Беулф се влюбва в Уелтоу, когато идва да спаси кралството на нейния съпруг. Но както и крал Хротгар, Беулф си има недостатъци, който го водят към фатален край – неговата страст към властта и славата, слабостта му към жените и тази Фаустовска сделка, която сключва с демоничната измамна изкусителка, отравят неговата връзка с Уелтоу.

„Тя се омъжва за крал Хротгар на много крехка възраст - брак по сметка и той й изневерява”, Райт Пен отбелязва. „Уелтоу по-късно се влюбва в Беулф, когато той се превръща в тяхното спасение, и за нещастие историята се повтаря. Тя се влюбва в героя и е дотолкова заслепена, че не осъзнава какво е истински героизъм. Беоулф е герой, но в края на краищата, той е просто човек и когато й изневерява – по същия начин, по който постъпва с нея и краля, тя загубва тази любов и възхищение, които е изпитвала към него”.

Историята изисква от Уелтоу да премине през няколко емоционални момента и Райт Пен отбелязва, че новата технология помага в пресъздаването на тези сцени. „Всичко става на бързи обороти, не е нужно да прекараш 12 часа, за да се заснеме една сцена от 4 000 различни ъгъла. Понякога приключваме едно действие за 15 мин. и минаваме 5 стр. от сценария само с 2 дубъла. Това е работа-мечта. С метода на работа на Боб заснемахме сцени с висок интензитет и приключвахме деня в 5 ч. следобед. Това вече е цивилизован начин на работа”, казва тя.

Криспин Глоувър, възпитаник на школата на Земекис, е в ролята на чудовището Грендел. „Работих с Криспин над „Завръщане в бъдещето” и просто го виждах в тази роля”, казва Земекис. „Той обича да изиграва странни същестао или образи, които са деформирани по някакъв начин физически и психически. Знаех, че Криспин би разбрал Грендел. Той не го изиграваше просто като едно чудовище, а създаде един образ на безпомощно и измъчвано създание, което е отблъскващо и физически – някой, който е преследван, защото изглежда демонично. Криспин внася една топлота и човечност в това отблъскващо същество. Единственото напътствие, което му дадох е, че всичко което Грендел прави му причинява физическа болка. Той използва този съвет и впрегна всяка нишка от тялото си, за да пресъздаде този ефект.”

„Не бях работил с Боб от 21 години от времето на първия филм „Завръщане в бъдещето”, затова бях малко учуден”, казва Глоувър. „Но знаех за Беулф и Грендел и реших, че това е страхотна роля”.

Грендел е въплъщението на болката и яростта и не може да се изразява много добре. За да бъде в синхрон с примитивната страна на Грендел, Глоувър преминава през особена терапия, изпълнена с викове. „В рамките на стегнатия диалог за Грендел има много емоционални вариации при произнасянето на думите, които са под формата на крещящи звуци, които изразяват неговата ужасна болка. Боб ми каза „Просто продължавай да викаш”. Радвах се, че ме окуражаваше да викам, защото писъкът се оказа един емоционален елемент, с който можеш да изразиш много”, казва Глоувър.

Способността на Глоувър да изрази в дълбочина болката, патоса и злобата на Грендел по такъв уникален и завладяващ начин омагьосва актьорския екип и често спонтанно предизвиква овации.

Глоувър разработва своя собствена версия на архаичен английски за образа. Имаше смисъл в това Грендел, който ненавижда всичко човешко и според определението на Глоувър е „майчино синче, на когото му пречат всички съседи- човеци, защото го дразнят със своите гласове и шумни веселби”, да говори на архаичен език, който само той и майка му разбират.

„Такова беше звученето и в моята глава – предизвикателство представляваше прочитането на версията на Беулф на староанглийски с цел откриването на думи, които са точни, но и разбираеми, защото в другите директни преводи, звучеше сякаш е на съвсем различен език. Опитах се да постигна един баланс”, казва Глоувър.

Единственият доверен човек, пазител и отмъстител на Грендел се явява неговата майка, естествено – едно опасно, съблазнително създание, което се възползва от слабостта на мъжете за своя собствена облага. Анджелина Джоли е избрана за тази роля. „Майката на Грендел е демонична и съблазнителна на n-та степен и никой не може да изиграе такъв жарък образ както Анджелина Джоли”, казва Земекис. „Когато се качи на сцената и се превърне в този образ, тя е просто магнетична и хипнотизира всички на снимачната площадка”.

На актрисата й допада методът на „performance capture”. „Отначало си помислих, че е странно всички тези актьори да носят подобно на леководолазни костюми с точки по лицата, без никакви реквизити наоколо…но всъщност това, което постига тази технология, е да те разголи до такава степен, че остава само живото актьорско изпълнение и тази страхотна емоция, особено в сцените с мен и Криспин. Разполагахме с голяма свобода да опитваме всичко и дадем всичко от себе си. По този начин се създава едно мигновено приятелство между актьорите, защото всички изглеждаме еднакво в рефлекторните костюми, сближихме се и разчитахме един на друг. Друго прекрасно нещо в този процес е, че имаш усещането, че всеки един от актьорите е неразделна част от цялото и присъства във всеки един момент с останалите. Не висим постоянно във фургоните си като се показваме само за нашите сцени, а сме заедно през цялото време”, отбелязва тя.

Джоли отбелязва, че е изумена от факта, че всеки има мнение за майката на Грендел и я намира за малко странна, а самата тя я намира за възхитителна.

Действията на героинята не са просто добри или лоши, а са водени от нейния дълбок майчин инстинкт. „Да, тя е чудовище, но тя също така е и майка и този инстинкт е в основата на всичко, което прави. Въпреки, че Грендел е пораснал, има нещо уязвимо и детско в него. Подходът, който избрах, е да си мисля за нея като за всяка майка, чийто син е наранен и тя би направила невъзможното да отмъсти заради него”.

Въпреки, че Джоли е виждала скиците с облика на нейната героиня – тя я описва като едно „сексапилно влечуго”, който приема полу-човешки облик – олицетворяването на изкусителната жена-дракон, дори без специалния костюм и протези, декор или грим, се оказва едно уникално преживяване. Джоли трябва да сглоби елементи от образа си според напътствията на Земекис.

„В един момент Боб ми каза, да се опитам да съскам по възможност, защото имам език подобен на този на гущер. Ако направя нещо по женски с ръка, Боб ми напомня да хващам сабята със своята опашка. Тогава осъзнах, че си имам и опашка. В следващия момент ме кара да позирам с крак сякаш съм на висок ток и аз си помислих, че вероятно иска да добия по-секси излъчване. Но Боб ме опроверга и каза: „Не, твоята ръка е като крак, а кракът ти като ръка...”. Тогава наистина тотално се обърках. Той ми показа снимка на една сексапилна жена, облята в течно злато, с малко странни крака. Така че, и аз съм любопитна да видя крайния вариант на филма, за да разбера как изглеждам!”

Анджелина успява да се превърне в едно наистина фантастично, пленително, хитро и опасно женско създание в златно, с копито-подобни крака на висок ток и придатък за опашка - плитка.

Земекис обяснява: „Идеята беше да има дълга коса на плитка под формата на опашка. За да получим движенията на тази плиткоподобна опашка, накарахме актрисата да движи ръката си като опашка, за да се получи точния ефект. Това е страхотното на този вид изкуство – имаш интерпретацията на актьора за всичко, включително и движенията на една магическа опашка”, казва той.

Процесът на „performance capture” позволява на актьорите да използват таланта си и самото им изпълнение предоставя информацията за цялостния анимиран образ на техния герой. Режисьорът Земекис използва дарбата на Джон Малкович за ролята на Унферт, който в началото е настроен скептично спрямо легендарния образ на Беулф и неговите намерения, когато на по-късен етап трябва да изиграе собствения му син.

„Джон е един от любимите ми актьори. Той може да се справи с всичко и никога не се знае какво точно ще се получи”, казва Земекис. „Той влезе напълно в ролята на възмездието за Беулф - хапливецът, който развенчава героя и го обвинява, че се величае. Когато Джон улучва и акцента, се получава най-великолепната интерпретация на този образ. Похватът „performance capture” му позволява не само да изиграе неговия син като млад, но и като възрастен. Той го изиграва така сякаш e получил инфаркт и в резултат на това е с физическа парализа. Така че въз основа на неговото изпълнение, може да бъде един измъчен и чезнещ образ”.

Малкович чак сега си припомня поемата Беулф, която е чел като тийнейджър, тъй като е учил в старомодно училище, където е бил принуден да я изучава и не я е поглеждал оттогава. Малкович споделя възхищението си от свободата и творческите възможности, които предоставя процеса на „performance capture”.

Бидейки ветеран в театралното изкуство, Малкович оприличава този процес на играта на театралната сцена, с разликата, че продукцията е смразяваща. „Заснемането на такава продукция е функция на въображението, като представление на пиеса, където твоя образ, твоята игра се записват от четири страни, така че винаги си в кадър. Хубавото е, че можеш да се съсредоточиш върху изпълнението си и да не се притесняваш за нищо друго. Дори сцената може да бъде оприличена на репетиционна зала, в която са поставени минимално количество реквизити и мястото на вратите е обозначено, така че винаги знаеш къде се намираш в пространството. Беше много студено през цялото време, вероятно заради цялата машинария и понеже имахме точки по лицата, записващи нашите мимики и движения – техническите отговорници не искаха да се потим. Естествено, традиционната снимачна площадка е нагрята до 65 000 градуса заради всичкото осветление”, разказва с усмивка Малкович.

Носенето на сензори и прилепнали костюми прави актьорите да изглеждат като извънземни, но по същество не се различава от традиционния процес на снимки. Малкович продължава да разказва: „Когато пристигаш сутринта, ти слагат прозрачна маска върху лицето и изрисуват нещо като мрежовидна схема, като се съсредоточават върху областта на очите и устата. След това ти слагат нещо като каска за велосипед, окичена с електроди и всякакви такива чаркове. Слагаш си нещо като водолазки костюм и ръкавици, които също са покрити със сензори. Целият процес не отнема повече време от една малко по-сложна процедура по нанасяне на грим, а и се свиква бързо с нея - дори не се замислях върху това след първия ден,” казва Малкович.

Разбира се помага и това да имаш един освободен режисьор като Земекис. „С Боб е много приятно да се работи. Когато не се получава това, което иска, ти го каза директно. Изпълнен е с ентусиазъм и е много съсредоточен - той и неговият екип са изключително организирани”, казва Малкович.

Към актьорския екип се присъединява и британския актьор, ветеранът Брендън Глийсън в ролята на доверения спътник на Беулф, непоколебимия воин, който се бори неотлъчно до своя крал.

Въпреки че има своите опасения относно тайните на Беулф и неговите истински намерения, в края на краищата Уиглаф също наследява славата и податливостта на изкушенията. Как постъпва в крайна сметка е оставено на публиката да реши.

„Когато бях на кастинг в Лондон и влезе Брендън, веднага видях в него героя Уиглаф”, спомня си Земекис. „Той е класическата противоположност на Беулф, който обожава Беулф-героя и е дясната му ръка. Уиглаф е един от лоялните последователи на харизматични личности, затова е готов да даде живота си за Беулф и за това, в което вярва и Брендън долавя това. По мое мнение, той е ако не най-интересния герой, то поне един от тях. Това което Брендън пресъздава на екрана е идеята, че въпреки любовта си към Беулф, Уиглаф си има своите колебания и въпроси; той е разкъсван между това дали да вярва в истината, такава каквато му е позната или в това, което иска да бъде истина”.

Първоначално Глийсън има своите опасения относно участието си в „Беулф – притеснение, което Земекис премахва. „Трябва да си призная, че се съпротивлявах, защото съм бил в епични филми като „Троя” и „Небесно царство” и се опасявах да не се превърна пак в „този актьор”. Но щом се срещнах с Боб, промених решението си. Неговият ентусиазъм беше феноменален и процесът впечатляващ”, казва Глийсън.

Глийсън е ветеран и в поредицата за „Хари Потър” и е свикнал да работи с изобилие от визуални ефекти. Но този път всичко е различно. „Разковничето е в така нареченото „сценично изкуство в черна кутия”. Всички изпълнения се състоят в един голям квадрат, в чийто рамки е пресъздаден околния свят – не е син или зелен екран, просто една различна концепция”, казва Глийсън.

В ролята на дясната ръка на Беулф, Глийсън има възможността отново да работи с Уинстоун над този проект. „Срещнахме се на снимачната площадка на „Студена планина”, където бяхме войници в Румъния, а с Рей е забавно. Той е винаги готов за подвизи”, казва Глийсън.

„Подвизи” в този случай означава убиването на няколко дракона кулминиращо в секващата дъха битка с летящи, бълващи огън дракони, решени на мъст. „Има нещо много първично в това, през което двамата герои преминават заедно – моята представа е, че Беулф и Уиглаф са винаги готови за борба и приключения. Но дори в тези моменти тяхната индивидуалност изпъква. Постоянството на Уиглаф е в контраст с лудостта и харизмата на Беулф – когато се бият с дракона Уиглаф се цели в това, което мисли за най-уязвимо място – стратегия, която всъщност не проработва, а Беулф веднага открива начина, по който да унищожи дракона. Той притежава безразсъден магнетизъм и много хора го следват, включително Уиглаф, но това може да ги отведе в различни посоки, както знаем,” казва Глийсън.

Глийсън отбелязва, че съдбата на Уиглаф го е заинтригувала, заради начина по който е свързана с тази на Беулф. „Те работят в екип, въпреки, че Уиглаф е склонен да възпре Беулф от време на време. Важен аспект в края е, че Уиглаф успява да наследи трона. В един момент виждаме някои лидерски качества в него, а и някои от недостатъците на Беулф предвещават това събитие. За мен, той не е просто един верен слуга, но и бъдещ крал”, пояснява Глийсън.

Огромните походи и сблъсъците на живот и смърт с огромни демони и разярени дракони са съпътствани от каскади – дори когато няма декори и костюмите са конфигурации от точки. „Не мислех, че ще правя толкова много от каскадите – не мислех, че е по възможностите ми, честно казано”, казва Уинстоун. „Отначало си помислих, че за това са каскадьорите и затова заявих, че ще направя всичко, което е по възможностите ми. Оказа се, че трябва да правя всичко! Почувствах се отново като малко дете, летейки от едната стена на помещението към другата и се наслаждавах на това”.

Това са действително смели постъпки и Ейвъри се надява, че ще допаднат на широката публика и в частност младото поколение. „Мисля, че тийнейджърите ще се насладят на това авантюристично пътешествие на висока скорост, която Боб ускорява 100 пъти повече отколкото е заложено в сценария. Той определено знае как да сътвори вълнуващ екшън, който да е завладяващ и заради героите, които стремително тласкат драматичната история. Има достатъчно материал за тези, които жадуват за малко повече дълбочина на разказа”.