Макари неплащещ, а само стряскащ (както се стряскате, ако до вас неочаквано гръмне „пиратка"), „Окото" все пак успява някак си да не е скучен и на моменти е дори е развлекателен.
Филмите на ужасите могат да се разделят на две групи – такива, които карат зрителя да подскача стреснато в киносалона (ако е от нежния пол и да си закрива очите), и такива, които поставят бомба със закъснител в главата му и вместо да се наспи като хората, той цяла нощ се взира в тъмното и се чуди дали пък в ъгъла не се спотайва нещо зловещо.
С качествените образци в жанра всичко е ясно („Дяволът в Емили Роуз" е много подходящ, ако искате още по средата на филма да си забравите паспортните данни, а след „Поличбата 666" мнозина се будят разтреперани в три часа през нощта), но... това важи само за неопитния зрител.
Опитният ценител на жанра е толкова закоравял, че почти нищо не може да го изплаши. Той всичко знае, всичко е видял и за всичко е подготвен. Ако сте успели да изгледате поне няколко десетки хоръра, е наивно да очаквате новите представители на жанра да ви изненадат със свежи емоции.
Взели за основа култовия хонгконгски хорър на братя Пенг, създателите (двама френски дебютанти) на римейка старателно са се потрудили да го превърнат във второкласен трилър с хорър елементи.
Китайският сценарий е преписан на американски от Себастиян Гутиерес, известен и на други по-подходящи за DVD, отколкото за големия екран сценарии, като „Змии в самолета", „Готика" и „Кървав лов". В неговите ръце азиатската концепция за лошата карма е придобила оттенъци на суеверен екзорсизъм, а идеята за съдбовната необратимост се е превърнала в лозунга на Сара Конър „Не на съдбата!".
Създателите на „Окото" сигурно са се опитвали да избегнат някои от най-разпространените хорър-клишета, но съвсем невинаги са успели. Затова и като цяло не са надскочили средностатистическия филм на ужаса. На младата цигуларка Сидни Уелс й присаждат роговица и - о, чудо! — момичето отново може да вижда. Но има и проблем — вижда повече от другите, много повече, отколкото би й се искало. „Виждам мъртъвци", ни казва героинята на Джесика Алба.
„О, Боже, и вие ли?", отвръщаме ние, защото вече сме виждали умрели поне 666 пъти. „Предупреждават ме за нещо ужасно", мълви красивата, но все още непоказала особен драматичен талант Джесика. И за това се досещахме, но защо винаги посланията им са толкова заплетени? Защо когато някой мъртвец реши да помага, първо гледа да разбие психиката на живия?
И още един, последен въпрос – защо героинята не само вижда, но и чува призраците; нали са й присадили нови очи, а ушите й са си старите?
Макари неплащещ, а само стряскащ (както се стряскате, ако до вас неочаквано гръмне „пиратка"), „Окото" все пак успява някак си да не е скучен и на моменти е дори е развлекателен, което за някои зрители е синоним на „добър" филм. Не отивайте да го гледате с високи очаквания и може би няма да останете много разочаровани.
