Рецензии
„Американски снайперист” – Добрият, Лошите и Грозната

След като автобиографията на Крис Кайл се застоя повече от повече от 20 седмици в топкласацията за литература на „Ню-Йорк Таймс”, беше логично Холивуд да прояви интерес към към този текст от около 400 страници. (джобен формат, едно от 40 различни издания на същата книга).

Разминаването на концепцията и гледната точка на Стивън Спилбърг с тази на сценаристите, преориентира вниманието на продуцентите към 84-годишния Клинт Истууд, кротко съзерцаващ от резиденцията си забележителните пейзажи на Кармел. Усетил посоката на вятъра, ветеранът актьор и режисьор се заема трескаво със задачата, за да направи най-касовия военен американски филм.

Историята е съвсем опростена: още от най-ранно детство, тексаският младеж Крис Кайл (забележителен Брадли Купър) си служи виртуозно с огнестрелно оръжие. След трагичните събития в Ню Йорк през 2001, той се записва доброволец и заминава за Ирак, където със стрелковите си умения успява да елиминира над 160 джихадисти и да спаси живота на десетки свои братя по оръжие. Реален кошмар за противниците си, за неговата глава е обявена парична награда. Негов равностоен противник е член на иракския олимпийски отбор по стрелба. И двамата са смъртоносни, но единият трябва да победи.

След изтичането на първата му мисия, Крис Кайл не може да си намери място край семейното огнище, тъй като дългът му го зове да затвори досието. Това неизбежно привнася напрежение във връзката със съпругата му Тайа (Сиена Милър). Едва след като елиминира противника си, той се прибира облекчен вкъщи. Но съдбата му приготвя неприятна изненада.

Филмът свири на тънките патриотични струни, към които американските зрители са особено чувствителни. „Американски снайперист” е структуриран като уестърн, разказва за живота на реален персонаж и може да се счита като полудокументален филм за обявен преживе супергерой. В страна, в която има около 22 милиона ветерани (членовете на семействата им не са включени в тази цифра), Клинт Истууд създава символ, легенда, мъченик и герой от иракската война.

За такава икона винаги копнеят масите. Редно е да се добави, че виетнамската война (1969-1975) не остави реални герои и светци в масовото съзнание на населението на САЩ. Българският зрител познава отлично тази технология от класиците на пропагандното съветско кино, което предлага многократно по-богат и по-високо качествен избор от истории за герои от войната.

След експлозивния касов старт на „Американски снайперист” в САЩ, някои започнаха да чоплят из миналото на „легендата” Кайл, а то не се оказа толкова кристално чисто, колкото биха желали авторите на филма. Мнозина свидетелствуваха, че снайперистът от Тексас е безсърдечен и жесток убиец-психопат, изпитващ удоволствие от елиминирането на „човешки материал”.

Проблематиката около Кайл разпали политическите страсти тлеещи около намесата на САЩ в Ирак и целия конфликт в Близкия Изток. Медиите, се развихриха и изостриха споровете около канонизирането на Кайл от Истууд. Оказа се, че покритият със „захарен памук” снайперист, символ на американската военна машина, въобще не е страдал от угризения и съмнения и, че всичките му терзания са продукт на въображението на Истууд.

Режисьорът съзнателно изкривява фактите, за да избегне възможни конфликтни точки и канонизира по-лесно Кайл. Обяснението, че военните конфликти правят нещата по-различни придобива смисъл, още повече, че става дума за патриот, спасил живота на сънародници, приятели, американци. Формулата на Истууд е проста, триъгълна и лесносмилаема от средностатистическия зрител: Добрият килър, Лошите джихадисти и Грозната война.

Спекулацията с чувства и факти превърна Кайл в златна мина за Клинт Истууд. Филмът успя да събере над 300 милиона долара бокс офис в САЩ, оставяйки след себе си по най-безспорен начин всички досегашни военни драми. Типичен пример за конюнктурен продукт, той е на опашката „чакащи” за 6 академични награди „Оскар”.

Дали ще получи признание от членовете на филмовото братство е по-скоро морален и политически въпрос, отколкото естетически, но след като касите са препълнени, а публиката доволна – статуетките имат малко значение.