Големият италиански актьор ще бъде специален гост на 19-ия София филм Фест, за да получи Наградата на София и за световната премиера на филма с негово участие „Децата на Маам” (2014) на режисьора Паоло Консорти
За премиерата на „Децата на Маам” в България пристигат още изпълнителят на главната роля – актьорът Лука Лионело (изиграл Юда в „Страстите Христови” на Мел Гибсън), режисьорът Паоло Консорти и продуцентът Джузепе Лепоре.
„Децата на Маам”
„Джон Форд имаше Джон Уейн, Серджо Леоне имаше Клинт Истууд, аз имам Франко Неро” - Серджо Корбучи
Превърнал се в истинска киноикона с „Джанго” на Серджо Корбучи (от който Куентин Tарантино черпи вдъхновение за своя „Джанго без окови”, 2012), и с впечатляващите си участия във филмите на Джон Хюстън, Луис Бунюел, Клод Шаброл, Франко Дзефирели, Сергей Бондарчук – Франко Неро има зад гърба си половинвековна кариера в киното с близо 200 филма.
Франко Неро e роден на 23 ноември 1941 г. в Парма, Италия. Истинското му име е Франческо Спаранеро. В театралното училище към „Пиколо театро” на Джорджо Стрелер в Милано, Франко Неро е най-недисциплинираният студент, почти не ходи на лекции, а след много години, когато среща своя учител, той му е сърдит, че никога не споменава името на училището, от което започва кариерата му.
Току-що пристигнал в Милано от родната Парма, започва работа в енергийната компания Edison Volta (оттам стартира и кариерата на Ермано Олми, със снимане на рекламни клипове), където сутрин си почива след изтощителните нощни репетиции и представления. Там Неро се запознава с Ермано Олми, който също работи във фирмата и който през 1961 г. вече е заснел своя първи игрален филм „Мястото”. Най-ценният съвет, който получава от Олми, е да замине веднага за Рим - център на киноиндустрията в Италия по онова време.
„Джанго”
В средата на 60-те години спагети-уестърните набират скорост в световен мащаб и през 1966 г. Неро получава главната роля в „Джанго” на режисьора Серджо Корбучи. Едноименният герой – самотният стрелец, повлякъл ковчег след себе си, придобива широка известност и донася на Неро огромна популярност.
През годините Франко Неро се раздвоява между спагети-уестърните, полицейските филми, филмите на ужасите и фантастиката, работейки от Серджо Корбучи, Дучо Тесари, Енцо Кастелари, Лучо Фулчи, Антонио Маргерити, Паскуале Скуатиери, Карло Лидзани, Дамяно Дамяни, до класиците в киното, като Джон Хюстън, Луис Бунюел, Клод Шаброл, Елио Петри, Джулиано Монталдо, Марко Белокио, Франко Дзефирели и Сергей Бондарчук.
В края на 60-те и началото на 70-те години актьорът се снима в няколко класически спагети-уестърни и италиански криминални трилъри. Това му носи звездна слава, но Неро се стреми да разнообрази репертоара си, като често се снима в различни по жанр продукции — във военната драма „Битката при Неретва” (1969) на Велко Булайч, във френско-испанския „Тристана” (1970) на Луис Бунюел, където си партнира с Катрин Деньов, както и в „Денят на кукумявката” (1968) на Дамяно Дамяни, където играе с Клаудия Кардинале; режисьорът Срегей Бондарчук кани Неро за ролята на прочутия американски репортер Джон Рийд във филма си „Червените камбани” (1982-1983).
Всички режисьори, които са работили с Франко Неро, го определят като „кинозвяр” и споделят удоволствието от присъствието му на снимачна площадка.
„Разбира се, телосложението ми помогна много, но мисля че основно дължа дългата си кариера на чудесните взаимоотношения, които успявах да изградя с всички режисьори, с които съм работил. Още преди да си отворят устата, аз знаех какво ще ми поискат - и им го давах. В Италия от край време съществува разделение на киното на интелектуално и категория „Б филми“. Но именно B-movies спасиха италианското кино, тъй като продуцентите си пълнеха джобовете от тях и със същите тези пари след това продуцираха авторски проекти. Киноиндустрията се различаваше коренно от днешната. Снимачният период продължаваше по 12 - 15 седмици, а не като днес – по 3. Като следствие от това мисля, че пострада и качеството на киното. Преди години филмите се застояваха много по-дълго в салоните, като имате предвид, че кината в Италия през 1981 г. бяха 13 000, а с навлизането на комерсиалните телевизионни канали се стопиха до 1 700. Днес в Италия има 3 600 екрана. Подчертавам, че става дума за екрани, а не кина! Всичко се е превърнало в чиста консумация. Гади ми се вече от сериали за свещеници и полицаи.
С раждането на политическото кино Неро става един от водещите актьори в това ново направление, с филми като „Бог с нас” (1970) на Джулиано Монталдо, „Изповедта на един комисар пред прокурора на Републиката” (1971), „Следствието е приключено: забравете” (1973), отново на Д. Дамяни, „Убийството на Матеоти” (1973) на Флорестано Ванчини, „Мусолини — последното действие” (1974) на Карло Лидзани. Но успоредно, а и след залеза на политическото кино, Неро продължава да се снима и в чисто комерсиални филми, макар и по-рядко – в продукции на изтъкнати режисьори като „Триумфалният марш” (1976) на Марко Белокио или „Querelle” (1982) на Райнер Вернер Фасбиндер.
В началото на 80-те Неро започва да пише, да режисира и да продуцира филми. Между филмовите продукции успява да отдели време и за театралната сцена.
"Джанго без окови"
За своята дълга кинокариера Франко Неро споделя: „Един ден американски дистрибутор ме попита: „Даваш ли си сметка колко хора по света те познават?” „Не”, отговорих му аз. „Над три милиарда”, репликира той. Не можех да повярвам, никога не се бях замислял върху това! Като актьор и продуцент обикалям света по цяла години и никога не се спирам. Наскоро изнасях лекции в Куба, където си мислех, че никой не е чувал за мен. Изненадата ми беше огромна, когато разбрах че повечето от студентите ми не само знаеха кой съм, но и бяха изгледали по няколко мои филма.”
И с днешна дата Франко Неро продължава активно своята актьорска работа, като само през 2007 г. се е снимал в пет филма, а през 2012 получава покана от Куентин Тарантино да се появи в „Джанго без окови”, за който режисьорът се вдъхновява от превърналия се в класика филм на Корбучи.
„Децата на Маам”
Историята на филма „Децата на Маам”, който ще бъде представен на София Филм Фест за първи път пред публика, отвежда зрителите в бивш римски месокомбинат, превърнат от група свободни артисти в галерия, обитавана от странен индивид, който се мисли за Свети Йоан Кръстител. В изоставената фабрика започва подготовката на изложба на съвременно изкуство, организирана от галерията „Маам”, която всъщност се появява, за да защити бездомниците – „метрополисиани”, нанесли се незаконно там и застрашени от изгонване.
Джон Вандерс (Лука Лионело) се сприятелява с живеещите в галерията деца и с художниците, като постоянно смесва виденията си с реалността. Героят има мисия – да събере отново на едно място всички апостоли и да започне нова евангелизация… Франко Неро се превъплъщава в ролята на Цар Ирод. Костюмите във филма са дело на младия български дизайнер Иван Донев, който от години работи в италианската столица.
.jpg)
(1).jpg)
