Джон Таунър Уилямс и роден на 8 февруари 1932 год. във Флъшинг, Куийнс, Ню Йорк, САЩ. Той е един от най-известните, награждавани и финансово успешни композитори в историята на САЩ, наред с имена като Аарон Копланд, Филип Соуса и Ленард Бърнстейн, олицетворение на съвременната американска музика.
С масивен списък от награди, вкл. над 40 номинации за „Оскар“, 5 от които спечелени, над 20 Златни и платинени албума, няколко Еми награди, 3 Златни глобуса, 18 Грами, 7 БАФТА, 6 Сатурн и много, много други, с безчет грамоти и почетни дипломи още от времето, когато е тийнейджър, Джон Уилямс олицетворява цяла една епоха не само в кино индустрията, но и в музиката като цяло. Той е диригент на едни от най-престижните американски оркестри, лауреат и на музикални награди за диригентската си дейност, наред с другите отличия в областта.
Наред с филмовите си композиции, има и сериозни произведения за голямата класическа сцена, като е работил с концертиращи музиканти от ранга на Ростропович, Андре Превин, Ицхак Пърлман, Йо Йо Ма, Гил Шахам, Ленърд Слаткин, Джеймс Инграм, Дейл Клевънджър и Джошуа Бел. Едни от най-известните му композиции са „Essay for Strings“, джазовата „Prelude & Fugue“, мултимедийната презентация на „ American Journey“, „Sinfonietta for Winds“, песенен цикъл поеми за Rita Dove, концерти за флейта, цигулка, кларинет, тромпет, туба, чело, фагот и валдхорна, за 1984, 1988 and 1996 летни олимпийски игри, за Зимните Олимпийски Игри през 2002 и сътрудничеството му към песента, написана заедно с Алън Бергман и Мерилин Берган за Специалните Олимпийски игри. И това далече не е всичко.
Той оглавява редица национални и международни оркестри, като е най-известен като 19-я диригент на Поп оркестъра на Бостън – 1980 – 1993, с които има три национални и редица международни турнето.
Джон Уилямс открива музиката съвсем в началото на своя жизнен път, защото е син на главния перкусионист на оркестъра на радиото при CBS и солист на Raymond Scott Quintet. След като родителите му се преместват в Лос Анджелис през 1948-ма год., младият пианист Джон започва да експериментира като създава собствен джаз бенд и прави аранжименти. На 15-годишна възраст е решен да стане концертиращ пианист, на 19 вече представя собствена композиция – първата му пиано соната.
Посещава двата колежа UCLA и Los Angeles City College, като изучава оркестрация при Робърт Ван Епс и взима частни уроци при Марио Кастелново – Тедеско. Продължава образованието си в Джулиард, при уважаваната педагожка по пиано мадам Росина Левин, която помага изключително много за подобряването на пианистичната техника на Уилямс. По това време той започва да свири в джаз клубове, за да си плати уроците, като мадам Левин го окуражава да не спира да композира, тъй като смята, че там е най-големият му потенциал.
След като се връща в Лос Анджелис, Уилямс успява да си намери работа в Холивудските студия като пианист, акомпаниращ на сериали и филми. Тогава формира и приятелството си с Бърнард Херман. На 24-годишна възраст започва работа за Columbia и после за 20th Century-Fox, като оркестрира за Алфред Нюман и Лайнъл Нюман, Дмитри Тиомкин, Франц Уаксман и други звезди от Златната ера на Холивуд. Там се запознава с Барбара Руик, която му става съпруга, до смъртта си през 1974-та год. Двамата имат три деца, като дъщеря им става лекарка, а двама от синовете им наследяват баща си и в момента са рок музиканти.
Работата му по оркестрация води до по-сериозни композиторски ангажименти в телевизията, където създава музиката за „Alcoa Premiere“ (1961), „Checkmat“e (1960), „Gilligan's Island“ (1964), „Lost in Space“ (1965), „Land of the Giants“ (1968), „Heidi“ (1968), „Jane Eyre“ (1970), „Daddy-O“ (1958) и „Because They're Young“ (1960). Работата му в различните продукции скоро му носят слава и съответно ангажименти за по-крупни проекти. Така се стига до първия му „Оскар“ за „Fiddler on the Roof“ (1971). През 70- те той трупа още овации и слава с произведенията си за „The Poseidon Adventure“ (1972), „Earthquake“ (1974) и „The Towering Inferno“ (1974). Изключителното психологическо въздействие на музиката му към „Images“ (1972) остава едно от най-иновативните произведения в историята на саундтраците.
„The Reivers“ (1969) обаче се явява композицията, която привлича вниманието на Стивън Спилбърг. Така двамата се свързват и работят съвместно по „Jaws“ (1975), което дава началото на тяхното успешно съвместно сътрудничество, продължаващо и до днес, а Спилбърг го запознава и препоръчва на приятеля си Джордж Лукас. През 1977-ма год. Уилямс връща характерния звук от Златната ера на Холивуд и възражда стилово с определени тематични препратки композитори като Ерих Волфганг Корнголд, Франц Уаксман и др., чрез създаването на саундтрака към „Star Wars“ (1977), който става най-продаваният саундтрак до това време и по този начин печели и стотици хиляди имитатори. Следващите пет години, под негово влияние, цялата музика в Холивуд се променя. Джон Уилямс създава едни от най-емблематичните си творби за „The Fury“ (1978), „Superman“ (1978), „1941“ (1979), „Raiders of the Lost Ark“ (1981).
„E.T. the Extra-Terrestrial“ (1982) му носи трети „Оскар“, а по това време той работи над произведения за продукции като „The Rive“r (1984), „Empire of the Sun“ (1987), „The Accidental Tourist“ (1988) и „Born on the Fourth of July“ (1989) . Междувременно се връща и към работата си в телевизията, като създава музиката за „Amazing Stories“ (1985), също както и теми за NBC и др. Продължава тясното му сътрудничество със Спилбърг – „Twilight Zone: The Movie“ (1983) и „The Color Purple“ (1985).
През 90-те Уилямс намалява изявите си, тъй като има намерение да се пенсионира, особено след като работи над „Jurassic Park“ (1993) и „Schindler's List“ (1993). Но всъщност вместо това, той започва да работи над още продукции и освежава „интереса“ си към музиката, като създава произведения за два от филмите „Home Alone“ (1990, 1992), „JFK“ (1991), „Nixon“ (1995), „Sleepers“ (1996), „Seven Years in Tibet“ (1997), „Saving Private Ryan“ (1998), „Angela's Ashes“ (1999) и в крайна сметка се завръща на една по-позната територия с композирането на музиката към „Star Wars: Episode I - The Phantom Menace“ (1999). Всичко това отново връща бляскавата му слава, която изгражда през 70-те год.
През новото хилядолетие, музикантът значително намалява темпото на работа. Връзката му със Спилбърг и Лукас, обаче продължава и той е автор на саундтраците към „Artificial Intelligence: AI“ (2001), оставащите епизоди от „Star Wars prequels“ (2002, 2005), „Minority Report“ (2002), “Catch Me If You Can“ (2002), както и по обещаният 4-ти филм от поредицата за Индиана Джоунс. Той започва да се фокусира основно върху концертната си дейност, включително по работата си над създаването на нова концертна зала за Уолт Дисни студиос. По това време, обаче той пише и една истинска магия, като работи над музиката за филмите „Harry Potter“ (2001, 2002, 2004 и т. н.), които също така са аранжирани и за концертна сцена, като основно имат за цел да обучават деца за симфоничния оркестър.
Музиката на Джон Уилямс остава изключително ценена, любима и търсена от всички хора по света. Тя се изпълнява в концертни зали, различни сцени, дори в спортни зали и на открити арени, паради, с което самият автор се гордее, като казва, че е успял да привнесе любов към класическата музика в сърцата на хората и това е най-голямото му постижение.