„Странният случай с Бенджамин Бътън” започва своя живот с разказа, написан от Франсис Скот Фицджералд, който на свой ред черпи вдъхновение от известния цитат на Марк Твен: „Животът би бил безкрайно по-щастлив ако можехме да се раждаме на 80 и постепенно наближаваме 18.”
Разказът на Фицджералд е каприз, нещо въображаемо, чието екранизиране дълго е приемано за прекалено амбициозно и фантастично за изпълнение. Проектът витае в пространството около 40 години преди продуцентите Катлийн и Франк Маршал да се заемат с него. Повече от десетилетие проектът интригува еднакво Ерик Рот, Дейвид Финчър и Брат Пит.
За Рот идеята представлява възможност за цялостен интроспективен поглед върху един живот чрез синтеза на ежедневно преживяваните интимни моменти по време на събития големи като световна война или малки като целувка.
Шансът да живееш отзад напред изглежда идеален. „Но не е толкова просто”, казва Рот. „На пръв поглед си мислиш, че би било прекрасно, но всъщност е напълно различен начин на живот, което според мен прави историята толкова завладяваща. Въпреки че Бенджамин расте наобратно, първата целувка и първата любов са също толкова важни за него. Няма значение дали животът ти тече назад или напред, важното е как го живееш.”
Филмът изследва човешкото отвъд времето и възрастта – радостта от живота и любовта и тъгата от загубата. „Това е просто един човешки живот. Това е едновременно изключителното и едновременно с това обикновеното във филма. Всичко което влияе на този странен герой, влияе и на всеки.”
Докато положението на Бенджамин е чудновато, жизненият му път подчертава сложността на чувствата, стоящи в основата на всеки живот. „Той засяга въпросите, които си задаваме през живота”, казва Маршъл. „Рядко се случва един филм да разкрива толкова много и различни гледни точки. Тези на 60 и 70 години ще го възприемат по един начин, докато тези на 20 по съвсем друг.”
Продуцентът Кеън Чафин си спомня, че проектът отдавна витае около Финчър, отдалечавал се е от него и се е връщал обратно. Ранна версия на сценария е стояла на бюрото му когато започват да работят заедно през 1992.
Правенето на филма е амбициозен скок, поставящо както драматургични, така и технически предизвикателства. „Как бихте създали умело и синтезирано преживяното през един живот с всичките му спадове и възходи, от люлката до гроба само в един филм? ”, размишлява Кенеди. „В сценария на Ерик всеки момент предизвиква емоции, които, които въздействат за дълго. Заблуждавайки, че чувствителността ще замъгли преживяването. Знаехме още от самото начало, че ще отнеме време да пресъздадем преживяното в цял един живот.”
За Пит единствения начин да изиграе героя е да го играе през цялото време, във всяка възраст, което е голямо предизвикателство. „Брад се интересуваше от ролята само ако имаше как да пресъздаде героя през целия му живот.”, обяснява Финчър. „Кати и Франк бяха повече от любопитни как щяхме да направим това . Аз казах, ‘Нямам представа, но ще го измислим.’”
Изборът на Пит бе също е в духа на пътешествието на Бенджамин. „Много актьори преценяват дадена роля единствено въз основа какво трябва да направи героя”, казва Финчър. „Е, Бенджамин не прави нещо съществено, но затова пък е човек, който преминава през невероятно много неща. Брад бе точният избор. Тази роля би била пасивна в неумели ръце.”
Финчър избира Кейт Бланшет да партнира на Пит. Режисьорът иска Бланшет да играе Дейзи още от ролята и в „Елизабет”.
„Актрисата”, споделя Пит „изнася повечето от актьорската игра. Тя е изтънчена. Страхотен приятел е. Може да чете репликите в дадена сцена, както малцина могат. Според мен тя е грациозна по рождение. Хареса ми, че ролята и беше на танцьорка. Ролята и приляга заради това което е, заради неоспоримата и елегантност.”
Връзката между Дейзи и Бенджамин се развива след като тя започва да разбира и се научава да живее с неговите свръхестествени особености. Както отбелязва Ерик Рот „Кейт пресъздава жената, която трябва да се примири с мисълта, че докато тя остарява, мъжът, когото обича се движи в обратна посока. Как се променя животът й след това? От пламенна и страстна танцьорка тя се превръща в жена с вътрешна сила.”
Бланшет превъплъщава образа на Дейзи с маниера и страстта на танцьорка, които черпи от опит си в балета, натрупан в детството. „Когато бях малка, правех обичайно за всяко момиченце. Учех балет, но трябваше да избирам между него и уроци по пиано. Избрах пианото и го замених с актьорско майсторство по-късно. Имах чувство за танца и знаех до къде мога да стигна. Този филм ми даде възможност да изява отново тези заложби.”
Дейзи е един от многото образи, които се докосват до Бенджамин. „Бенджамин е като билярдна топка и всеки, с когото се сблъсква оставя следи по него”, казва Финчър. „Това е живота – сбор от всички тези удари и драскотини. Те го правят такъв какъвто е.”
„Харесвам идеята за ударите”, добавя Пит. „Хората въздействат и оставят някакъв отпечатък. Това е нещо много поетично и приемливо. Не означава че не се бориш за това, което искаш. Означава, че приемаш неизбежното в живота. Хората се появяват и изчезват. Хората си отиват, по собствено желание или умират. Хората си отиват така, както и ти самия някой ден – това е неизбежно. Важното е как го приемаш.”
Ролята беше такова предизвикателство за Пит, пред каквото не се беше изправял в нито един филм – да изрази вътрешния растеж на героя, взаимодействайки с всички, с които се сблъсква той във филма. „Пътуването на Бенджамин Бътън е интимно”, казва Бланшет. „Освен очевидните чисто физически изисквания на ролята към Брад като актьор, тънкият момент бе да изиграе герой, който слуша, присъства и взаимодейства с всеки във филма.”
Както приемната майка на Бенджамин, Куини, казва „Никога не знаеш какво ти предстои”.
Бенджамин е роден в Ню Орлиънс прз 1918 в края на Първата световна война –добра нощ да се появиш на бял свят. След като майката на Бенджамин умира по време на раждането, ужасеният от появата му баща го изоставя на стълбите на Нолан Хаус, старчески дом, в който е приет от уредничката Куини.
Тараджи П.Хенсън е избрана за ролята на Куини много преди да започне подготовката на филма, когато кастинг директора Ларай Мейфийлд насочва режисьора към актьорското й изпълнение в “Hustle and Flow”. „Всички бяхме завладени от това колко жизнена и майчински изглеждаше тя.”, спомня си Финчър. „Открих цялата топлота и безрезервност на Куини в Тараджи.”
Куини прави това, което малко хора ще могат някога. „Тя е жена, която знае как да се справя със смъртта”, казва Хенсън. ”И едновременно с това тя е олицетворение на безрезервната любов. Да приемеш дете, което не е твое, родено е при необикновени обстоятелства и е бяло, по време, в което расизмът е норма – тя е способна да гледа отвъд всичко това и да го обича.”
Бенджамин израства с хладнокръвие към загубата, каквото малцина изпитват. „Той идва от свят, в който хората са се примирили със своята смъртност, за това и малко неща го плашат.”, казва Финчър. „На хората, с които е там им остава малко и срещата с всеки от тях би могла да е последна. Така на много ранна възраст той е запознат с всички аспекти на смъртта.”
Бенджамин и Дейзи се срещат като деца, когато тя идва да посети баба си в Нолан Хаус. Дейзи вижда детето под видимите външните недъзи на възрастния.
Докато всички около него остаряват, Бенджамин расте съвсем сам. „Порастването отзад напред кара Бенджамин все повече да усеща, че не трябва да държи на нещата около себе си.”, казва актьорът Махершалхашбаз Али. „Той съзнава, че може да притежава нещо за определено време, след което трябва да е готов да се раздели с него. Взема каквото може, докато го има, но то никога не е негово.”
Освен от Куини, Бенджамин е отгледан от възрастни мъже и жени, дошли в Нолан Хаус за да изживеят спокойно последните си години, чиито приключения и житейски уроци са зад тях.
Тизи Уедърс, дългогодишната любов на Куини е един от първите „бащи” на Бенджамин. „Тизи е като крайъгълен камък, барометър за неговата мъжественост.”, казва Махершалхашбаз Али, който изпълнява ролята на Тизи. „Той го напътства и отглежда. Учи го да чете и пише, разказва му за Шекспир. Но преди всичко, според мен, възпитава в него чувство какво е да си мъж. Тизи е мъжката фигура в живота на Бенджамин.”
Тизи, както всички останали, които Бенджамин среща и обича е с него за кратко. Бенджамин оставя Куини и Тизи, Дейзи, както и всичките си приятели от единствения дом, който някога е имал, когато се открива за света. Човекът, който го въвежда, канейки да се впусне в истинско приключение е капитан Майк и пъстрия екипаж на неговия влекач.
Джаред Харис играе прошареният морски капитан, чиято същност е картата от татуировки, покриваща тялото му. Харис описва героя си като „разтроен, разочарован, ядосан на живота, нереализиран артист. Той влиза в семейния бизнес защото не успява да се противопостави на баща си.”
Въпреки разногласията с баща си, капитан Майк става пореден „баща” на Бенджамин. „Бащата е страхотно силна фигура в живота.”, казва Харис. „И в тази история мъжките образи, връзката между бащи и синове, е значима сюжетна линия на заден план. Капитан Майк подобно на един лош баща/чичо въвежда Бенджамин в покварата и удоволствията в живота. Той също така го запознава с живота по море, чрез който Бенджамин опознава света.”
Капитан Майк, подобно на Тизи преди това са просто заместители на истинския баща – Томас Бътън, който изоставя Бенджамин на стълбището на Куини. „Томас предава цялата си тъга, гняв и страх от бъдещето на детето ”, казва Джейсън Флеминг, играещ ролята на Томас Бътън.
Флеминг, приятел едновременно на Пит и Финчър, е толкова завладян от сценария на Рот, че записва репликите на Томас Бътън в стремежа си да получи ролята.
Бенджамин навършва пълнолетие в далечно Руско пристанище в Мурманск, където среща още една характерна личност – Елизабеет Абът, чиято роля изпълнява Тилда Суинтън. Самотната Елизабет Абът, съпруга на дипломат, която мечтае да преплува Ламанша. С нея Бенджамин преживява първата си целувка. „И двамата научават по нещо един от друг.”, казва Суинтън. „Тя е открита, енергична и търсеща себе си, а той е превъплащение на търпението, скромността и оптимизма. Това е честна размяна. Намирам идеята, че тя, в края на житейското си пътуване, е привлечена от усещането на Бенджамин за начало – живот, търсещ новостта, независимостта и избора, живеейки сам за себе си - за особено вълнуваща.”
Докато Бенджамин пътува по море, пътят на Дейзи я води в Ню Йорк, където се присъединява към танцова трупа в разцвета на младостта си, преливаща от емоции и преодоляваща задръжки. Пътищата им ще се срещат и разделят в живота, докато не достигнат това, което Финчър нарича „сладникавата точка”, когато им е писано да са заедно. „Вселената крои планове да ги направи такива каквито са в точно определен момент.”, казва той. „И човек въздъхва с облекчение, когато се събират, защото се случва точно както трябва да бъде.”
Дейзи и всичките персонажи, населяващи светът на Бенджамин имат свой житейски път в общата фабула. Техните истории, заедно или на заден план са неделими нишки в платното на филма.
„Странният случай с Бенджамин Бътън” е сниман на много места, сред които Монреал, Карибите, и родния град на героя Ню Орлийнс, който по това се възстановява от разрушенията след урагана Катрина.
Безвремието на града съответства на преплитането на епохи във филма на Финчър. „Бе излючително важно да се очертае всеки исторически период във филма без явно да се показва как тече времето”, казва дизайнера на продукцията Доналд Бърт. „Беше по-важно да създадем чувство за естествен ход на времето в кадрите. Виктор Золфо (сценичен декоратор) и аз обсъждахме кои елементи от сцените да останат и кои не. Беше важно всеки елемент да служи на определена цел, а не просто да бъде поставян за да попълва празнини или да бъде заменен само заради самата промяна.”
Финчър и дизайнерския екип работят в посока на това да подсилят усещането на зрителя, че разгръща фотоалбум на нечий таван, пълен със снимки на обикновени хора, водещи обикновен живот. Създаването, във всеки един етап на продукцията, на реализма, който да подкрепи важните истини в сърцевината на историята е задължително.
Костюмите съответстват на историческото време, но са стилизирани. Дизайнерката Жаклин Уест се среща предваритено с Бърт и Золфо за да синхронизират работата си. „Дейвид аранжира сцените като художник.”, казва Уест. „Когато видях сцената с влаковата линия, тя ми напомни картина на Кайбот. Затова разгледах Кайбот и останалите ранни импресионисти, Мане, Лотрек, Корбе, за да почерпя вдъхновение. Просто знаех, че щом веднъж усвоя прекрасния усет на Дон Бърт каквото и да сложа в палитрата си, която беше доста мрачна и кална, ще свърши работа.”
Уест се насочва към фотографите от времето на Голямата депресия за да вдъхнови работата си, особено за гардероба на Куини. „Представих си че повечето й дрехи ще бъдат наследени от възрастните жени, живели и починали в Нолан Хаус. Тези жени най-вероятно са престанали да си купуват дрехи преди 20 години. Така че нея я върнах малко назад във времето.” За разлика от нея Дейзи винаги е облечена по последна мода или в прилепналото облекло за балерини за периода.
За да облече Бенджамин Бътън, Уест ползва за модели кино иконите на 20 век. „Използвах Гари Купър за 40-те, Брандо за 50-те, Стив Макуин за 60-те. Те бяха страхотен източник на вдъхновение, а и Брад притежава същата харизма, така че бях сигурна, че ще се впише.”
Един от чисто материалните елементи в ролята на Пит е дигиталната техника при представянето на Бенджамин от младини до преклонна възраст. „Бенджамин е емоционалното ядро на филма и присъства категорично, дори когато това изглежда невъзможно. Това беше и предизвикателството към нас по отношение на ефектите.”, споделя Ерик Барба, отговарящ за визуалните ефекти във филма.
Барба работи с наградения с Оскар специалист по грима Грег Канъм, който създава протези, които да подчертаят старостта и подмладяването във филма.
Не натрапващото се, но педантично внимание към детайла в широк мащаб се отнася и до дигиталната кинематография на филма. „Емоционалността на филма е постигната чрез техниката на снимане на Дейвид като наблюдател. Той иска да ви включи в изследването на героя и поради тази причина работата с камерата е премислена и спокойна. Това не е филм с кратки сцени и просто, френетично движение на камерата.”, разказва Маршал.
„Искахме да запазим натуралността във възможно най-голяма степен.”, казва директора на фотографията Клаудио Миранда. „Опитвахме се да предвидим къде ще бъде източника на светлина, след което се опитвахме да го използваме и управляваме. Направихме снимки, при които сложихме допълнително осветление в кадъра и осветявахме сцената. Обикновено мамиш естествената светлина с допълнително осветление или я затъмняваш ако е прекалено много, след което поставяш още един източник извън кадър. Мисля, че се получи добре като я оставихме такава каквато е.”
Източниците на светлина във филма се сменят заедно с хода на историческото време.
„Технологията напредва от газови лампи и лампи с метална жичка до флуоресцентно осветление.”, обяснява Финчър. В основната си част филмът е заснет дигитално за да е възможно да се използват тези светлинни източници.”
|
