„Виждал съм ужаси ... ужаси, които и ти си виждал. Но нямаш правото да ме наричаш убиец. Имаш правото да ме убиеш. Имаш правото да направиш това ... но нямаш правото да ме съдиш. Невъзможно е думите да опишат кое е необходимо на тези, които не знаят какво е ужасът. Ужасът ... Ужасът има лице ... и трябва да се сприятелиш с него. Ужасът и моралния терор са твои приятели. А ако не са, те са врагове, от които трябва да се страхуваш.”
Най-вълнуващият начин за представяне на даден герои на зрителя е, когато се изгради определена легенда за него. Легенда, която не научаваме от самия герой, чрез постъпките или думите му, а от другите, които постоянно градят и градят образа му, в случая чрез разкази, документи, снимки, аудио записи, слухове, след което е добавено и цялото безумие на войната – и то в продължение на два часа (в оригиналната и близо три часа в режисьорската версия), докато наистина стигнем до този герой – първо гласа му, после очертания на лицето и тялото, и чак тогава успеем напълно да зърнем обезумялата душа в отпуснатото сковано тяло на Курц, през изпиващия поглед на синкавите му очи. Напрежението, натрупано до последните 30 минути на филма е толкова голямо, че когато се изправим лице в лице с Марлон Брандо, присъствието му ни обладава по такъв начин, че губим всякаква представа за времето.
А всъщност, за ролята, колосът се „подготвя” по следния начин – взима 1 милион долара предварително, след което заплашва да напусне продукцията и да задържи парите. Копола казва на агента му, че не му пука и ако се наложи, ще се обърне към Джак Никълсън, Робърт Редфорд или Ал Пачино за ролята. В крайна сметка Марлон пристига на снимачната площадка със закъснение, пиян и с цели 40 килограма по-тежък от нужното за ролята. За капак, той не е чел нито повестта на Джоузеф Конрад – „Сърцето на мрака” (по която е писан сценария), нито самия сценарий, а след като го прочита, Брандо отказва да участва. След дни на спорове за определени реплики, той и Копола стигат до споразумение, при което се оставя място за импровизирани реплики, както и това, Брандо да появява и изчезва в сенките. Франсис Форд Копола до такава степен е подлуден от дон Вито, че няколко пъти заплашва да се самоубие и дори предава заснемането на сцените с Брандо на своя асистент режисьор, Джери Зисмър. Въпреки това, надали изрядната актьорска подготовка на Брандо, Никълсън или който и да е друг, би постигнала на същия ефект на страхопочитание към полковник Уолтър Курц.
|
