|
|
АРТИСТ
|
|
Мерил Стрийп изнесе майсторски клас в рамките на Международния филмов фестивал в Рим като в продължение на час и половина разговаря пред публика с директора на форума – Антонио Монда. Актрисата твърди, че в началото на кариерата си била почти „необучаема“, но сега, въпреки завидната си кариера, все още има едно режисьорско име, с което би желала да се срещне на снимачната площадка: „Разбира се – Мартин Скорсезе!“ Що се отнася до изпълнението, за което печели първия си „Оскар“ – в „Крамър срещу Крамър“, актрисата споделя: „Романът не казва с точност какви се думите на Джоана по време на процеса. Затова режисьорът Робърт Бентън ни помоли да напишем своята версия на сцената, в който свидетелствам в съда. Всеки актьор написа нещо, а после гласувахме кой вариант да снимаме и моят спечели.“ ... още »
|
|
|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
Вероятно си спомняте Родриго Санторо от „Наистина любов“ като симпатичния колега на Лора Лини, по когото тя тайно въздишаше. Това е една от първите роли в англоезичен филм на Санторо, който в момента е най-известният и успешен бразилски актьор в света. Стартирал кариерата си в традиционните за Бразилия теленовели, Санторо привлича обаче погледа към себе си с втория си игрален опит – в „Звяр със седем глави“ (“Bicho de sete cabeças”), за който печели пет награди за най-добър актьор. Участието му в „Разпокъсан април“ на Валтер Салес, а след това и в „Карандиру“ на Ектор Бабенко са повече от знаменателни. За втория, който чупи рекордите по посещаемост в Бразилия, актьорът е премиран в КАН с наградата за откритие на Шопар. През последните 10 години Родриго е участвал в повече проекти извън родината си – сред тях са двете части на „300“, сериала „Изгубени“, „Че“ на Стивън Содърбърг, „Обичам те, Филип Морис“, „Ангелите на Чарли: Газ до дупка“, новата версия на „Бен Хур“, където е не друг, а Исус Христос и новия хит на ЕйчБиО – „Западният свят“. С Родриго Санторо се срещаме на Международния фестивал в Рио, чието 16-о издание беше открито с филма на режисьора Стивън Бърнстайн „Царство“ (“Dominion”). В последния ден от живота си уелският поет Дилън Томас изпива 18 двойни уискита в бар в Ню Йорк. Режисьорът използва това знаменателно събитие, довело поета до кома, за да се върне към ключови моменти от живота му и да потърси в тях причините за самоубийствения му алкохолизъм. Родриго е в ролята на бармана Карлос, който е основен събеседник на Дилън Томас. От охотно наливащ алкохол търговец, готов да угоди на прищевките на своя клиент, той излиза из анонимността на професията си и постепенно се превръща от равностоен партньор по литературни теми до безкомпромисен негов съдник.В Рио, където живее Родриго, филмът имаше своята световна премиера. Засега не знаем кога ще го гледаме в България. За интервюто с актьора, който помни София от снимките на „300“, чакам повече от два часа, защото журналистките, желаещи да разговарят с него, са много. Колеги от мъжки пол на опашката пред мен няма. Но Родриго е много повече от красиво лице – както се оказва, има сериозен план за кариерата си, която вече е супер успешна и съвсем на разчита на външността си, за да върви напред. Освен това е внимателен и любезен и като всеки бразилец ми прави комплимент, че говоря езика му, още преди да съм имала шанса да направя първата си граматична грешка. Преди известно време, в шоу по една от бразилските телевизии, Родриго сподели как, докато бил в София, не успял да се разбере на никакъв език с продавачите в квартален магазин, че иска да купи пуешко филе и се озовал със свинско в торбата. За да няма повече подобни проблеми при следващото си работно или не посещение в България, съм му написала как се произнася този артикул на български, а с него възпитаният актьор усвоява и думата „благодаря“. Разговаряме на „ти“, както повелява тукашният етикет.Харесваш ли поезия?Обожавам поезията! Това е и една от причините да се запаля толкова по този филм. Сценарият ми хареса много, защото е един от най-добрите, които са ми попадали. Заедно с предпочитанията ми към поезията това беше перфектна комбинация. Харесах и героя си, защото той се разкрива постепенно. Открива гласа си, набира самоувереност и заема мястото, което му се полага.А поезията на Дилън Томас харесваш ли?Бях чел малко негови стихове, докато не започнах работа по филма. Тогава опознах творчеството му. Считали са го за поет, който не може да бъде съотнесен лесно към един или друг стил. Той е много лиричен, романтичен, поезията му събужда много емоции. Отличавал се е много от съвременниците си Т. С. Елиът и У. Х. Оудън, които са били силно обвързани със социалните въпроси на времето си.Въпреки че филмът разказва историята на действителна личност, твоят герой е измислен от режисьора-сценарист Стивън Бърнстайн. Той споделя, че за всеки персонаж е изписал поне по 100 страници история. Каква беше историята на героя ти?Снимките бях преди доста време (2014 – бел. авт.), така че съм забравил доста детайли, но доколкото си спомням, Карлос – героят ми, беше пуерторикански писател, емигрант в Ню Йрок. За да се издържа, докато пробие като писател, работи като барман. Историята му беше изключително богата на подробности, защото Стивън твърдеше, че докато не опознае героите си, не знае в каква посока ще отведат сюжета. Този подход към сценария е страхотен, защото хуманизира героите, превръща ги в личности от плът и кръв. Според мен, Карлос е метафора за вътрешния глас, който всеки един от нас се опитва да заглуши понякога.Да, той е този глас, който обикновено мълчи.Историята във филма е трагична, защото такава е била съдбата и на Дилън Томас, а атмосферата е доста угнетяваща. Каква беше тя на снимачната площадка?Снимките бяха в Монреал, Канада. Повикаха ме две седмици преди началото им и нямах почти никакво време за подготовка. Въпреки че филмът има драматична атмосфера, малко от моментите на снимачната площадка бяха такива. Актьорите бяха страхотни, приятелски настроени към всички. Самият Стивън е изключително мила и щедра личност, която се постара да насити атмосферата с усещане за обич и доверие. Приличахме на театрална трупа – имахме репетиции на маса преди тези сред декорите. Това не се случва често. И макар репетициите да бяха в деня на снимките на определена сцена, имахме малко време да си приспособим и към собствения си персонаж и към другите. Това е рядка привилегия. Имахме и свободата да изберем как точно да се позиционираме в пространството на бара, където се развива голяма част от действието. Движенията и жестовете ни на пръв поглед са много обикновени – типични за мястото и за хората в него, но всъщност са наситени с много подтекст.Понякога импровизирахме и реплики. Или започвахме някоя сцена както е по сценарий, но разбърквахме някои от репликите в нея като последователност. Вече си участвал в доста филми, заснети на английски. Продължава ли чуждият език да бъде предизвикателство?Разбира се. Когато снимаш на чужд език, мозъкът ти работи двойно. Въпреки опита си до момента, все още чувствам по-голяма свобода да работя на португалски, отколкото на испански или английски. Е, щеше ми се да опитам и на български, но като не владея езика… Но мисля, че всички хора са направени от един основен елемент – едни и същи неща ни карат да страдаме, мотивите ни да сме радостни си приличат. И това ни обединява. Затова във всеки един от нас има някаква универсалност, която ни свързва с останалите хора, независимо от езика ни. Затова и актьорът успява да се изрази на различен от своя език и култура – заради тази универсалност, той изразява успешно емоции и разказва истории.Езикът на киното е универсален, но той има едни особености в Холивуд, например, и съвсем други – в бразилските теленовели. Как приспособявате актьорския си стил към тези особености, още повече че тази година участвате в новелата „Стария Чико“ (“Velho Chico”) в Бразилия и в сериала на ЕйчБиО „Западният свят“.Разликата е най-вече в начина на работа, защото същността не се променя – спомагам да се разказват истории с моите герои, които са човешки същества. А както казах, те плачат поради едни и същи причини, независимо от езика или културата си. Но технически има разлики. В теленовела като „Стария Чико“, например, имате около 150 епизода, в които да разкажете историята, в продължение на осем и десет месеца. В един игрален филм разказвате история за два часа – това са 100 страници сценарий. В американски сериал имате 10 епизода от сезон за една история. В киното, когато снимаш сцена, знаеш откъде идва героят ти до нея и накъде отива след нея. Затова и можеш да наситиш конкретния момент с нюанси от характера на героя си, защото те вече са ти известни. В теленовелата нямаш представа какво ще се случи по-нататък с героя ти. И в живота не знаем какво ни предстои.Така е, по това теленовелата прилича на живота и затова в нея играта е по-импровизирана. Освен това за теленовела се снимат по 15-20 сцени на ден, а за игрален филм – 2-3. Киното е повече творчески труд, докато в новелата, за да даваш най-доброто от себе си, трябва да си бърз, концентриран и във форма във всеки един смисъл на думата. Сериалът намира баланса между новелата и игралния филм. Работният ритъм е по-бърз, отколкото в игрален филм, но по-бавен от новела. За мен всички форми на работа като актьор са важни, за да освежавам стила си на игра, да експериментирам по различен начин с тялото си, с гласа си, с изразяването на емоции. А коя е любимата ти?Нямам. Много хора ми казваха, че повече никога няма да участвам в теленовела, защото след първите, в които участвах в началото на кариерата си, имах повече предложения в киното. Но ето че се снимах тази година, защото за мен са важни историите и героите, а не жанровете. В момента, например, се подготвям да дебютирам и в театъра. Изучавам сценичната игра, търся подходяща пиеса. Търся винаги интересни, качествени истории и герои, с които е възможно да се развивам, да еволюирам. Когато възрастта напредва, искаш да трупаш повече и повече знания върху тези, които имаш. В САЩ телевизията изживява своя възход в момента и все повече кинорежисьори, сценаристи и актьори навлизат в нея, защото твърдят, че там има повече свобода и творчество. Може ли да се направи подобно сравнение с Бразилия?В Бразилия имаме добре развита телевизионна култура от доста време насам, що се отнася до теленовелите. Новото в нея сега е, че се правят повече минисериали, например. Преди беше един годишно, да речем, а сега са един след друг. Това променя модела на програмация на една телевизия. Но иначе имаме традиционно силна телевизионна продукция от години. ... още »
|
|
