Вечните златниС Марин Янев разговаряме в гримьорната му в Народния театър, която дели години наред със Стефан Данаилов. Отзивчив е към поканата за интервю, макар да признава, че смята вече да ограничи медийните си изяви, особено ако няма конкретен работен повод за тях. Но е словоохотлив, внимателен към събеседника си, размишлява докато отговаря с плътния, топъл глас, който познаваме така добре. Откъде ли? В кариера с над 100 театрални роли, наполовина толкова в киното и телевизията и работа зад кадър в дублажа, е трудно да се сетим само за един негов образ. Само през настоящия сезон той участва в 8 представления в Народния и гостува и на сцената на Младежкия театър в едно.Марин Янев в “Стогодишно смешно театро” (ДТ Варна, реж. Станчо Станчев)Марин Янев: Живея с деня, всичко, което е било, е трябвало е да се случи. Какво ще стане напред не знам, но съм сигурен, че някой знае и дърпа конците. Кой е той – също не знам, но съм убеден, че не съм аз този, който решава нещата. Най-хубавото е да не си градиш очаквания. Много ми харесва това, че когато печелиш, не знаеш какво губиш, и обратното. Това се случва много често. Понякога толкова искаш да участваш в нещо, но не ти се дава шанс, а когато то се осъществи и видиш резултата, си казваш: „Слава Богу, че не стана с мен!”В житейския спектакъл, в който участва всеки един от нас и невидим режисьор вече е разположил фигурите, условията и ситуациите, все пак човек има свободна воля, предпоставки на характера, желания да върви по определен път.Марин Янев: Ако говорим чисто професионално, в това отношение артистите сме много ограничени. Още в началото трябва да се каже категорично на всички млади хора, които кандидатстват в НАТФИЗ, че тяхното развитие нататък в голяма степен не зависи от тях. Те ще бъдат избирани и то по много различни критерии – понякога са много точни и професионално издържани, но много често са несправедливи, раняващи до силна болка. Свободата на присъствие, избор и даже реализация в много голяма степен е извън актьора. Палката се държи от режисьора, който го избира за дадена роля.Но голям принос в развитието на актьора имат и критиците. За жалост, те изчезнаха в днешно време и аз мисля, че това е голям минус за българския театър. Изчезнаха личности, които в известна степен диктуваха критериите за оценка. А тя е съществена за всеки актьор, колкото и някои да го отричат, все пак суетата е закодирана дълбоко в тази професия. Разбира се, Шекспир е прав – животът е сцена и всички ние сме актьори. Вижте на улицата случаен минувач разказва на някого какво му се е случило и несъзнателно го изиграва. Но той няма да може да излезе пред 100 човека и да го повтори. А ние, малко по-суетните – актьорите, искаме да излезем пред публика, да бъдем забелязани и оценени. Аплаузите ти дават върховно усещане, че си нещо, че си забелязан, че са те харесали, което е най-хубавото нещо.В сериала „По следите на капитан Грант” (реж. Станислав Говорухин)Така че, свободата – тя винаги е мечтана. За мен е химерична, защото зависи какво човек влага и в идеята за нея, и в собствената си ценностна система. Личностната ценностна система на твореца е много важна, но тя е следствие от ценностната система на обществото. Когато нея я няма, става страшно. Страшното е, че нашето време е такова, че ние отрекохме всичките си критерии и опори. Аз вече се боя да кажа какво харесвам или не харесвам, защото се страхувам, че ще се окажа глупак.Но в очите на някого. Нима винаги трябва да се съпоставяме и съобразяваме с мнението на другите?Марин Янев: Вижте, ако живеех на самотен остров, нямаше да ми е тежко. Но когато живееш в обществото, няма как да не се съобразяваш, поне в някаква степен, колкото и да искаш да си егоцентрик. Нашето общество е без ориентир какво е стойностно и около него да се градира вкус. Когато няма общи правила, всеки има право. Ето един елементарен пример: когато карам, се опитвам да спазвам правилата, защото знам, че ще настъпи страшен хаос. Но винаги се намира някой да наруши правилата, да те задмине и да те накара да се почувстваш като глупак. Какво печеля като спазвам правилата – чувствам се глупак.Миналата година Ви видях на някои от протестите. По какъв начин се отразиха те положително на раздвижването на обществото?Марин Янев: Да, донякъде ги следвах. Но вие къде го виждате това раздвижване? Тези хора бяха толкова симпатични и беше толкова красиво това, че излязоха неорганизирано.Марин Янев и Ивайло Христов в „Смъртта на търговския пътник” (НТ „Иван Вазов”, реж. Борислав Чакринов)В това именно виждам раздвижване.Марин Янев: То беше, но в последствие загасна. И в мен желанието изгасна, когато политиците отново превзеха спонтанността на тези млади, прекрасни хора. Колкото и да са иронични оценките за „красиви”, „грозни”, „спящи”, „зрящи” и т н., това бяха будни хора и на мен ми се прииска да бъда съпричастен към тях и затова излязох на улицата. Когато угасна пламъчето в очите им, защото усетиха, че ги ползват, аз престанах да ходя. Не искам вече да съм манипулиран, защото дълги години съм бил манипулиран. Радвам се и сега на малкото, които останаха, че проявяват своята нетърпимост към манипулацията.На мен това от една страна ми прилича на бунта на Макмърфи, а от друга на нещо, което е като хвърляне на камък, който чупи стъкло и това се вижда от останалите. Той самият не печели нищо за себе си. Но има хора, които биха могли да осъзнаят какво се случва и може би след в главите и сърцата им ще покълне нещо и ще излязат отново на улиците.Марин Янев: Представлението на „Полет над кукувиче гнездо”, в което аз участвах, не завършваше оптимистично. Когато вождът разбива стената, зад нея се вижда още една… Няма гаранция, че разбием ли една стена, пред нас ще блесне слънцето на справедливостта. Но една от най-хубавите реплики е тази на Макмърфи: „Все пак аз опитах.” Трябва да бъдем верни на природата си. Макмърфи не е осъзнат бунтар, той не е революционер. Чрез него говори природата му. Когато влиза в манипулирана среда, той пита останалите: „Защо го правите това? Природата ли ви е създала такива?” Би било добре да се връщаме назад и да се замисляме защо и за какво сме създадени.Има различни хора с различни предназначения и може би, ако човек открие мястото си, тежи на него и се чувства удовлетворен от това, което върши, светът би бил устроен по-добре. Колкото и утопично да звучи това.Марин Янев: Всеки е уникално създание. Няма два еднакви отпечатъка от длани, например. Всеки носи своето его. И там е целият проблем, според мен – без да си конформист, без да накърняваш егото си, да запазиш себе си, но и да бъдеш част от обществото. В това се крие майсторлъкът да живееш. Трудно е! Неведнъж съм изпадал в ситуации, в които е трябвало да правя компромис със себе си, с убежденията си, с вярата си, даже и с любовта си понякога и това ми е коствало много, защото съм губил приятели. Но животът е низ от изпитания и аз се опитвам, макар невинаги да успявам, да ги понеса, макар да ме боли. Не може да бъде едноцветно и само красиво.В „Къде живееш” (реж. Генчо Генчев)Погледнато отстрани, като разгледаме статистиката, вие имате 100 роли в театъра, 50 в киното, активно дублирате – това е щастлива съдба на реализиран актьор. Имало ли е моменти, в които нещо Ви е разколебавало в собствената професия или сте искал да се откажете от нея?Марин Янев: От професията – никога. Ако говорим за роли, съм сигурен, че не съм единственият, който, като хвърля поглед назад, има чувството, че процентът на пълно удовлетворение от свършената работа е много малък. И слава Богу! Не мога да си представя истински творец без провал. Деликатна е материята, с която се занимаваме. В основата си тя търси отговор на въпроса: „Какви сме ние? Какво е човекът?” Някъде там, дълбоко, са насочени нашите въпроси и тревоги. Моят професор Боян Дановски казваше: „Не „Как?”, а „Какво?” и „Защо?” Мисля, че Тузенбах на Чехов в „Три сестри” казва горе-долу следното: „Хората ще открият шестото чувство, ще полетят с балони в небесата, но какво е това човекът – вечно ще се питат.” Болката от разочарованията в нашата професия е толкова голяма, колкото голяма е и радостта от успеха. За нас това са неземни състояния, когато човек усеща, че е успял, че владее публиката, че тя му се доверява. Блажени са тези мигове. Публиката е многолика и от доброто представление всеки човек взима нещо за себе си, спрямо собствения си интелект и асоциации. Както пък когато усещаш, че тя ти се изплъзва, чувството е ужасно. Мен ме съпътства още една болка понякога. Чудя се как да я изразя така, че да не обидя някого, защото съм във възраст, в която нямам време да се извинявам. Болно ми е когато играя нещо, което не ми се играе, или смятам, че дори не е полезно за публиката, ако щете. Скоро прочетох в един вестник нещо, което силно ме порази, защото го намирам за много мъдро: „Проблемът на чалгата е, че е по действителен случай.” С всяко нещо, което съм правил на сцената, съм имал усещането, че помагам или вредя на обществото и най-вече на младите хора да харесват театъра и изкуството въобще и да стават чрез него малко по-добри. Страшно ме боли, когато виждам, че на сцената не вършим това, а сеем пошлост и безвкусица. Не се научих да отказвам участия. Стриктен съм в задълженията си, подписал съм договор и съм длъжен да изпълнявам това, което ми се възлага. Но понякога се срамувам от това, което правя на сцената и то боли повече от провала.В сериала „Недадените” (реж. Вито Бонев и Иван Митов)Кои образи усещате близки до себе си и харесвате така, както сте ги изиграл, а не са достигнали до славата на Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо”?Марин Янев: Една роля се запомня поради различни причини. Например, никога няма да забравя партньорството с Ани Бакалова в „Полет над кукувиче гнездо” – то е такова усещане на партньорство, макар и в конфликтна ситуация, че аз я помня и заради него. Помня роли заради режисурата. С Леон Даниел имах щастието, подчертавам тази дума, да работя в няколко спектакъла. Той ме режисира в „Нирвана”, а от там си спомням и партньорството с Цветана Манева. Дори успехът да не е бил толкова голям, една роля може да остане в съзнанието ти заради творческото усещане за нея. Никога няма да забравя и работата ми с Коко Азарян, с когото бяхме и приятели. И колкото и добре да се познавахме, аз го преоткривах на сцената. Виждах друг човек там – мъдрецът, който те води в неподозирани за героя ти посоки. Събития в личен план също белязват роли. Да речем роля, в която се е родила дъщеря ми и аз съм я посветил на нея. Но нямам сейф за всичко, което съм направил.Житейска ситуация ми напомня за роля, или реплика. Помня драматургията на Георги Данаилов, който за нещастие на българина и на българския театър, се е оттеглил в Ковачевица и в последно време не пише пиеси. Навремето съм играл неговите прекрасни неща с такова огромно удоволствие. Те не бяха от типа „репликова драматургия”, която шестваше по едно време – да се каже нещо по-остричко отгоре, защото иначе не може да се каже. Разбира се, цензорите го усещаха и казваха: „Оставете ги да говорят. Ще мине, пускайте го.” А като кажат, че ще спират едно представление, народът се юрва да го гледа.Между другото, времето не беше безинтересно, макар сега да го представяме за много страшно. Не беше чак толкова страшно. Самият факт, че присъстваше цензура, роди и другото: „Ще мине ли… пред цензурата?” Ние се надхитряхме. Те разбираха, че ги лъжем и ние знаехме, че ги лъжем. Най-гнусното беше, че между управляващи и култура присъстваше лъжата, което, за съжаление, и днес е така. Не можах да разбера каква реформа протече в българския театър. Слава Богу, той добре се развива сега, но има нещо друго, което ме притеснява.Не може да искаме само да забавляваме зрителите. Да – те са измъчени и подтиснати от ежедневието и има нужда от разтоварване, но ние трябва да помним, че утре същият този зрител ще дойде да ни гледа и ще бъде такъв, какъвто и ние сме го формирали. Ако искаме той да гледа и Шекспир освен чалга, трябва да го научим на това. Салоните са пълни– да, но на кои представления? И тук би могла да помогне критиката, ако я имаше, с изследване, с оценка и преценка какво вършим. Няма критика – има журналистика, която преразказва сюжета, погалва някой актьор, няма шамаросани артисти, че не са се справили добре. Въпрос и на собствена преценка е какво да вземеш от написаното за теб, но трябва да има специалисти, които да ти го кажат. Театроведите се страхуват да дават оценки.Илия Добрев, Марин Янев и Стефан Мавродиев в „Търси се стар клоун” (реж. Ивайло Христов)Страхуват се, защото после ще им отговори някой обиден с отворено писмо.Марин Янев: Няма лошо – нека има дискусия.Юлия Огнянова ми разказваше, че по време на работата си в Бургаския театър редовно са организирали и дискусии с публиката.Марин Янев: Да. И не само там. Правеха се прегледи в София, които бяха особено полезни за извънстоличните театри, защото хората се оглеждаха къде са, как се справят. Днес тези нелоши награди, които се раздават, са вид ориентир, но той е твърде субективен. Разбира се, хубаво е, че ги има, това в някаква степен ангажира хората, защото артистът има нужда от аплаузи или критики, за да се ориентира как се е представил.Вие казахте, че преди времената са били интересни и аз се сетих за китайското проклятие „да живееш в интересни времена”, но освен това се сетих и за насилственото разформироване на „Сълза и смях”.Марин Янев: Решението за това беше в ръцете на Централния комитет на БКП, което така реши да постъпи и толкоз! Но не е само то причина за разпадането на трупата. Има неписано правило, че един театър има силен период от 4-5 години. Като че ли от самосебе си вътре се раждат центробежни сили. За мен всеки екип, който започва някакво театрално дело, върши вид съзаклятие. Един човек казва своите намерения, останалите постепенно повярват в тях и решават да ги реализират. Има нещо магическо в цялата работа. Когато говорим в по-широк кръг – за цял театър с трупа, която вече е изградила своя образ и има своята режисура със своя директор, в един момент започват да се разхлабват силите, които ги привличат един към друг. Някой тръгва в една посока, друг го тегли в друга. Така се случи и със Сълзата, която наистина се радваше на много силен 4-5 годишен период, но там имаше много силна намеса на цензурата, на партийното ръководство, което диктуваше репертоарния план. Като махнаха директора Стойчо Мазгалов, нещата постепенно се разпаднаха. Това не е безболезнено, но имаше предпоставки както за възхода, така и за разпада на трупата.Красимир Недев, Марин Янев, Георги Кадурин и Вежен Велчовски в „Дванадесета нощ” (реж. Крикор Азарян) А в Народния театър сте вече почти 30 години. Как балансирате между рутината и живеца да доказваш себе си във всяка нова роля?Марин Янев: Всяка трупа има своя климат. През 1985 г. когато Дико Фучеджиев ме покани тук, в Народния все още бяха колосите на българския театър. Влизането през задния вход, откъдето минават работещите в театъра, беше свещенодействие. Народният е като национален отбор от звезди. Трудно е човек да се приобщи в такава трупа. Дълго време, почти като Брехтов герой, аз гледах отстрани на нещата. Не можех да бъда съпричастен, докато веднъж един от директорите на театъра каза нещо, което силно ме впечатли. Една актриса сподели, че тук е у дома си, а той й отговори: „Не. Този дом е на всички. А вие идвате тук само да работите.” Мисля, че тогава, а в някаква доза и сега съществува това – всеки идва, свършва си работата и си отива у дома. Но за мен в театъра има и още нещо, което не е записано никъде, а е въпрос на усещане за сплотеност, единство, нещо, което сме призвани заедно да свършим. Разбира се, то се подсилва и от факта, че вече почти няма твърди трупи. Движението между отделните театри е много голямо, особено в Народния театър. Не бих казал, че цари някакво безразличие. На мен обаче ми липсва топлината на дома, на това, че сме заедно, за да свършим едно дело, ако щете.Много е съкровено това, което ви казвам, но наистина го мисля. Това не ме прави нещастен и не се чувствам зле в тази трупа, доколкото я има, защото тя е различно мотивирана. Не мога да разбера как актьорите в една трупа могат да присъстват с различна мотивация – едните са на щат, а другите са на хонорар. Като щатен актьор правилникът безпрекословно ме задължава да се съобразявам с него. Колегата ми, който играе за хонорар, не е длъжен да следва всичките изисквания на театъра – обратното, театърът се съобразява с него. Според мен, за една театрална дейност това не е най-добрият климат. Много театри си запазиха трупата и минимално привличат външни актьори. Иначе идва режисьор, казва, че за постановката си иска актьори от няколко различни театъра и двама-трима от нашия. Странно е!Може би това е духът на времето.Марин Янев: Сигурно. Навремето се събирахме с Младен Киселов, когато се връщаше от Америка, защото сме от един клас. Той ни разказваше за театралния живот там. Но специално за Народния театър ни беше споделил, че според него този театър е като футболният национален отбор – за всеки сезон трябва да идват най-добрите актьори. Т.е. режисьорите трябва да имат тази възможност, която им се предоставя сега от Павел Васев, да работят с актьори от всеки друг театър за постановки в Народния. Според мен това не е лошо, но не е подходящо за репертоарен театър. Баща ми, който беше театрал, ми е разказвал как преди 1944 г. в София в края на сезона са се събирали всички директори на борса. Казвали са си репертоара и са сключвали договор с някой актьор да играе цяла година в Пловдив „Бай Ганьо”, например. Как стигнахте до най-новата премиера с Ваше участие – „Вятърът в тополите”?Марин Янев: Наближаваше моята 70-годишнина и тъй като имаше дълъг период, в който нищо не играех, поради причини, които не ми се иска да споделям, ми се щеше да се появя в нещичко и на себе си да си доставя кеф. Едната ми дъщеря ме свърза с преводачката Златна Костова, която ми даде „Вятърът в тополите”. Пиесата така диво ми хареса, че даже си направих разпределението – Мавро (Стефан Мавродиев), Илия (Добрев) и аз. Ивайло Христов пък я хареса да я режисира. Павел Васев я одобри също. Обаче се оказа, че тя е заявена от Владимир Люцканов в Театър „199”. Последва престрелка кой първи я е заявил, кой да я играе и накрая Васев ни предложи вместо нея да направим „Търси се стар клоун”. На мен тя много не ми допадна, но Ивайло я хареса и я преработи.След това Влади Люцканов реши да реализира „Вятърът в тополите” в Младежкия и ме покани. За мен беше деликатно да участвам заради Ивайло, но тъй като поводът за постановката беше 70-годишнината на Мавро, нямаше как да откажа. С Мавро сме израснали заедно, а сега, на 12 април е 80-годишнината на Доси Досев. И двете роли ме ангажират силно, чувствам се отговорен към тях. Много, много се радвам на срещата си с Мавро и Илия в „Търси се стар клоун”, във „Вятърът в тополите” също, а там с Доси за първи път играем...Хубави неща ми се случиха и съм благодарен на съдбата, че добре се подреди откъм проекти като цяло, въпреки перипетиите през годините. Всичко ще свърши, когато спре да ми се играе, а се съмнявам, че ще ми се случи, докато съм жив. Ако не играя, не знам какво ще правя. Наистина, понякога разочарованията са много тежки, защото ние сме емоционални хора и в повечето случаи боравим с чувства. Трудно преминават тежките моменти. Но то е и въпрос на характер, който е толкова важен, колкото и талантът. Защото, ако имаш талант, характерът ти може да го провали изцяло. А характерът е божа работа. Е, човек се и самоформира, но не и изцяло. Характерът наистина е много важен за нашата професия.В „Терапевтът” (реж. Крис Шарков)Може би точно защото боравите с емоции и чувства, а те могат да бъдат изключително опасни, ако не са насочени правилно, или не са градивни.Марин Янев: Особено ако са себеразрушителни. С всеки изминал ден прозирам колко е важно това и имам проблеми със себе си в това отношение. Даже мисля, че казах някъде в последно време, че големият ни житейски проблем се корени в това, че нещо не сме наясно със себе си.Може би защото в момента, в който човек си изясни нещо, се появява друго, което трябва да бъде изяснено и картинката пак се размива.Марин Янев: Да, така е. Спомням си един разговор с Коко Азарян и неговата теза за приятелството, която много харесах. След като го оперираха, се разхождахме често в Южния парк. Веднъж той ми сподели, че за него приятелството е нещо много крехко и опасно. Защото, ражда се едно приятелство и ти приемаш човека, какъвто е бил при раждането. Да, но той се развива. Появяват се ситуации, в които не сте на едно мнение и ти започваш лека-полека да виждаш това като негови недостатъци. Да приемаш различието в другия е голямо качество и умение. Коко го можеше. Много съм му се учудвал, че спрямо различните категории хора като културно развитие, ако въобще можем така да говорим, той веднага намираше език с всеки. Умееше и да слезе, ако трябва, и да се качи до събеседника си, а това е майсторство. Иначе не си комуникативен.Рени Врангова, Марин Янев, Мария Каварджикова, (отзад) Владимир Карамазов, Христина Караиванова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров и Валентин Танев във „Вишнева градина” (реж. Крикор Азарян)Във ВИТИЗ сте учил в клас с невероятни имена – Стефан Данаилов, Катя Паскалева, Руси Чанев, Илия Раев. Какво си спомняте от усещането за израстването с тези ваши колеги?Марин Янев: Бях готов за кандидатстване във ВИТИЗ много години преди това да се случи, защото родителите ми работеха във варненския театър, аз се мотаех там, участвах с детски ролички с Мавро, чиито родители също работеха там. Имаше едно условие да се кандидатства след казармата – много мъжка школа, от която излизаш с доста ниско самочувствие. Мисля, че дори това е и целта й – да те унифицира и като мислене. На всичкото отгоре, първият човек, когото срещнах на кандидат-студентските изпити, беше Ламбо – Стефан Данаилов. Красавец, чаровник, манекен от „Лада”, снимал току-що нещо. До него Христо Домусчиев в моряшка униформа – и той красив. Илия Добрев освен това, Руси Чанев – едно мъничко момченце, беше най-малкият от всички, Катето Паскалева като капка роса, Северина Тенева, Меглена Караламбова… Софиянци повечето от тях. Аз имах много пъпки, целият червен и много притеснителен.В комисията Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Методи Андонов, Сашо Стоянов и Цветана Стоянова. Конферансиета бяха студенти от ВИТИЗ като Красимир Спасов, с когото се познаваме от Варна. Когато излязоха списъците, вече беше тъмно, всички треперим и аз не си виждам името. Пълно разочарование, хуквам по „Раковски” и чувам, че Краси Спасов вика след мен: „Спри, бе! Има печатна грешка! Приет си.” А те, вместо Марин, написали Мария Янева на 6 място.Да попадна в класа на проф. Боян Дановски беше един от големите ми шансове в живота. Не подценявам Методи Андонов или Сърчаджиев, напротив. Но така се случи, че двата класа живеехме заедно, правехме си етюдите, даже участвахме в изпитните си неща. В другия клас бяха Мавро и Милен Пенев – мои съученици и съграждани.Тогава, след завършване имаше разпределение и най-хубавото беше, че Коко Азарян съумя с много голяма част от нашия курс да сформира трупа за „Младежка сцена” в Пловдив. Аз не попаднах в нея, а в групата на Красимир Спасов заедно с Илия Добрев, Меглена Караламбова, Продан Нончев, Кирил Господинов, една година преди нас, във Варна. За мен това беше голямо разочарование, защото като всички млади, които завършват института, имах самочувствието, че театърът започва от нас. Никак не ми се искаше да се върна там, където всички познаваха мъничкия Маринчо, който носеше с канчетата храна на татко и си правеха всякакви шеги с него. Но пък във Варна се случиха чудесни неща. Краси постави „Обърни се с гняв назад” на Джон Озбърн – хипарска пиеса, която беше посрещната топло от варненската общественост и младите хора. После играх Лаерт в „Хамлет”, където Илия и Меглена бяха Хамлет и Офелия.На втората година се появи сърдечна връзка между мен и колежката ми от ВИТИЗ Цветана Цветкова. Неведоми са пътищата – през следването си бяхме просто приятели, а после – любов, брак. Отидох в пловдивската трупа предвид семейството, което създадохме. На четвъртата година директорът на „Сълза и смях” Иван Кондов ни покани с Тодор Колев в тяхната трупа. Имахме страхотни перипетии, защото едва дошли и прекрачили сцената с „Комунисти” на Георги Марков в постановка на Асен Шопов, от ЦК свалиха представлението, а Кондов го уволниха. Началото ни беше трудно. Тодор дори не го изтърпяха и намериха повод да го уволнят. Имах прекрасно студентство. Нашият курс и до днес се събира. Почти няма Нова година, която да не посрещаме заедно с Илия, Мавро, Меглена. За жалост, редиците ни пооредяват с годините. Много си обичам колегите. И Ламбо и Руси… Много скърбя за Катето Паскалева. Наскоро пак гледах „Козият рог”. Невероятна е там! Прекрасна е! Чудесен филм! Как се раждат нещата понякога, извън нас. Никой от тези, които се снимахме във филма, нямахме самочувствието, че правим кой знае какво. Методи Андонов направи нещо много хубаво – събра ни да живеем заедно от първия до последния ден в местността Жабокрек до Рилския манастир в едни бунгала. Аз, който участвам само в един епизод, съм присъствал на всички снимки. Всичко правехме заедно. Казват, че и Михалков правил така, създавал си колектив. Никога няма да забравя тази атмосфера на обичащи се хора. Според мен, само такива, обичащи се хора, могат да създадат нещо истински хубаво. Не е нужно да се надъхваш предварително. Просто ни беше приятно и вярвахме в това, което правим и в Методи.Валентин Танев, Марин Янев и Мария Сапунджиева в „Дядо Коледа е боклук” (реж. Велко Кънев)ВизиткаМарин Янев е роден на 17 февруари 1943 г. във Варна. Родителите му работят в театъра – баща му е театър-майстор, а майка му е гардеробиерка. За първи път Марин Янев стъпва на сцената на 4-годишна възраст и дори има две реплики! Завършва ВИТИЗ през 1967 г. в класа на проф. Боян Дановски. Работил е в Драматичен театър – Варна, „Младежка сцена” – Пловдив, Нов драматичен театър „Сълза и смях”. От 1985 г. е в трупата на Народен театър „Иван Вазов” в София. Носител е на награда за мъжка роля от Съюза на артистите в България (САБ) през 1980 г. за ролята на Макмърфи в „Полет на кукувиче гнездо” и на „Аскеер“ 1998 за поддържаща мъжка роля за Господа в „Църква за вълци”.В цифриТеатралните роли на Марин Янев са над 100. Сред тях са Клиф Луис в „Обърни се с гняв назад” от Джон Озбърн, Антифол в „Комедия от грешки” от Шекспир, Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо” от Д. Васерман, Яворов в „Нирвана” от Константин Илиев. На сцената на Народния театър „Иван Вазов” сред постановките, в които участва са „Камината” от Маргарит Минков като Хенри, „Църква за вълци” от Петър Анастасов като Господа, „На дъното” по Максим Горки като Бубнов, „Призраци в Неапол” от Едуардо де Филипо като Проф. Сантана, „Дядо Коледа е боклук” от Жозиан Баласко като Прескович, „Макбед” от Йожен Йонеско като Художник, „Почивен ден” от Камен Донев като Спиридон, „Крал Лир” от Шекспир като Ла Фар, „Женитба” от Н. Гогол като Анучкин, „Крадецът на праскови” по Емилиян Станев като Учителят, „Търси се стар клоун” от Матей Вишниек като Филипо, „Вятърът в тополите” от Жерал Сиблера като Рене. Участва в над 40 филма, сред които „Любовницата на Граминя” (1969, реж. Карло Лидзани), „Козият рог“ (1970, реж. Методи Андонов), „Дърво без корен“ (1974, реж. Христо Христов), „Спомен за близначката” (1976, реж. Любомир Шарланджиев), „Къде живееш?“ (1983, реж. Генчо Генчев), „Ева на третия етаж” (1987, реж. Иванка Гръбчева), „Една калория нежност” (2003, реж. Иванка Гръбчева) и др. Гласът на Марин Янев е познат и от много роли в дублажа, вероятно най-добре като Индиана Джоунс (Харисън Форд) от приключенската поредица.СтрастЕдно от любимите занимания на актьора извън сцената дълги години е бил риболовът. Страстта му се е родила покрай водите на река Велека, в близост до станцията на Народния театър в Ахтопол. Има прекрасни спомени от съвместни риболовни набези с Велко Кънев. За Марин Янев е най-важна емоцията около риболова, а не броя или размерите на уловените риби. Освен това около водоемите той е завързал дългогодишни приятелства с колеги-риболовци извън актьорската професия. Преди години той дори си купил къща близо до язовир „Сопот“, за да има прилична база. От известно време лодката и моторите стоят неизползвани. А такъмите актьорът е складирани в мазето у дома, където има работилничка.Семейна хроникаМарин Янев е женен за актрисата Цветана Цветкова от 47 години. Двамата се запознават във ВИТИЗ, но се харесват чак след завършването. Играли са заедно в „Есента на един следовател” в „Сълза и смях”. „Тя не разви артистична кариера, защото се отдаде на двете ни дъщери – споделя актьорът. – Това й прави чест и аз съм й дълбоко благодарен. Труден беше семейният ни живот в началото, защото аз дойдох в София, а тя остана още 4 години в „Младежка сцена” в Пловдив с двете деца. Постоянно пътувахме и минаха години, докато успеем да се съберем в София и да се устроим.” Марин Янев изпитва радост, че двете дъщери са наследили професията на родителите си. Като деца на театрали, те години наред са виждали какво се преживява у дома и как се коментира театралната радост и болка и са запомнили един много важен урок – да бъдат отговорни към работата си. Кристина Янева е актриса, а Марина Янева е сценограф. „Имам и прекрасна 16-годишна внучка – Лорито, която учи в Испанската гимназия – усмихва се актьорът. – Много ме е страх да не последва бежанската вълна навън. Дано тук намери своята реализация. Мъчно ми е, че младите учат тук, трупат опит и после отиват навън – ние трябва да направим нещо, за да променим това и да им създадем условия да останат.”интервюто с Марин Янев подготви Лора ТрайковаРубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България ... още »
Този петък, 18-и април, от 20:00 часа по Нова, една отчаяна съпруга от София ще стигне до крайности, търсейки внимание от страна на мъжете в следващия епизод на документалното риалити „Съдби на кръстопът”.Мариана е омъжена за 40-годишния Драгомир - търговски представител на фармацевтична компания, който непрекъснато е зает и отсъства от къщи. Драгомир е вдовец с две дъщери - по-голяма на 16 и по-малка на 15 години.Жадна за внимание, Мариана не може да се примири със скуката в семейните отношения и започва опасни флиртове с различни мъже - нещо, което нейният съпруг внезапно разкрива. Шокираният Драгомир едва успява да се пребори с разочарованието си, но все пак й прощава в опитите да запази брака и своето семейство.Мариана обаче не може да се спре и се въвлича във все по-опасни отношения, които вече рефлектират и върху децата у дома. Заради лекомисленото поведение на младата жена, нейната 16-годишна доведена дъщеря Светлозара е подложена на най-голямото унижение за едно дете... Семейството е в пълен шок!Ще успее ли един обезумял от мъка баща да се вземе в ръце и да спаси поне децата си - това ще разберем в следващия епизод на "Съдби на кръстопът" в петък, на 18-и април от 20:00 ч. по Нова телевизия.Междувременно, зрителите ще имат възможността да проследят най-вълнуващите истории от първия сезон на „Съдби на кръстопът” от този четвъртък, 17-и април, от 22:00 по Нова.Aктуална информация и новини от „Съдби на кръстопът” търсете на официалната страница на предаването: facebook.com/sadbi.na.krastopat , а изминалите епизоди на документалното риалити гледайте в Nova Play. ... още »
Той играл с името на Ивайла Бакалова на елиминационния тестВ навечерието на Великден „Страстната седмица” в Къртицата 2 кипи от любовни емоции и страсти. Хубавецът Борислав все по-настоятелно напира да интимничи с манекенката Виктория Джумпарова, която кокетно приема особените му чувства. Довечера, играта помежду им ще влезе в beauty зоната, а Вики старателно ще лакира ноктите на краката на Боби в яркорозово. „Спящият красавец” от Казанлък, който навярно превъзхожда по суетност всяка от дамите в Базата, провокира поредно възмущение в Бориса Тютюнджиева. Топмоделът го изгони от стаята, заради неприятния аромат на лавандулов крем, с който плейбоя се беше намазал и открито изказа мнението си, че има нещо много „гей” у него – от плитките на главата му, до пудрата по лицето му. След снощният скандал между Ивайла Бакалова и Георги, приятелството помежду им ще тръгне в нова посока. ММА боецът ще поиска от Мис България да му намери гадже след края на играта и се поинтересува, дали близначката й Божидара е свободна за любов. В епизода тази вечер, Борислав ще сподели с Ивайла Бакалова, че на много от въпросите в елиминационния тест е играл с нейното име, а как ще реагира бившата Мис и възможно ли е тя да е Къртицата, не пропускайте да видите от 20. 30 ч. по TV7. ... още »
14-ото издание на фестивала за Източноевропейско кино във Висбаден завърши с голямо признание за таланта на младите български кинематографисти.За последна година немската фондация „Робърт Бош” раздаде своите награди за анимационен, документален и игрален късометражен филм. В последната категория, при извънредна конкуренция, две копродукции между България и Германия концентрираха вниманието на международното жури.Проектът за 15-минутен филм „Да надебелееш здравословно” (Getting Fat in a Healthy Way) на Кеворк Асланян спечели Special Mention с извънредната си иновативност, хумор и мотивираност на целия екип.Късометражният проект на Павел Веснаков „Фолксвагенът на Зевс” (Zeus Volkswagen) спечели голямата награда в категорията и се сдоби заслужено с финансиране от 70 000 евро. Проектът спечели журито с „богатството на историята, в която се преплитат темите за живота и смъртта, изкуплението, прошката и жертвоприношението в едно мултикултурно и етническо общество, по много зрял, драматично-комедиен начин, с висок артистичен и зрителски потенциал. По филма е работил изключителен екип от български и германски кинематографисти - със силна вяра и мотивация за творчество.” ... още »
Преди повече от месец, 15 звездни двойки стъпиха на дансинга на емблематичното шоу Dancing Stars 2014. Само 9 оцеляха в оспорваната танцувална надпревара. Всеки четвъртък, професионалните танцьори и любимите български звезди излизат на сцената, за да дадат всичко от себе си и да защитят оставането си в бляскавото предаване. И всеки четвъртък България решава коя от тези звезди напуска сцената завинаги.Изцяло нов регламент ще направи битката за оцеляване в Dancing Stars 2014 още по-инфарктна - с един час по-малко за доказване пред зрителите и с една двойка повече в надпревара за оставането си в шоуто. Всеки четвъртък, не две, а три двойки ще дават най-доброто от себе си, а зрителите ще произнасят присъдата си точно в 22.00 ч.Застрашените двойки ще имат по-малко време и повече конкуренция. Комбината от професионалист и звезден аматьор ще трябва да реши на какво да заложи, за да има шанс за оставане в ефир - риска на чисто новия танц или перфекционизма на вече познатата хореография от любимо изпълнение.Михаела и Светльо се завърнаха на върха на класацията в Dancing Satrs 2014, Елена стартира от дъното.Дойде моментът, в който журито не само ще оценява, но и ще задава ритъма в Dancing Stars 2014. Първото предизвикателство за този сезон, отправено от Галена Великова, ще изпробва екипната работа на участниците. Два отбора, ръководени от своите капитани, избрани по най-висок до момента бал, ще танцуват два различни танца. Михаела и Светльо бяха избрани за капитани на отбора, който ще доказва познанията си в дебрите на пасо доблето. Поради отсъствието на Дарин и Ани, Нели и Наско бяха избрани за капитани на втория отбор, който ще даде най-доброто от себе си в сферата на тангото. Отборът-победител ще прибави цели 10 точки към индивидуалните си изпълнения. За победители в горещата битка миналата вечер бяха провъзгласени Михаела и Светльо. Танцът им с нищо не показа напрежението и неразбирателството, нахлуло в отношенията им тези дни. Двамата показаха салса, която помете всичко по пътя си. Впечатляващите, но и опасни поддръжки, които станаха повод за леките разпри в двойката, бяха черешката на сочната им хаванска приказка. Пиперливата им салса ги отведе отново на върха с цели 38 точки и бе провъзгласена за Танц на седмицата. Хубавата Елена се завърна с фанфари и сърдечно посрещане на сцената на Dancing Stars 2014. Или поне така започна всичко. Абсолютен шок предизвика невижданата оценка на Алфредо Торес. След салсата на Елена и Деан, колоритният съдия вдигна табелката с 1 точка. "Мисля, че и в световен мащаб тази оценка е прецедент", изуми се Александра Сърчаджиева. "Те изпуснаха цялата хореография, това е реалити-шоу, казвам каквото мисля", остана непоклатим г-н Торес, дори след всички последвали въпроси и изумени погледи. Общият им резултат от 20 т. ги повлече на дъното на класацията. Как ще се справят звездите с напрежението от приближаващата развръзка? Какви ще са предизвикателствата и на другите членове на журито? Кои са най-достойни за бляскавите титли Крал и Кралица на бала?Всичко това и много повече, вторник и четвъртък, само по Нова, само от 20 ч. ... още »
Ани Салич извън новините – мечтае да обикаля света, обожава да се събужда в Рударци и да приготвя бухти с мед и сирене„Това е едно от най-трудните неща, които съм правил” – това споделя продуцентът Маги Халваджиян, изправен пред предизвикателството не да направи шоу – нещо, в което се е доказал, а да бъде главно действащо лице – да застане сам пред камерата и да заснеме най-важните моменти от живота си.Именно той ще бъде първият гост в новото предаване на Ани Салич „Извън новините”, чийто първи епизод зрителите ще видят на Великден /20 април/ от 13.30 ч. Известният продуцент ще бъде натоварен с най-трудната, но и интересна задача, пред която ще бъдат изправени всички участници във формата – да си водят видео дневник в продължение на няколко седмици и сами да заснемат най-интересните моменти от своето ежедневие. „Извън новините” ще разказва живота на известните по един нестандартен и непознат за зрителите начин. Гостите ще имат уникалната възможност сами да ни покажат своя свят и да направят свой автопортрет с помощта на камера. Именно чрез техния видео дневник публиката ще стане свидетел на най-важните за главния герой хора, места, мечти и емоции”, разказва водещата Ани Салич.В това зрителите на Нова ще се убедят на 20 април, когато ще видят различните лица на Маги Халваджиян – какъв е той зад кулисите на „Като две капки вода” и „Големите надежди”, колко забавно, но и оспорвано преминават репетициите и какво се променя, когато се прибере вкъщи? Защо работното му място у дома е в рози и розови плюшени играчки и коя е Ари? Видео селфито на Маги Халваджиян ще бъде съпроводено и от друго негово селфи – от времето, когато тази дума дори не е била популярна – видео на самия него в Париж от 1996 г.За да бъде съпричастна с бъдещите си гости, дни преди старта на „Извън новините”, Ани Салич прие да се постави в ролята на герой в собственото си предаване и повдигна завесата над своя свят извън телевизионните студиа. „Ако имам камера в ръцете си и с нея трябва да заснема най-важните моменти, ще покажа как минава работният ми ден, как прекарваме семейните празници и какво мислят за живота хората, които срещам по улиците”, признава лицето на Новините на Нова. Смело се връща и назад в детските години, когато мечтаела да стане археолог и телевизионна водеща, а любимото й място бил зоопаркът и паркът с езерото Бачиново в Благоевград. Ако от екипа на предаването обаче обещаят да изпълнят една нейна мечта, би избрала да пътува цяла година около света. Но задължително с любимите хора, защото „сама не мога да съм щастлива”, твърди тя. Затова любовта и благодарността към семейството си се старае да доказва постоянно – с грижата за тях и важните жестове… като любимата закуска например, която приготвя винаги когато може – бухти с мед и хубаво сирене. ... още »
Доказвайки за пореден път нестихващия си афинитет към скъпите триизмерни анимации българските зрители продължават да подкрепят комедийната лента “Рио 2”. Втората част на хита от 2011-та година не само остави зад гърба си три премиерни заглавия, но и успя да остане на заетата преди една седмица лидерска позиция в родната бокс офис класация. За изминалия уикенд (11-13 април) “Рио 2” е вкарал в киносалоните малко над 20 хиляди зрители и за същия период от време е натрупал общо 183 842 лева.От състоялата се преди десет дни премиера лентата е спечелила 528 301 лева и по всичко изглежда, че тя ще има шанса да завърши представянето си с приходи от над един милион лева. До момента “Рио 2” се представя по-добре от своя предшественик и със сигурност може да се каже, че филма ще намери място сред най-добре представилите се анимации на 2014-та година. Втората позиция в класацията е заета от приключенския епос на Дарън Аронофски “Ной”. Триизмерната продукция се прожектира в България от близо три седмици насам и до момента е натрупала общо 1 236 962 лева. С това свое впечатляващо постижение “Ной” не само се нареди сред най-печелившите филми от изминалите няколко години, но и се превърна в най-успешното заглавие в кариерата на носителя на “Оскар” Ръсел Кроу (поне що се отнася до България). По всичко изглежда, че “Ной” е предложил на тукашната публика точно това, коeто тя очаква от заглавие с подобни мащаби, и без съмнение не малък брой зрители са гледали филма на голям екран повече от един път. През следващата седмица и половина ще стане ясно дали лентата на Дарън Аронофски ще успее да се присъедини към заглавия като “Аватар” и “Карибски пирати 4”, които бяха свалени от екраните с рекордни приходи от над два милиона лева.На трето място застава комиксовия екшън “Завръщането на първия отмъстител”, който за изминалите десет дни от своята премиера е вкарал в касите на кината 317 007 лева. Филмът с Крис Евънс се представя по-добре от своя предшественик от 2011-та година “Капитан Америка: Първият отмъстител”, но на фона на постигнатото от други скорошни комиксови филми на Марвел (като “ТОР: Светът на мрака” и “Железният човек 3”) приходите не правят особено впечатление. Очевидно е, че по отношение на родната публика Капитан Америка не е сред най-предпочитаните филмови супергерои и въпреки по-големите очаквания след появата на “Отмъстителите 3D” “Завръщането на първия отмъстител” няма да може да повтори успешното представяне на “Железният човек 3” (който натрупа над един милион лева от родните кина). Все пак триизмерния екшън няма да мине незабелязано по кината и независимо от силната конкуренция той ще успее да достигне границата от половин милион лева. В световен мащаб “Завръщането на първия отмъстител” вече подобри постижението на “Капитан Америка: Първият отмъстител” и до момента е натрупал близо 500 милиона долара.Четвъртата позиция в класацията е заета от крими-екшъна “Саботаж“, който за първия си уикенд на родна почва (11-13 април) е привлякъл 3146 зрители и общата спечелена сума от прожекциите се равнява на 25 400 лева. Още от самото начало беше ясно, че премиерната лента с Арнолд Шварценегер няма да натрупа значителни приходи, най вече защото вкусовете на съвременната публика по отношение на екшън-филмите са се променили. В момента основните атракции в екшън-жанра са насочените към цялото семейство комиксови филми, чиито големи успехи засенчват заглавия с по-високо възрастово ограничение като “Саботаж“. По отношение на бокс офиса новия филм на Шварценегер няма да се различава особено от минaлогодишния “Последната битка”, който мина по кината в целия свят без да направи особено впечатлeние.Военната екшън-драма “Последният оцелял” застава на пето място. За първия си уикенд в България премиерната продукция на Питър Бърг е натрупала 21 175 лева, което е очаквано скромен старт за заглавие от този жанр. Чисто военните заглавия рядко регистрират големи финансови постъпления на родна почва и въпреки звездния си актьорски състав “Последният оцелял” едва ли ще бъде изключение. Филмът няма да повтори приличните представяния на последните две ленти с Марк Уолбърг (“2 патлака” и “Кръв и пот”) и имайки предвид натоварената кинопрограма той най-вероятно ще отпадне сравнително бързо от афиша. За сметка но това лентата се представи достойно в световен мащаб и донесе на създателите си приходи от около 150 милиона долара.Шестата позиция е за младежкия трилър “Дивергенти”, който за близо един месец е спечелил 197 563 лева. На общия фон натрупаното до момента не прави особено впечатление, но имайки предвид разочароващите финансови постъпления на повечето вдъхновени от младежки романи заглавия постижението може да бъде сметнато за прилично. По отношение на родния бокс офис постигнатото от “Дивергенти” може да бъде сравнено с постижението на първия “Игрите на глада”, който не предизвика особено раздвижване сред публиката, но за сметка на това продължението му натрупа значителни приходи от прожекциите. Изглежда подобна ще бъде ситуацията с “Дивергенти” и неговото продължение, чиито сценарий се пише в момента. В най-добрия случай филма на Нийл Бърджър ще приключи българското си представяне с приходи от над 250 хиляди лева.На седмо място е филмовата адаптация на серията видеоигри “Need for Speed”. За пет седмици по кината екшъна с Доминик Купър е вкарал в касите на кината 443 523 лева, което е напълно прилично постижение за вдъхновено от видеоигра заглавие. Преди да бъде свален от екран “Need for Speed” най-вероятно ще успее да достигне границата от половин милион лева. В световен мащаб филма на Скот Уо вече е спечелил близо 200 милиона долара, при бюджет за снимки и реклама от около 77 милиона.Премиерната комедия “Голямото скачане” заема осмо място в класацията, със спечелени за изминалия уикенд 12 614 лева - скромен, но не и изненадващ старт за независимо британско заглавие, което не може да разчита на масивна рекламна кампания. Публиката към която е насочен “Голямото скачане” е в пъти по-малка от тази на ленти като “Ной” и през следващите две седмици няма да се забележи чувствително увеличение на приходите. Съдейки по стартовия резултат със сигурност може да се каже, че филма ще мине по кината в България почти незабелязано.Анимацията “Мистър Пибоди и Шърман” е на девета позиция, като за шест седмици по кината е натрупала 520 907 лева. Лентата на Роб Минкоф отбелязва спад в посещаемостта от 44 процента, което разбира се не е изненадващо, имайки предвид изминалото време от премиерата и силната конкуренция в лицето на “Рио 2”. Все пак “Мистър Пибоди и Шърман” успя да натрупа напълно прилични приходи за заглавие, което е вдъхновено от непознат в България телевизионен сериал от 60-те години. В най-добрия случай лентата ще приключи българското си представяне с приходи от малко над 550 хиляди лева.Десетото място в класацията е заето от екшън-трилъра “3 дни да убиеш”, който за близо един месец в кината е натрупал 109 447 лева. Предварителните очаквания не бяха големи и въпреки че не е финансов провал “3 дни да убиеш” няма да бъде запомнен със силното си представяне в България. Границата от 200 хиляди лева няма да бъде достигната и съдейки по натоварената програма филма на Макджи в най-скоро време ще отпадне от киноафиша. Общо по света “3 дни да убиеш” е спечелил 36 милиона долара, при бюджет за снимки и реклама от малко над 30 милиона. ... още »
Преди около една година беше оповестено, че Брус Уилис със сигурност ще се завърне за шестия филм от хитовата поредица “Умирай трудно”. Въпреки че петата част от франчайза “Умирай трудно: Денят настъпи” разочарова с финансовите си постъпления в САЩ, тя се представи прилично в останалата част от света и донесе на създателите си приходи от малко над 300 милиона долара. От студиото 20th Century Fox вече дадоха зелена светлина на шестия филм и работата по сценария се очаква да започне в следващите няколко седмици. В продължение на близо една година Брус Уилис беше единствения актьор, чието име се свързваше с проекта, но малко по-рано днес неофициален източник от студиото разкри, че към него най-вероятно ще се присъедини и номинирания за “Оскар” Самюел Л. Джаксън.Изборът на Джаксън едва ли е изненадващ за феновете на поредицата, тъй като именно той изигра една от главните роли в третия “Умирай трудно”, който мина по кината през лятото на 1995-та година. От началството 20th Century Fox планират предстоящата шеста част да се фокусира отново върху преживяванията на Джон Маклейн и героя на Джаксън, Зевс Карвър.Участието на Джаксън все още не е потвърдено и за момента Брус Уилис е единствения актьор, който със сигурност ще се появи във все още неозаглавения “Умирай трудно 6”.Ако слуховете се окажат верни и Самюел Л. Джаксън подпише договора за участие лентата ще отбележи четвъртото общо сътрудничество между него и Уилис (след “Криминале”, “Неуязвимият” и “Умирай трудно 3”). Според първоначалната информация част от действието на шестия “Умирай трудно” ще се развива в Япония и филма ще се върне към “корените на поредицата”. Продукцията все още не разполага с режисьор и поне за момента не се знае кога точно ще започнат снимките.В най-добрия случай до края на лятото от 20th Century Fox ще разкрият нова официална информация за екипа и статута на проекта. ... още »
