Откъснат от магическата ера, обвита в мъглявината на времето, изпълнена с герои и чудовища, приключения и храброст, злато и почести, един изключителен човек на име Беулф, се появява от нищото, за да спаси тогавашното датско кралство от изтребление от чудовищно създание. В замяна, този легендарен и масивен викинг, преливащ от амбиции и дръзка самоувереност, се възкачва на трона.
Името на Беулф кънти из кралството и песни възпяват неговата изключителна храброст и дела, след като спасява крал Хротгар, чието владение е опустошено от Грендел, безпощадното чудовище, което тормози безпомощното населението, като го държи в състояние на панически страх.
След като отървава кралството от свирепото чудовище, Беулф печели слава и несметно състояние. Богатство и непреодолими изкушения са хвърлени на пътя му. Колко мъдро ще реши да използва новата власт ще предопредели съдбата му като воин, герой, лидер, съпруг и най-вече като човек.
Беулф е най-старата оцеляла епическа поема на староанглийски език. Адаптацията на Робърт Земекис съдържа голяма част от героите и темите в поемата – страшни чудовища и герои, вечния конфликт между доброто и злото, наслоено изследване на произхода на доблестта и славата – определено не е тази поема Беулф, която се изучава в гимназията.
„Честно да си призная, нищо в оригиналната поема не ми допадна в началото. Спомням си, че ми беше дадена за домашно в началното училище и не можех да я разбера, защото беше на архаичен английски език”, признава си Земекис. „Беше едно от тези ужасни домашни. Никога не съм разсъждавал върху поемата след това, дори не ми е минавало през ум, че може да се превърне в интересна история. Но когато прочетох сценария, който Нийл Геймън и Роджър Ейвъри са написали, бях моментално завладян от него. Попитах ги: „Какво има в този сценарий, което прави тази история толкова по-запленяваща, отколкото самата поема, която намирам за толкова скучна?” И техният отговор беше: „Поемата е написана някъде между VIIми и XIIти век. Но историята се носи още от векове преди това. Единствените хора през VIIми век, които са знаели да пишат, са били монасите. Така, че можем да предположим, че e претърпяла значителна редакция”. Нийл и Роджър са проучили текста в дълбочина, четейки между редовете, поставяйки под въпрос пропуските в източниците на материала и добавяйки това, което са сметнали, че монасите са изрязали (или добавили) и причината, поради която са го направили. Успяли са да запазят същината на поемата като са я направили достъпна за съвременната публика, а също така са стигнали до някои революционни разкрития, които биха се превърнали в повод за дебати сред учените”. В процеса на доразработване на историята заедно със сценаристите, Земекис се превръща отново в ученик, с който неговата гимназиална учителка може да се гордее.
„Веднъж щом сценарият ме заинтригува, аз се върнах към поемата, за да я препрочета отново, разговарях и с изучаващите Беулф и отново се потопих в легендата. Много от темите, засегнати в Беулф са взети от Библията – пътешествието на един героичен човек, битката между доброто и злото и цената на славата. Вижда се, че Беулф е основата на всички съвременни герои, от Конан до Супермен и Невероятният Хълк”.
„Привлекателното в тази легенда е че, е обгърната от този страхотен приключенски епичен свят изпълнен с митични чудовища и съблазнителки, създания, които със сигурност са съществували през древните времена, поне в нашето подсъзнание ”, допълва продуцента Джак Рапке.
Геймън и Ейвъри притежават таланта, необходим за този проект. Геймън, както е отбелязано в неговата биография, “… е в списъка на Dictionary of Literacy Biography като един топ 10-те живи постмодернистични писатели - плодовит създател на проза, поезия, филми, журналистика, комикси, текстове за песни и драматургия”. В частност, Геймън е любимец на феновете на комикси за поредицата си Sandman, която спечелва 9 награди Уил Айснър на комикс индустрията и три награди Харви; През 1991 г. Sandman #19 взема Световната награда за фентъзи за Най-добър кратък разказ, като се превръща в първия комикс, който печели литературна награда.
Ейвъри е почитан за своите мрачни, остри и сензационни сценарии и филми, като наградения с Оскар® сценарий за „Криминале” (заедно с Куентин Тарантино), и неговите въздействащи култови филми като режисьор на “Killing Zoe”, награден с Cannes Prix très spécial и адаптацията на романа на Брет Ийстън Елис „Rules of Attraction”.
Съвместното сътрудничество на Геймън и Ейвъри започва, когато решават да работят върху версия на сценария на Геймън за Sandman. Въпреки, че този проект не се сбъдва, двамата осъзнават, че са сродни души. Независимо от това, адаптацията на поемата Беулф се превръща в едно дълго, странно, но удовлетворяващо приключение и за двамата.
„Роджър и аз си паснахме в процеса на работа върху Sandman. Много харесвах начина, по който мисли и самия него”, казва Геймън. „В един момент Роджър ми спомена, че винаги е искал да превърне Беулф във филм, но досега не е можел да открие начина, по който да свърже първите две части с третата, тъй като структурата е такава, че първо започва със сражението на Беулф, после битката с майката на Грендел и след това 50 години по-късно се сражава с дракона - необичайна структура за сценарий да бъде от 3 действия. И аз предложих няколко начина, по които може да стане това. След кратка пауза, Роджър ме попита: „Кога имаш свободно време?””.
Всъщност Нийл измисля общия знаменател за единната теория за Беулф, над която съм работил в продължение на десетилетие”, казва Ейвъри. „Поемата винаги ми е изглеждала несвързана. Например, Грендел така и не напада Хротгар, само го измъчва. Защо? Тогава си зададох един простичък въпрос, който никой досега не си беше задавал: кой е бащата на Грендел? Този въпрос наистина ме измъчваше. Когато погледнах от тази страна на Грендел, започнах да осмислям цялостното му поведение. Впоследствие, Беулф откъсва ръката на Грендел и чудовището се скрива в бърлогата си, за да умре. След като майката на Грендел си отмъщава за смъртта му, Беулф нахълтва в пещерата привидно, за да убие майката на чудовището. Но излиза оттам с главата на Грендел, а не на Майката, което наистина е озадачаващо. Беулф казва, че е убил майка му, но разполагаме само с неговата версия. Къде е доказателството, че наистина я е убил? И тогава ми се изясни, че Беулф се е поддал на същото изкушение, на които подозирам и Хротгар е станал жертва – съблазънта на една сирена. Сключил е сделка с дявола.
„Във втората част на поемата”, продължава Ейвъри, „след като Беулф става крал, драконът напада него и кралството му. Тъкмо споделях с Нийл своите теории, когато той получи проникновението, че драконът може би е синът на Беулф и затова се завръща да го преследва. Изведнъж двете части на епопеята за Беулф, които до този момент изглеждаха несвързани, се превърнаха в една идеално смислена история. Твърде възможно е тези елементи да са се загубили с течение на времето при устното препредаване и да са допълнително разводнени от монасите-християни, които са вмъкнали елементи и от Християнството в ръкописа известен ни като “Котън Вителиус А.XV". Геймън и Ейвъри не са първите, които забелязват странната постройка на оригиналната поема. Дейвид Райт обръща внимание на това, че във версията на Беулф от Penguin Classics „… по-ранните критици на Беулф и много от по-късните коментират тромавия сюжет. Поемата е претъпкана с фрагменти от историята на скандинавските племена и препълнена с препратки към други несвързани събития и легенди.” Райт отбелязва, че създателят на Властелинът на пръстените, Дж. Р.Р. Толкин, оценява въздействието на поемата.
В неговото известно есе, Беулф: Чудовища и критици, Толкин забелязва измежду други неща, че въпреки, че Беулф е един вид супер герой, в края на краищата тази негова човешка страна на характера са причината за неговия крах. „ Той е просто човек и това само по себе си е трагично”. Земекис вижда героя си по подобен начин. „Нашият Беулф е малко по-несъвършен - повече герой с човешки облик, отколкото божество. Той е истински човек с множество недостатъци – високомерието е едно от най-главните”.
Толкин едва ли се е забавлявал толкова много колкото Геймън и Ейвъри, когато е писал за главния герой. „Роджър и аз отлетяхме за Мексико и той нае една къща на познат за една седмица”, казва Геймън, „седмица на лудост. Бяхме се заринали във всички възможни преводи на Беулф, които успяхме да намерим, включително и тези на архаичен английски от едната страна и новия превод на другата. Отворихме компютрите си и писахме като обезумяли. Завърнахме се вкъщи с готов сценарий, който Боб Земекис прочете и мигновено искаше да осъществи”. Земекис, чийто новаторски филм „Полярен експрес” използва нова техника, който е разработил, т. нар „улавяне на движенията” („performance capture”), осъзнава, че този модерен похват може да бъде приложен за епичния „Беулф” на Геймън и Ейвъри – една приказка пълна с образи „по-големи от живота” – страшни герои и демони и грандиозни битки на фона на един митиче пейзаж.
„Боб съзрява възможността да разкаже тази история с помощта на тази нова система за кинозаснемане, която е затвърдил в „Полярен експрес””, казва продуцента Стийв Старки. Едно от предимствата на „performance capture” е, че той поставя на преден план живото изпълнение на актьорите, а не дигиталната технология, ккато пояснява Старки. Множество дигитални сензори са облепени по лицата и телата на актьорите, с помощта на плътно-прилепнали костюми от ликра, така че живото актьорско изпълнение да бъде „заснето” и прехвърлено в компютър. Цялото действие се състои в една невидима кутия, наречена „обем”, която е разделена на квадранти, които могат да поберат до 40 камери. („Обемът” е за „улавяне на движенията” за звуковата сцена и е наречен по този начин, защото позволява няколко камери едновременно да заснемат сцената триизмерно. Класическата геометрична формула за „обем” е x, y и z, - ширина, височина и дължина). В частност, обемът е периметъра, в който са съсредоточени всички камери и в който лицевите мимики и движенията на тялото могат да бъдат уловени. Заснетите кадри от многобройните записи могат да бъдат редактирани или миксирани, по начина по който Земекис демонстрира в „Полярен експрес” и резултатът е един нов завладяващ прототип на истинския образ на актьора, а не просто един анимационен герой.
В „Беулф” Земекис е готов да доразработи тази технология на още по-високо ниво. „Когато правиш филм в жанра „performance capture”, имаш възможността да избираш актьорите по два критерия - единият е за силата ан живото изпълнение, а другият за прилика с образа, което означава, че можем да отделим визията на героя от актьора, който го изиграва”, казва Старки. „Това е и една от причините, поради кяито решихме да направим филма в този жанр; например, никой на тази планета не изглежда или не представя героя Беулф по начина, по който Боб визира този герой. Не съществува един единствен актьор, който да олицетворява всичко, което Боб вижда в този образ. Възниква въпроса как да се съчетаят тези два привидно несъвместими аспекта – като избереш най-подходящия актьор и създадеш тази визия на едно огромно компютърно обработенп изображение, наподобяващо Иисус Христос.
Същото важи и за Грендел. Ако Грендел трябваше да бъде създаден с помощта на традиционната практика, щяхме да имаме 12-футова кукла на снимачната площадка и да я доусъвършенстваме с помощта на компютърна графика. В този случай, бихме могли да наемем идеалния актьор, който да изразява болката и страданието на Грендел и не е ограничаван от неудобни костюми и протези”, заключава Старки.
„Тъй като това е митологична приказка, изискването за фотографична реалност не беше от съществено значение”, допълва продуцента Рапке. „Също така пресъздаването на визуалния свят от представите на Боб би било невъзможно в двуизмерен контекст. С помощта на този процес имаме възможността да изберем този актьор, който чувстваме, че е идеалния избор за ролята. Така че, за нас това е най-подходящият подход, който ни позволява да избегнем някои неудобства и да сътворим неща, които биха били невъзможни в традиционния екшън жанр”.
Ейвъри допълва, че технологията „performance capture” придава на филма особено „звучене”, такова каквото винаги си е представял и в допълнение, представлява една безкрайна картина, която дава възможност и пространство за развихряне на въображението.
„За мен интересното нещо бе, че процесът на „performance capture” ни позволи да изградим филма изцяло върху живото изпълнение на актьорите. Спомням си как Боб ни казваше: „Хайде момчета, правете каквото искате – когато Беулф трябва да се сражава с дракона, нека наистина да се бие с него”. Така, че ние не бяхме ограничени откъм възможности и можехме да пишем сценария с Нийл напълно освободено от обичайните окови”, отбелязва Ейвъри.
Въпреки, че Ейвъри е написал сценария с намерението да режисира сам филма, той осъзнава, че моделът на Земекис „performance capture” е най-добрия за пресъздаване на разказа му на широкия екран. Това, което учудва и доставя удовлетворение на Ейвъри е, че продължава да взема активно участие в творческия процес за филма.
„В повечето случаи по време на снимки в Холивуд, биха ме заточили едва ли не в Сибир. Очаквах точно това да стане. Но Боб не прояви никакво самолюбие и постъпи точно обратното – покани ме в техния кръг, което говори за него, че един страхотен режисьор. Той оценява, че аз и Нийл имахме специфична гледна точка за този филм и през цялото време привестваше нашето участие и принос към проекта”, обяснява Ейвъри.
