„120 удара в минута“ с 13 номинации за наградите „Сезар“ 31.01.2018, 02:36 | синефиш.бг
Филмът „120 удара в минута“ за първите опити да се говори открито за СПИН във Франция в началото на 90-те години получи 13 номинации за наградите „Сезар“, френският еквивалент на „Оскар“.
Драматичната история на Робин Кампило ще се състезава в категориите за най-добър филм, режисьор, сценарист, двете си актьорски открития (Нахуел Перез Бискаяр и Арно Валоа), поддържащи актьор и актриса, художник, костюми, музика, операторско майсторство и монтаж.
Откакто спечели Голямата награда на журито на фестивала в Кан, филмът на Кампило бе удостоен с куп отличия, включително на критиците на Ню Йорк, Лос Анджелис и Вашингтон. Към призовете му са и тези от фестивалите в Чикаго и Сан Себастиан, но той бе тотално пренебрегнат и не получи номинации нито за „Оскар“, нито за „Златен глобус“.
С 13 номинации е и друг филм – „Au revoir la-haut“ на Алберт Дюпонтел, който изпълнява и главната роля в тази екранизация по роман на Пиер Лемар. С 10 номинации е „C’est la Vie“ – новият филм на Оливие Накаш и Ерик Толедано, създателите на най-касовия френски филм за всички времена „Недосегаемите“.
Сред номинираните за „Сезар“ чуждоезични продукции са американските „Дюнкерк“ и „La La Land”, руския „Нелюбов“ и шведския „Квадратът“, отличен със „Златна палма“ в Кан. Церемонията по раздаване на наградите ще се състои на 2 март в Париж.
Когато разказваш прекалено лична история, винаги има опасност да станеш жертва на емоциите си и да останеш неразбран от зрителите. Режисьорът Робин Кампило обаче с лекота избягва всички „подводни камъни“. Неслучайно е възнаграден с едни от най-продължителните аплодисменти в историята на фестивала в Кан, където е премиерата на „120 удара в минута“. Рядко претенциозната и нагледала се на какво ли не публика на Лазурния бряг е била толкова възхитена и развълнувана.
Кампило, заедно със своя съсценарист Филип Мангео, си припомнят преживяванията в началото на 90-те като членове на ACT UP – френска организация, чиято цел е да фокусира вниманието на обществото върху засилващото се разпространение на СПИН. Разбира се, това общество не се вълнува от подобен проблем, но активистите на ACT UP нямат намерение да стоят в ъгъла. Те правят всичко възможно да заявят своето присъствие по всевъзможни, често доста радикални начини.
Гневът е един от водещите мотиви във филма. Гневни са голяма част от членовете на тази организация, повечето от които са ХИВ-позитивни и са наясно, че не им остава много време да живеят. Те съответно се гневят на останалите от ACT UP, които се опитват да бъдат по-умерени в действията си. Затова и честите словесни престрелки между двете групи са заредени с много гняв.
На все по-разпалените сбирки на организацията обаче се случва и друго – заражда се романтични връзка между новодошлия Натан (Арно Валоа) и един от най-дейните активисти Шон (Нахуел Перез Бискаяр). Двамата са много различни: Натан не е болен от СПИН и е далеч по-затворен и тих от неукротимия Шон, който е готов да спори с всеки и е носител на вируса. Но явно противоположностите се привличат и двамата са готови на всичко, за да отстояват любовта си.
Всъщност можеш ли да обичаш някой, с който със сигурност няма да прекараш остатъка от живота си? А възможно ли е мислите ти да са изпълнени с някой друг, докато животът ти неумолимо се приближава към неизбежния край? Мъчително е да гледаш как някой постепенно губи битката с коварна болест, но само си представете за момент, че наистина познавате този човек...
Поразителна е химията между Валоа и Бискаяр. Двамата наистина са много различни, но се допълват във всяка сцена, била тя по-интимна или тъкмо обратното – някой от щурите протести на ACT UP или поредното купонясване в някой клуб... като за последно. Те безспорно са сред откритията на годината и тепърва ще чувате имената им покрай предстоящите награди и номинации.
Всъщност всички актьори на Кампило са безупречни. Те са съвсем истински, почти като герои от документален филм. Това още повече засилва автентичността, което явно е и основната цел на режисьора. Той е прекалено сериозен, но за подобна история това е неизбежно. Да, „120 удара в минута“ не е лесен за гледане и преживяване. Но въпреки че продължава над два часа, действието не натежава нито за минута, а финалът в стил „животът продължава“ е покъртителен.
Кампило заслужава наистина аплодисменти: за смелостта, за откровеността, за изумителната лекота, с която припомня събития, които не трябва да се забравят. Всички награди, с които вече се окичи и тепърва ще получава, може би все пак ще накарат доста зрители и у нас да гледат тази различна любовна драма. Чудесно е, че толкова силен европейски филм достигна и до нашите екрани. Всъщност само до арт кината, не го търсете в препълнените мултиплекси.