Дата на раждане: 25.04.1940 год. Място на раждане:Ню Йорк, САЩ
Ал (Алфредо) Пачино се ражда на 25 април 1940 година в Ню Йорк и си остава единственото дете в семейството на Салваторе и Роуз Пачино. Родителите му се развеждат, когато момчето е на две години и заедно с майка си се преместват в по-беден район, недалеч от Бронкс. Малкият Алфредо расте под строгото наблюдение на баба си, която е толкова загрижена, че дори не го пуска да излиза на улицата и да си играе с другите деца, докато не става на 7 години. Единственият отдушник на детето по това време са редките посещения на някой филм. Докато е в „домашно заточение", Алфредо се развлича, като имитира сцени от гледаните филми и се опитва да ги изиграе пред близките си.
През повечето време момчето живее в свой измислен свят, фантазира, измисля си несъществуващи приятели и това несъмнено оставя отпечатък върху формирането на актьорския му талант. Вече в училище, Алфредо продължава да фантазира, разказва на приятелите си украсени или напълно измислени истории от детството си, което уж е преминало в Тексас и е пълно с приключения. Скоро учителите забелязват способностите му и му възлагат да чете на глас откъси от Библията по време на църковните служби, но което е по-важно, насочват го към училищния театър.
На 14 години Пачино гледа постановка на „Чайка" на Чехов и под впечатление на видяното решава, че трябва да учи в театрално училище. За съжаление, успехът му по това време не е от най-добрите и затова на 17 години не му остава друго освен да зареже училището. Няколко години бъдещият актьор сменя една работа с друга – в този период започва да взима уроци по актьорско майсторство и скоро вече се включва в постановките на малки театри. След като събира достатъчно пари, за да постъпи в актьорското студио на Чарли Лофтън, а малко по-късно и в школата на прочутия Лий Страсбърг, бъдещето му вече е определено.
Успехите на актьора на театралното поприще са отбелязани от критиците със специалната награда "Оби" и той е обявен за най-добър актьор на сезона 1967-1968 година. След това Пачино покорява и Бродуей с ролята си в спектакъла „Does the Tiger Wear a Necktie?" и получава престижната театрална награда „Тони".
Сдобил се с успех на театралното поприще, Алфредо решава да опита силите си на големия екран. В първите си два филма "I, Nataly" и "Panic In Needle Park" успешно експлоатира образа на безволев, слаб човек, с който е известен от театралната сцена. Но скоро му предлагат ролята на Майкъл Корлеоне в „Кръстникът” на Франсис Форд Копола. Сега изглежда невероятно, но по онова време никой не мисли Ал Пачино за един от най-талантливите актьори и продуцентите с всички сили се опитват да заставят Копола да уволни Пачино от снимките на „Кръстникът”. Всеки път, след като гледали заснетия за деня материал, те постоянно задавали на режисьора един и същи въпрос: „Кога най-накрая той ще започне да ИГРАЕ?". Едва когато видели сцената, в която Майкъл Корлеоне убива полицейския комисар, те осъзнали гениалната режисьорска прозорливост на Копола.
Колкото пъти и да го гледате, този епизод поразява с оскъдните средства – само с движения на очите Пачино предава цялата сложна гама от чувства и преживявания на персонажа си. Мълчанието на актьора е по-ценно от десетки монолози. По този повод американският критик Ленард Малтин справедливо отбелязва, че дори и да не беше изиграл нищо повече, само с тази роля Пачино напълно заслужено би останал завинаги в историята на киното.
През 70-те и 80-те Пачино прави още няколко много силни роли – в „Плашилото” (1973), „Серпико” (1973), „Кръстникът II” (1974), „Кучешки следобед” (1975), „Белязания” (1983) и „Кръстникът III” (1990), но началото на 90-те години е сложно за него. С труд му се отдавада намери материал, в който би могъл да реализира огромния си талант. Изпробва силите си в различни жанрове – фарс („Дик Трейси"), мелодрама („Франки и Джони"). В средата на 90-те се снима и в откровено случайни филми. Актьорският му триумф идва заслужено с "Усещане за жена" (за него актьорът най-накрая, на осмата номинция получава заслужения „Оскар”) и завръщането към работа с прославилите го режисьори (Де Палма, Копола) връщат Ал Пачино на върха.
Дебютът му като режисьор с документалния филм "В търсене на Ричард" става откритие на нова страна на таланта му . Филмът, сниман на границата на документалното и художественото кино, позволява на зрителите да погледнат в актьорската лаборатория на Пачино, да видят как се раждат неговите роли.
През последните десетина години Пачино работи и на театралната сцена - главната роля в „Ричард III” на Шекспир, Ирод в „Саломе” - и се снима средно в по един филм годишно, като сред най-успешните му роли са тези в „Адвокат на дявола” (1997), „Вътрешен човек” (1999), „Всяка една неделя” (1999), „Фермата” (2003), „Симон” (2002), „Опасно безсъние” (2002).
Независимо от световната си популярност, актьорът не страда от "звездна болест" и е известен с категоричното си неприемане на славата, която според него е неестествен феномен. В интервютата си Пачино предпочита да не говори за лични теми. През януари 2001 г. на Пачино и жената, с която живееше по това време, актрисата Беверли Д'Анджело, им се родиха близнаци – момче и момиче. Но дори и това не накара Пачино да се откаже от ергенския си статут. Актьорът, който има и една по-голяма дъщеря от предишна връзка, така и не се решава да се отдаде на семейния живот, въпреки вече напредналата си възраст.