 Грешният влак може да те отведе на правилната гара
11.06.2014, 10:11 | синефиш.бг
Имало едно време една кутия за храна, която объркала своя получател… Колкото и да ви се струва странно, една киноприказка може да започва и по този начин. Особено ако е индийска и то от не най-традиционните.
 „Кутия за храна” е дебютният игрален филм на индийския режисьор Ритеш Батра. Действието се развива в Мумбай, героите са индийци, но не очаквайте песни и танци а ла Боливуд, нито тягостна дължина от над три часа. Не, режисьорът ни разказва простата история на една любов, зародила се заради почти невъзможна да се случи грешка. Можете ли да си представите, че в град с население от почти 12 милиона души, 5000 разносвачи доставят всеки ден домашно приготвения обед от къщите на домакините до службите на мъжете им, но шансът да объркат получателите е едно на четири милиона?
Но един ден и това се случва и така домакинята Ила (Нимрат Каур) впечатлява с кулинарните си умения счетоводителя Сааджан Фернандес. Той не е от най-общителните, пред прага на пенсионирането е и за капак му тръсват да обучава избрания за негов заместник усърден и словоохотлив Шейх (Назауидин Сидики). Никой не очаква у дома Сааджан – той е вдовец, който поръчва обяда си от кварталната закусвалня. Самотата го е направила костелив орех, но вкусната храна в обърканата кутия го кара да отиде и лично да похвали готвачите в закусвалнята. Съпругът на Ила пък дори не забелязва какво обядва всеки ден, нищо, че тя се старае да го изненадва с нови и специални рецепти. Той, както се оказва, има други интереси.
 Разбрала объркването с кутиите, Ила изпраща бележка в храната на следващия ден, а Сааджан й отговаря и така постепенно двамата се сприятеляват от дистанция. Пътят към сърцето на мъжа минавал през стомаха, казват, но не само това привлича Сааджан към Ила. Двамата споделят един с друг незначителни случки от ежедневието си, шеги, но и съкровени спомени или твърде лични размисли, които ги сближават.
Дотолкова, че Ила се замисля дали да не напусне съпруга си, след като разбира, че не е единствената жена в живота му, а Сааджан започва да обитава отново света на живите, което на първо време се проявява в това, че намира общ език със своя наследник, замисля се дали да не отложи пенсионирането си и дори си позволява да помечтае за непознатата жена, която всеки ден го храни така вкусно.
Съвсем скоро, разбира се, Ила и Сааджан ще трябва да вземат важни решения, които ще променят животите им завинаги.
 „Кутия за храна” е деликатен филм, в който драматичните моменти вървят ръка за ръка с комичните поемания на въздух. Той рисува картина на едно променящо се общество, в което традициите се уважават, но в тях има място и за правото на избор на всяко човешко същество, което се стреми към лично щастие. А личното щастие е нещо много индивидуално. Домакинята Ила съществува в традиционен брак, от който обичта си е отишла (ако я е имало въобще), след като е донесла едно дете, но това не е достатъчно за нея.
Съвсем в началото на филма съседката й я успокоява, че новата рецепта ще накара мъжа й да й построи Тадж Махал, но Ила отсича: „Тадж Махал е гробница.” По-възрастните жени около нея – съседката й и майка й – се задоволяват с това да се грижат за съпрузите си – и двамата приковани на легло. Но Ила е модерна жена, която иска щастие тук и сега.
 Еманципацията обаче не е само приоритет на жените. Сааджан, който се ядосва, че в Индия талантът не се цени, също дръзва да поиска повече от кротко пенсиониране и потъване в спомени за милото му минало. Колегата му Шейх пък тепърва ще се жени, макар отдавна да живее на семейни начала с любимата си. Споменахме ли, че той е мюсюлманин? И не само това – семейството на любимата му накрая склонява да даде благословията си за техния брак, въпреки срама, който тя е донесла, живеейки в грях. Да, животът си тече тихо, но в реката на традицията се вливат все нови и нови ручейчета, настойчиво, постепенно и вместо да я мътят, я облагородяват.
Интересен също така е и фактът, че главният герой е християнин, любимата му е хиндуистка, но религиите им нито веднъж не излизат на преден план в отношенията между тях. За общество като нашето, което се бие в гърдите колко етнически и религиозно толерантно е, е добре да се натъква на повече такива примери, които показват мултикултурни страни като Индия, в които очевидно открай време има място за всеки.
 Като сценарист и режисьор на филма Ритеш Батра разказва историята без излишни ефекти. Основният похват, който използва, е на пестеливост и сдържаност. Сцените са кратки и ясни и макар в някои от тях да забелязваме известна повтаряемост (тя готви, той се храни, например), те допълват идеята за откриването на красотата в обикновените, ежедневни мигове – така, както забелязания от Сааджан случайно художник всеки ден рисува от една и съща позиция картини, в които пейзажът се променя незабележимо.
Героите се изразяват разбираемо, естествено, без претенции или печелеща евтин смях глуповатост. Дори Шейх, чието присъствие почти винаги носи смях, е премерен и то не само на фона на мейнстрийм боливудска продукция. Любопитно решение е съседката на Ила да присъства само като глас – така и не я виждаме, макар да е близка приятелка на героинята.
Ритеш Батра внимателно е построил сценария си, в който няма излишни сцени – те са обединени от приемственост и ако в някоя от тях сте забелязали пушка, то това е, защото малко по-нататък тя ще гръмне. Това е много приятно, особено на фона на някои филми от новото българско кино, чиито режисьори се хвалят, че са си написали сценария сами за по-малко от месец, а останалото са свършили актьорите на снимачната площадка, или други, в които има един билюк съсценаристи и сценарни консултанти, а резултатът е по-плачевен от съчинение на дете от началното училище.
от Лора Трайкова
... още »
|
