези хора, които не знаят всичко за Ридик и неговия живот.”Действието на “Ридик” е ситуирано няколко години след събитията от втората част, а сюжета проследява бившия затворник Ричард Ридик, който е изоставен от своите хора на облъчена от слънчевата радиация планета, чиято повърхност е населена с най-различни хищни същества.За да оцелее в тази среда Ридик е принуден да се бори не само срещу опасните хищници, но и срещу отряд от наемници, чиято основна задача е да го елиминират за да получат голямата парична награда за главата му.Освен Вин Дизел във фантастичния екшън участват още Кейти Сакхоф, Джорди Мола, Карл Ърбън и Бокийм Удбайн. По думите на режисьора Дейвид Туохи ако филма оправдае очакванията по отношение на бокс офиса “най-вероятно” ще бъде направено и още едно продължение.Българската премиера на “Ридик” ще бъде на 6-ти септември, тази година. ... още »
За двадесет и първа поредна година Фестивалният и конгресен център организира Международния филмов фестивал „Любовта е лудост”. Най-голямото международно лятно филмово събитие в България започва на 30 август, последния петък на август, ще завърши на 5 септември. Над 70 са творбите, които включва фестивалната програма през тази година.12 са творбите в конкурсната програма – „Пиано във Фабриката” /Китай/ на режисьора Джан Мън, „От прозореца на моята стая” /Испания / на режисьора Паула Ортиз, „Светлите дни предстоят” /Франция/ на режисьора Марион Верну, „Да преследваш дъгата” /Румъния/ на режисьора Дан Чису, „Любов с акцент” /Русия/ на режисьора Резо Гигинеишвили, „Гримасите на войната” /Ливан/ на режисьора Жое Бу Ейд, „Странници вкъщи” /Турция, Гърция/ на режисьорите Дилек Кесер, Улаш Гюнеш Качаргил, „Монахинята” /Франция/ на режисьора Гийом Никлу, „Нашите жени” /Унгария/ на режисьора Петер Шайки, „Любов” /Полша/ на режисьора Славомир Фабицки, „Танго либре” /Белгия, Франция, Люксембург/ на режисьора Фредерик Фонтейн, „Пътьт на Халима” /Хърватия, Словения, Германия, Сърбия/ на режисьора Арсен Антон Остоич.След тържествената церемония по откриването ще бъде прожектиран филмът „Капитал” /Франция/ на режисьора Коста Гаврас, а на закриването – „Влюбените” /Великобритания, Франция/ на режисьора Кристоф Оноре.„Фестивали и награди”, „По световните сцени”, „Фокус: Китай”, „Фокус: Палестина”, „Фокус: Белгия”, „Големите имена на световното кино – Леонид Гайдай, Роб Нилсън, Рихард Бланк” са панорамите, които допълват фестивалната програма.Ще бъдат почетени големите имена на българското кино, с които се разделихме през тази година – Георги Калоянчев, Тодор Колев, Иванка Гръбчева, Петър Попйорданов. Прожекциите ще са в зала „Пленарна” на община Варна с вход свободен.85-годишният режисьор Никола Корабов ще бъде почетен с панорама, която включва „Тютюн”, „Юлия Вревская”, „Копнежи по белия път”, „Орисия” и документален автобиографичен филм. Творбите ще се прожектират в зала „Пленарна” на община Варна с вход свободен. Очакваме го във Варна.Сред специалните гости на фестивала ще бъдат Роб Нилсън – американски режисьор, сценарист и актьор, Рихард Бланк - немски сценарист, режисьор, продуцент и актьор, италианският актьор Фабио Тести, Андре Кюитерик, директор на Международния фестивал на любовните филми в Монс – Белгия, Петер Шайки от Унгария – режисьор на конкурсния филм „Нашите жени”, и други.Сред приятелите на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост”, които от години традиционно го подкрепят, са Министерството на културата, Община Варна, ИА „Национален филмов център”, Българската национална филмотека, ВМС, Руският културно-информационен център, Полският институт, Съюзът на българските филмови дейци, списание „Кино” и др. ... още »
"Здрач: Зазоряване - част 2" - последният филм от вампирската сага по романите на Стефани Майър, е големият победител на церемонията за наградите "Изборът на тийнейджърите" (Teen Choice Awards), предаде Асошиейтед прес.Сред седемте отличия за лентата са за любим филм в категорията научна фантастика/фентъзи, както и актьорски призове за звездите на сагата Кристен Стюарт и Робърт Патинсън, съобщава Vesti.bg.Наградата за любим комедиен филм получи лентата "Перфектният ритъм". Звездите й Скайлър Остин и Ребел Уилсън спечелиха отличията съответно за любим актьор и актриса в комедия.Повечето медии обаче отделят внимание на първата публична поява на звездата от сериала "Клуб "Веселие" Лея Мишел след смъртта на екранния й партньор и партньор в живота Кори Монтийт. На церемонията Мишел получи приза за любима актриса в телевизионна комедия за ролята й в хитовата поредица.В телевизионните категории сериалите "Малки сладки лъжкини" и "Дневниците на вампира" получиха по три награди, сред които съответно в категория за любими драма и научна фантастика/фентъзи. Бившата двойка Иън Съмърхолдър и родената в България канадска актриса Нина Добрев бяха отличени с призовете за любим актьор и актриса в научнофантастичен/фентъзи сериал. В музикалните категории канадският тийн идол Джъстин Бийбър спечели три награди, сред които за любим изпълнител. Дамското съответствие на отличието грабна Деми Ловато.Момчешката формация "Уан дайрекшън" получи четири награди, сред които за любима група и любим сингъл на група за Live While We're Young.Церемонията за отличията се състоя в амфитеатър "Гибсън" в Лос Анджелис. Водещи на шоуто бяха звездите от сериалите "Клуб Веселие" Дарън Крис и "Малки сладки лъжкини" Луси Хейл.Наградите "Изборът на тийнейджърите", които се определят чрез онлайн гласуване на подрастващите, отличават музиканти, актьори и други творци, които са най-популярни в техните среди. Трофеите са дъски за сърф в реален размер и се дават в многобройни категории за филми, телевизионни предавания, музика. ... още »
Един от най-оспорваните и интересни етапи в музикално шоу №1 в света X Factor стартира от утре, 13 август – прослушванията на живо. За първи път кандидадите за слава не само ще стъпят на истинска сцена, но ще се изправят и пред четиримата съдии – Мария Илиева, Саня Армутлиева, Заки Соколов и Любо Киров.И четиримата вече са готови да заемат съдийските си места, като оставиха на заден план всички свои ангажименти. Мария Илиева преустанови музикалните си участия по морето, а управителят на Вирджиния Рекърдс – Саня Армутлиева, се очаква да влезе в залата на прослушванията буквално от летището. Днес тя се връща от Лондон, където прекара близо седмица покрай професионални ангажименти. Дали във Великобритания не е била на среща в компанията на създателя на X Factor Саймън Кауъл - Cowel SyCo, или е посетила централата на Sony Music заради важна X Factor мисия, засега остава загадка. Готова да посрещне новите музикални надежди е и мъжката половина от журито – Заки и Любо. Тази сутрин в „Здравей, България” двамата признаха, че на този етап очакват разнообразие от кандидати – както хора, които са превърнали музиката в свое призвание, така и такива, които никога не е трябвало да се захващат с нея.В рамките на 6 дни пред журито ще се изправят над 250 кандидати. Най-много таланти ще видим от град София, следвани от участниците от Варна, Пловдив, Русе и Бургас. Не всички претенденти обаче, явили се на кастингите по градове, ще намерят своето място на предстоящите прослушвания на живо. Голяма част от тях не бяха допуснати да продължат, тъй като бяха под разрешената възраст – 16 години. Сред тях бе и дъщерята на Ива Екимова – Дара. Макар да показа обещаващи музикални умения и да впечатли комисията на X Factor с хитове на Rihanna и Jessie J, тя не успя да продължи напред заради своите 12 години. Прослушванията на живо ще се проведат на 13, 14, 16, 17, 19 и 20 август. Всички, които искат да станат част от публиката, могат да получат покана, като се обадят на телефон 0885 613 363, а повече информация могат да намерят на сайта на X Factor: http://xfactor.novatv.bg, както и на Фейсбук страницата: https://www.facebook.com/xfactorbulgaria ... още »
Имало едно време смърфове. Първата им поява в България, свързвам с времето, когато нямаше интернет и мобифони, а по единствения национален телевизионен канал, трябваше да изчакаме ранобудния Статул Карабашев да прочете съботните новини, за да имаме право да гледаме десетина минутните приключения на сините джудженца. Само така можехме да сме “в час” за понеделнишкия сеанс на размяна на впечатления и вицове от уикенда.Шеметният касов резултат (600 милиона долара) на първия пълнометражен филм за смърфовете (2011), превърна продължението на приключенията им в неизбежност. И тя е вече налице – триизмерна, динамична и разноцветна, както обикновено. В центъра на историята е Гаргамел, който е суперзвезда в моноспектакъл пълнещ всяка вечер парижката “Опера Гарние”. Той не пее арии или сонети, а забавлява публиката с фокуси и магии, оставяйки далеч зад себе си Давид Копърфийлд или подобни нему шоумени от Лас Вегас.Развихрил небивала медийна Гаргамания, най-големият магьосник на всички времена, се радва на слава и пари, но те не го правят щастлив, защото идеята да господства над света го човърка непрестано. За да реализира пъклените си планове, Гаргамел има нужда от тайната на сока от смърф, а той не се продава в бакалниците. Магьосникът скроява пъклен план и създава две смърфоподобни джудженца - Лепка и Шматко, които трябва да отвлекат и завербуват Смърфиета за неговата кауза. Единствената представителка на женския пол в мъжкия свят на смърфовете преживява екзистенциална криза, дължаща се на пренебрегнатия й рожден ден. В подобно състояние всеки смърф е склонен да допусне грешки и русокосата Смърфиета се оказва в компанията на Лепка и Шматко и не се смущава от това, че те не са смърфосини колкото нея, нещо повече – те са твърде различни от приятелите й от смърф-селцето.Татко Смърф възглавява специална тричленна група за борба с Гаргамел, за да спаси Смърфиета. Семейство Уинслоу, с което джудженцата поддържат контакти още от предишния филм се присъединява към елитната група.За разлика от останалите анимационни продукти, които киноиндустрията бълва и, които са ориентирани едновременно към по-млада и по-възрастна публика, СМЪРФОВЕТЕ 2 е създаден преди всичко и изключително за деца. Родителите трябва да преглътнат стоически 105 минути екранно време, но пък със сигурност ще видят засмени, впечатлени и радостни своите отрочета. Хуморът в СМЪРФОВЕТЕ 2 варира от оригване и пърдене, до елегантни каламбури, сполучливи препратки към таблоидната и интернет култура, и някои филмови класици. Пълнометражният филм на Раджа Госнел ("Агент XXL" и Смърфовете) не е кухо забавление. С финес, той насочва вниманието на най-младата аудитория към няколко важни житейски стойности. Смърфиета попада под лошо влияние и се изправя пред избор, в който да реши дали да остане вярна на себе си или да се промени, за да се хареса на новите си приятели. В такъв смисъл репликата на татко Смърф: “Не е важно откъде произхождаш, важно е да решиш какъв искаш да станеш.“ придобива стойността на мъдрите слова на Далай Лама и би могло да бъде повод за разговори и разсъждения, заедно с теми като приятелство, дълг и толерантност. Слабостта на киноавторите към примитивния психоанализ може да се открие в описанието на конфликтните взаимотношения на Патрик Уинслоу с неговия доведен баща, но филмът е далеч от драматичните разкрития, които слабо биха заинтересували невръстната публика. Тези, които са склонни към по-задълбочен разбор на филмовото произведение, биха се позабавлявали в търсене на отговорите на някои въпроси по отношение на присъствието на една единствена представителка на женския пол в селището на смърфовете или до каква степен връзката между Гаргамел и котарака му Азраел напомня семейна двойка с дългогодишен стаж. А тези, които са решили да се отдадат на магията на анимационното кино, нека следят реакциите в киносалона и завиждат на зрителите в киносалона, чиито крака едва достигат пода и чиято искреност и невинност граничи с тази на смъфовете от екрана. ... още »
С поглед вперен към четвъртото си десетилетие, Дейвид Кларк е заклет ерген. Женените му съученици му завиждат заради свободата, а той им завижда заради семейните задължения и дечицата около тях. Дейвид притежава стабилен професионален статут и стабилна клиентела. Той води тихо и кротко живуркане в един от бедноватите квартали на Денвер. Това, което го прави по-различен от всеки средностатистически гражданин е неговата професия - пласьор на наркотици. Картината е почти идилична и бизнесът върви добре, до момента, в който трима млади нехранимайковци го нападат и обират.Дейвид се намира на колене пред Брад, своя доставчик. Със слабостта си към екзотични водни хищници, Брад е изключително убедителен в преговорите си. Ултимативното предложение на гангстерския бос е съвсем приятелско: за да се откупи, задлъжнелият пласьор трябва да прекара през мексиканско-американската граница няколко пакетчета марихуана. Дребна работа, когато става дума за живота ти. Дейвид приема офертата с неохота, защото трафикът на наркотици не е по неговата специалност. Притиснат до стената от обстоятелствата, той ражда гениалната идея да се обзаведе (думата е подходящо употребена) със съпруга и две порастнали деца, сигурен щит срещу повишено митничарско внимание.Та нима главата на четиричленно семейство ще рискува да се занимава с нелегален трафик? Стриптизьорката Роуз, пъпчивият и зашеметен съсед Кени и тийнейджърката с богат житейски опит Кейси са бързият и почти единствен избор на Дейвид, селекционер на класическото американско семейство Милър. Всички са запознати със 72 –часовия план и всеки е поел задължението да допринесе за успеха на операцията. Позволявам си да отделя внимание на първите 15 минути на филма, защото останалата част от историята е каскада от вицове, комични и бурлескови ситуации, способни да предизвикват много повече от усмивка сред зрителите. Оказва се, че няколкото пакетчета марихуана са два тона от халюциногенната трева и, че най-трудната част от плана не е преминаването на границата. Изненадите продължават до последния кадър на комедията. Абсурдният хумор се поддържа и от периодичното вживяване на четиримата главни герои в ролята, отредена им в семейната рамка. При появата на потенциална опасност, всеки Милър “влиза в образ” и прави точно това, което се очаква от него, в името на “свръхзадачата”. Би било честно да се отдаде заслуженото и на великолепните актьори от семейство Фицджералд (Ник Оферман и Кетрин Хан), с което Милърови си общуват в продължение на дълги километри. Бих се съгласил, че те са почти толкова колоритни, колкото протагонистите.Сред условията за професионален успех са удачният избор и вземането на добри решения в добър момент. Това е ясно за звездата на филма - Дженифър Анистън (Роуз Милър), която знае какво може да предложи и не се впуска в територии, които ще се окажат фатални за нейната кариера. Мацка от култовия сериал “Приятели”, тя си остана сладка мацка и в последващите филми, в които участва. Така лековатите комедии с любовно-сантиментален аромат остават почти без изключения нейна специалност и амплоа. Ловците на видеоклипове и рекламни ролки в Интернет отдавна са отбелязали обещанието й за стриптийз в рамките на филма. Зрителите не би трябвало да влизат в киносалона с големи кошници по този повод, тъй като любимката на световните таблоиди представя твърде лаконично части от долното си бельо, точно толкова, колкото да предизвика възхищение с отличната си коремна преса и да подчертае отличната си физическа форма. (Според мнението ми Деми Мур беше доста по-щедра в упражнението от 1996). "Семейство Милър” не фигурира в нито един граждански регистър, но със сигурност ще се появи начело на касовите успехи за седмицата. Тази безгрижна лятна комедия с доста силен семеен привкус се нарежда в близост до франчайза “Ергенски запой”. По своята структура, по-професионален подход към подготовката на сценария и равнището на хумор “Семейство Милър” е значително над гореспомената трилогия, чийто последен опус ощастливи зрителите преди няколко седмици. Водени от желанието си да създадат лековато и лесносмилаемо забавление, авторите са се отказали от разработването на много сюжетни линии в името на една гротескова ревизия на основната клетка на обществото. ... още »
.jpg "Върба")
