Тихи наблюдатели / Silent Observers 19.03, Кино „Люмиер“ / Lumiere Cinema, 20:30 21.03, Euro Cinema, 20:30 Реж.: Елица Петкова / Dir.: Eliza Petkova
В отдалечено българско планинско село шест животни ни разкриват потайния свят на суеверията. Времето изглежда спряло, а преходността е единствената константа. / In a remote Bulgarian mountain village, six animals reveal the mysterious world of superstition. Time seems to stand still, yet transience remains the only constant.
Никой не иска да убие жена / Nobody Wants to Shoot a Woman 19.03, Дом на киното / Cinema House, 20:30 Реж.: Кери Ан Енрайт / Dir.: Kerry Ann Enright
Суров и затрогващ портрет на жена, която се противопоставя на всички ограничения, маргинализирана от обществото и опитваща се да намери начин да оцелее в свят, в който се преплитат майчинство, омраза към жените, престъпност и независимост. / A stark and intimate portrait of a woman against all odds, marginalized by society and trying to find a way to survive in a world where motherhood, misogyny, crime, and independence meet. специален гост Кери Ан Енрайт / special guest Kerry Ann Enright
Паноптикум / Panopticon 19.03, Euro Cinema, 18:00 Реж.: Георгий Сихарулидзе / Dir.: George Sikharulidze
18-годишният Сандро живее с баба си, която е атеистка. Дълбоко религиозният му баща иска да постъпи в манастир, за да стане монах, а майка му е в чужбина. Оставен на произвола на съдбата, Сандро изпитва несигурност – не на последно място в сексуално отношение. / 18-year-old Sandro lives with his atheist grandmother. His deeply religious father wants to join a monastery to become a monk and his mother is abroad. Largely left to his own devices, Sandro is completely insecure – not least sexually.
Пол / Paul 19.03, Културен център “G8”/ Cultural Center G8, 18:30 22.03, Euro Cinema, 18:30 Реж.: Дени Коте / Dir.: Denis Côté
Пол страда от депресия и социална тревожност. Води самотен и обвързан с рутината живот у дома. Едно от неговите решенията е да търси сигурност и безопасност в домакинската работа, която върши за жени със склонност към доминация. / Paul suffers from depression and social anxiety. He leads a solitary and routine-bound life at home. One solution he finds is to seek safety and security by doing housework for dominant women.
Лео Рекърдс: Само за приятелите / Leo Records: Strictly for Our Friends 19.03, Културен център “G8”/ Cultural Center G8, 20:15 22.03, Euro Cinema, 20:15; 29.03, Ж Jazz Room, 20:00 Реж.: Йоана Григоре / Dir.: Ioana Grigore
Динамичен и зареждащ документален филм за музиката, СССР, КГБ, Би Би Си и Лео – осемдесетгодишен мъж със страст към джаза. / A dynamic and invigorating documentary about music, the USSR, the KGB, the BBC, and Leo, an octogenarian with a passion for jazz.
Участвал в официалната селекция на фестивалите в Брюксел и IDFA-Амстердам, филмът на Анджи Обейд „Ела с мен, татко“ („Yalla, Baba!“), копродукция между Ливан, Нидерландия и Белгия, разказва за едно пътуване. Главният герой на филма експериментира през 80-те години на ХХ век с пътешествие до Белгия и след това през цяла Европа, за да се върне обратно в родния Ливан, разкъсван от гражданска война. 40 години по-късно неговата дъщеря и автор на филма го провокира да изминат заедно същия маршрут. Дните и километрите оказват своето влияние – пътят не е същият, а и отношенията по между им неизбежно се променят.Прожекцията е ДНЕС от 20:15 ч. във Френски институт - зала “Злавейков“. ... още »
„Звезда“ е пълнометражният дебют на визуалния артист, сценарист и режисьор Камен Стоянов, резултат от работата му в майсторски клас на Зорница София, която е продуцент на филма, заедно с Петър Минчев. В центъра на историята е решението на една дипломирала се в Лондон художничка да представи творбите си в родната България. Дълго мечтаното откриване се отменя заради Covid, а авторката решава да изложи себе си в галерията като жива скулптура сред картините. Резултат от този радикален ексхибиционизъм има, но се оказва, че тази известност също има цена. Сред актьорите във филма са Елена Замяркова, Ирмена Чичикова, Мариана Крумова, Жана Яковлева, Васил Дуев-Тайг и Иво Димчев. Оператор е Росен Даскалов.Прeмиерата е ДНЕС, 18 март, от 18:30 часа в Кино “Люмиер”. ... още »
Турската режисьорка Пелин Есмер представи най-новия си филм „Почакай да чуеш моята“ (Турция-България-Румъния) в рамките на 29-ия София Филм Фест вчера в кино „Одеон“, заедно с част от екипа – единия от двамата главни актьори Темучин Есен (във филма в ролята на мълчаливия и неподатлив на Q&A-сесии режисьор Левент), проуцентите от турска и българска страна Дилде Махали и Поли Ангелова (от румънска страна копродуцент е самият Тудор Джурджу, който също беше гост на фестивала преди няколко дни с най-новия си филм „Насти“) и саунд дизайнера Александър Симеонов.Изключително поетичен филм за това как разказваме личните си травми и как изкуството (в случая буквално киното, защото киното е част от сюжета на самия филм) го прави. И как образите – на пръв поглед напълно различни, дори отричащи се едни друг понякога – в крайна сметка се наслагват, водейки към едно място през паралелните измерения на фантазията, самовъзприятето ни, начина, по който другите ни възприемат, спомена, изкривяването на спомена, игрите на паметта, метафората, това което „в действителност се е случило“ и личното ни усещане за истина. Премиерата на „Почакай да чуеш моята“ беше на 54-ия Международен филмов фестивал в Ротердам, а само месец по-късно е част и от Балканския конкурс на 29-ия София Филм Фест.Как се роди идеята за тази съвременна история, в която сякаш „Приказки от 1001 нощ“ и „Алиса“ се срещат някъде между измеренията, докато се опитваме да отгатем кое е истина и кое фантазия, без никакъв шанс да успеем, но все пак на емоционално ниво продължаваме да се движим във вярната посока? Не знам наистина как точно започна всичко – разбира се, зад всеки един филм се крият много идеи, много образи, любопитство, въпроси... и просто в един момент всички те се натрупаха и някак ме подтикнаха да пиша. Това, което наистина ме водеше, беше въпросът за историята – защо всички ние умираме да имаме история на своя живот, защо искаме да я създадем и защо искаме да я разкажем. И как понякога това, което човек може да си изфантазира, може да се окаже много по-ценно от онова, което наистина живее.Постройката на филма е много интересна и ни насочва и към други изкуства, макар сюжетната призма да е киното. Непрекъснатото повтаряне на едни и същи кратки фрагменти от разказваната история, но винаги с добавяне на различен нюанс и натрупване, напомня на произведение на композитор-минималист, а някои сцени в хотела, в който се развива голяма част от действието, визуално са като картини на Хопър...Благодаря за въпроса, Хопър всъщност е един от моите любими художници и явно несъзнателно съм се повлияла от него при създаването на филма. От него наистина съм черпила много вдъхновение – особено за предишния ми филм, не само за този. И, да... чувствах необходимостта да използвам всички възможни способи за разказване на история в „Почакай да чуеш моята“. Начинът, по който разказват историята различните пресонажи (режисьорът Левент и момичето Алие), но накрая стигаме по различни пътища на едно и също място, и това ни казва и изкусвото – че има различни начини да се разкаже правдиво една история.Действието се развива в хотел, а хотелът е едно от онези особени „не-места“, както ги нарича българският поет и философ Никола Николов – онези „места“ като гари, летища и т.н., където хората никога не се задържат: места, акумулиращи отсъствие, черни дупки един вид. В традицията на новото турско кино се сещаме поне за няколко филма, чието действие е ситуирано именно в хотел – примерно „Отражение“ на Илкер Савашкурт, но не само...Да, хотелите са много кинематографични сами по себе си, но и от гледна точка на разказа, защото всички, които идват в един момент там, в следващия си заминават... И всички тези преминаващи гости оставят нещо от себе си в спомените на онези, които постоянно пребивават в хотела (работещите там – б.ред.). И конкретно този хотел, в който снимахме филма, е много специален – той съдържа напълно различен свят. Намира се в сърцето на град, в който никога не бихте очаквали точно такъв хотел да съществува. Сградата е много особена. Построена е през 50-те и хем е съвсем реална сграда, хем създава атмосфера на някаква нереалност. Тази локация много ми помогна за историята, защото когато си в хотела, живееш сякаш в един съвсем различен свят от този, който непосредствено го заобикаля. Така героинята ми Алие, докато е в хотела, се вдъхновява да разказва по един специален поетичен начин историята си, а в моментите, когато е навън, усещането ѝ за света е съвсем различно. Така че този хотел изигра много голяма роля за развитието на целия сюжет.Филмът е много богат визуално, но той има още едно особено измерение – ако човек затвори очи, може да си го представи и като радиопиеса.За първи път участвам в копродукция с български колеги и много се радвам, че по звуковия дизайн работихме точно с Алекс. Той е много търпелив и си личи, че много си обича работата и се надявам, че и той е доволен от нашето партньорство.Цветан Цветанов„Почакай да чуеш моята“ има още една прожекция в програмата на 29-ия София Филм Фест – ДНЕС, 18 март, от 15:30 ч. в Euro Cinema. ... още »
На 15 март босненският, но всъщност световен режисьор Данис Танович, обичан гост на София Филм Фест, се срещна с журналисти и зрители във фестивалния пресцентър на специално „Интервю с Автограф“. Филмите на Данис Танович са сред любимите на българската публика. Десет години след последната си поява на фестивала, режисьорът е отново в София, за да представи новата си творба „След края на лятото“. Филмовата критичка и водеща на дискусията Савина Петкова, отбеляза в началото на разговора дългото му отсъствие.Савина Петкова: Как се чувствате на фестивали и конкретно тук, на София Филм Фест?Данис Танович: Винаги е хубаво да бъда тук, въпреки че минаха 10 години от последното ми идване. Преди посещавах фестивалите много, много често, но след 2020 това някак се промени. Спрях да пътувам много. Моите филми все още го правят, но аз предпочитам всъщност да работя по тях. Фестивалите са страхотни, защото ти дават възможност да се срещаш с хора.Значението на фестивалите днес всъщност е по-голямо от всякога, защото европейските филми вече не пътуват. Преди ходехме на кино и гледахме истории от цяла Европа. Но през последните 10-15 години този вид прожекции почти изчезнаха, така че сега почти единственият начин хората да видят филмите останаха фестивалите.Когато започнеш да пътуваш с един филм, това може да отнеме месеци и месеци. Спомням си, че с „Ничия земя“' тръгнах през май от Кан. Мисля, че през онази година бях вкъщи общо 20 дни, защото наистина пътувах по целия свят. Пътуването отнема твърде много време. Затова в наши дни наистина подбирам участията си на фестивали.Савина Петкова: Тогава сме късметлии, че сте тук с нас. Следващият ми въпрос е за правенето на кино без граници. Вие работите в различни жанрове, работили сте и на различни езици. Филмите ви покриват много области в политическо, историческо и т.н. отношение. Искам да ви попитам има ли изобщо киното някаква нация?Данис Танович: Не. Все едно да те питат как правиш филми. Откъде идва една идея? Не знам. Тя е като красиво момиче, което точно завива зад ъгъла и ти се опитваш да го хванеш. Няма значение къде, по принцип може да е във всяка страна, навсякъде. Снимах дори филм в Индия, на урду, а не говоря урду. Така че това беше наистина странно преживяване. Но беше забавно, защото това е киното. То е отвъд езиците и културите... Тази сутрин се разхождах из София и забелязах няколко интересни места. Знаете ли, бих могъл да дойда и да снимам тук. Прекрасен град. Поразбит, но визуално е наистина, наистина интересен. Така че разкажете разни ми истории. Ако ме развълнуват, ако са значими, ако привличат вниманието ми, с удоволствие бих се заел.Новият филм на Данис Танович „След края на лятото“ може да бъде видян ДНЕС, от 19:00 часа, в кино Cine Grand Park Center. ... още »
„Янис в градовете“ („Giannis in the Cities“) е новият филм на опитната сценаристка, продуцентка и режисьорка Елени Александракис, която връща спомените повече от седем десетилетия назад и позиционира действието в края на гражданската война в Гърция. Главен герой е Янис, син на бунтовник, депортиран от родното си село и настанен в специалните домове за грижи за деца, които са създадени в различни градове под предлог за „спасение от бедността“, а всъщност с цел превъзпитаване на младото поколение. Едва когато достига зряла възраст, Янис осъзнава, че през голяма част от детството си е бил съзнателно манипулиран да мрази баща си и решава, че трябва да се срещне с него, за да изчисти багажа от миналото. Оказва се, че неговият баща е намерил убежище в град Варна и е част от емигрантската вълна гръцки бежанци, открили пристан в България по времето на социализма...Забележителен документалист, режисьорката Александракис представя на фестивала за документално кино в Солун през 2023 година своето изследване „Изкоренени“, в което разказва за различни деца в няколко държави по света, изтръгнати от семействата им – един от нейните герои е и гръцкият писател Янис Адзакас, чиято съдба служи за вдъхновение при създаването на новия ѝ игрален филм „Янис в градовете“. Световната премиера беше в програмата на 65-ия Солунски фестивал през ноември 2024.Прожекцията е ДНЕС от 20:30 ч. в Дома на киното, когато филмът ще бъде представен от неговата режисьорка Елени Александракис. ... още »
Опитният режисьор Горан Радованович, представил темата за толерантност и разбирателство по трогателен начи в „Анклав“, решава да върне лентата на спомените към 90-те години на миналия век в Белград по време на бомбардировките на НАТО. Усещането за страх и безнадеждност е предадено през погледа на малкия Сава, принуден да се изправи пред драмата на войната заедно с майка си. Филмът „Автопортрет“ („The Erl-King“) разказва история, изградена от символи и метафори на душевното състояние на героите. Военният конфликт, променил из основи живота на всички народи, обединени в територията на бивша Югославия, е представен чрез историческите факти в новините и с кошмара на бомбите, които избухват в близост до малкия герой, а травмите от тази реалност завинаги погубват детската невинност. Продуцент на филма от българска страна е Николай Мутафчиев.Прожекцията на филма, представен от режисьора Горан Радованович, е ДНЕС - 18 март, от 18:30 ч. в кино “Одеон“. ... още »
Вдъхновение за анимационния филм „Rock Bottom“ е музиката от едноименния албум на британския вокалист и барабанист Робърт Уайът, неразривно свързан с кентърбърийската сцена, в която прогресив рок, джаз и психеделика съчетават уменията на творците да импровизират с вдъхновението на хипи-движението от 60-те и 70-те години на ХХ век. Сценарист и режисьор на творбата, номинирана за най-добър филм на фестивала в Анеси, е испанската аниматорка Мария Тренор. Историята е истинска „визуална поема“, уникално потапяне в страстната, саморазрушителна любовна история на Боб и Алиф – двама млади творци, които търсят своя път в завладяващия водовъртеж на културните течения в началото на 70-те години. „Написах сценария за „Rock Bottom“ преди повече от 10 години, след срещата ми с Робърт Уайът и след одобрението му да направя мюзикъл, вдъхновен от неговия албум. Последваха много перипетии, докато не попаднах на продуцентката Алба Сотора, която подкрепя различни и оригинални проекти, създадени от жени. След като започнахме работа с нея, бяха нужни точно две години, за да завърша филма,“ споделя Мария Тенор.Не пропускайте прожекцията ДНЕС, от 20:30 ч. в Дома на киното, когато филмът ще бъде представен от художничката Анна Хвалишевска. ... още »
По време на протестите срещу манипулираните избори в Беларус през 2020 г., журналистката Лена (Аляксандра Вайцекович) е арестувана докато предава на живо от апартамент на приятeл над „Площада на промените” в Минск. Макар да се опитва да убеди съпруга си Иля (Валентин Новополский), също журналист, да напусне страната, той остава, за да се бори за нейното освобождаване.„Под сивото небе” е пълнометражният дебют на беларуската режисьорка, живееща в Полша, Мара Тамкович. Създаден по истинската история на журналистката Катсярина Андреева, арестурана и осъдена на над 8 години затвор заради репортажите си, Тамкович създава вълнуващ политически трилър, в който поставя героинята си пред избор между собствената свобода и принципите й.„Под сивото небе” е вдъхновен от истинска история. Въпреки това филмът ви не е биографичен. Какво стои зад избора да използвате реални събития в игрално кино?Мара Тамкович: Искаше ми се да предам същността на това, което се случи в Беларус, и то през гледната точка на отделните герои. Този стремеж определи начина, по който работих с истинската история. Не става дума за документиране на събития, а за разбиране на това как се чувстват персонажите, как изобщо се е стигнало до изборите, които са направили, и на каква цена.Филмът е политически, но в основата си той разказва една любовна история, диктувана от политическия контекст, в който съществува. Защо беше важно да покажете тази връзка между личното и политическото?МТ: Личното е това, което най-много ме вълнува. Докато пишех филма, водех разговори със съпруга на Катсярина, Игор Иляш. Обсъждахме връзката им, неговите преживявания, мисли, страхове и нещата, за които съжалява, но нито веднъж не споменахме политика. Политическият фон, разбира се, е там, но това е повърхността, а с този филм аз исках да се гмурна по-дълбоко.Първият кадър-епизод на филма изключително умело създава чувство на напрежение у зрителя. Ще ни разкажете ли малко за начина, по който е заснет?МТ: Решихме да го заснемем като документален филм, т.е. да се настроим така, сякаш ще снимаме събитията на живо и те няма да се повторят. Вместо кадри от различни гледни точки, решихме да снимаме само в един кадър. Това ни накара да „монтираме” филма преди да сме го заснели. Предварително решихме кое ще е важно за всеки момент, кой трябва да е в кадъра, кое трябва да е близък план, кое – в далечен. Разбира се, аз знаех, че ще монтирам всички тези кадри, но подходът ни създаде това усещане за напрежение, а също и силна връзка с главната героиня.Теодосия ДобряноваФилмът на Мара Тамкович „Под сивото небе“ може да бъде видян ДНЕС, от 18:30 часа, в Дома на киното. ... още »
