 "Последните влюбени" – горчивата меланхолия на вечността
19.05.2014, 11:06 | синефиш.бг
За последните двайсетина години в световната кинопродукция се очертаха две основни тенденции в разказите за фантастични създания. Подобно на махало, вкусът на продуцентите и публиката се местеше от истории за зомби към истории за вампири, като оставяше сравнително ограничено пространство за върколаци и извънземни.
Киното обича открай време сподвижниците на граф Дракула, защото те са драматургични персонажи с универсални възможности. Завидна е лекотата, с която те се вмъкват под кожата на герои от уестърни, романтични драми, съспенси, комедии и екшъни. Сред разнообразните характеристики, които с годините изградиха профила на киновампира, неговата обреченост на вечен живот остава една от най-интригуващите теми за разработка. Това е и основният лайтмотив на "Последните влюбени".
"Последните влюбени" е странен филм за вампири. Той не попада в категория B-movies , нито целта му е да запълни празнотата в сърцето на кинофена след затварянето на трилогията за Здрача и любовните терзания на Белла. Нещо повече, той бе представен на фестивала в Кан. Става дума за последния филм на култовия и независим Джим Джармуш, който с лекота би могъл да бъде адаптиран за театрален спектакъл. Веднага бих искал да добавя, че използвам френския превод на оригиналното заглавие, което е Only Lovers Left Alive, за да не оставя място за двусмислие. Кариерата на Джармуш е толкова богата, колкото може да бъде биографията на творец, познат в нюйоркския ъндърграунд още през 70-те години на миналия век, прекарал месеци във френската синематека и останал верен на идеалите си за авторски некомерсиален поглед към заобикалящия го свят. Филмите му са все по-редки, но все така привличат кинофеновете с особените си решения, вкусът към сюрреализма (издаващ понякога аромат от консумация на халюциногенни вещества), и ироничното презрение към жанровите кодове.
Вампирите на Джармуш са особен вид. Те са рафинирани интелектуалци от друга епоха, сродни и самотни души в дигитализиран и глобализиран свят. Адам е поп-музикант и композитор, живеещ в града-фантом Детройт, изолиран в стърчаща къща, далеч от своите фенове и всякакви досадници, които окачествява лаконично като „зомби”. Ева е в Танжер, в Мароко, заобиколена от книгите си. Нейн предпочитан събеседник е грохналият вампир Марлоу, който е ни повече, ни по-малко автор, познат на човечеството под името Уилям Шекспир. Връзката на Адам и Ева продължава с различна интензивност повече от 200 години. След кратък телефонен разговор издаващ неговата депресия, тя взема първия (нощен, естествено) полет, за да се погрижи за психическото му равновесие. Винилови грамофонни плочи, лентови магнетофони, старовремски телевизори са само част от подредбата в техния интериор. Отхвърлянето на технологичните нововъведения и почти пълната изолация от съвременния свят граничи със снобизъм. Главните персонажи са потресени от декаданса на обществото и категорично не желаят да излязат от почти викторианската епоха, в която се чувстват уютно. Снабдяването със скъпоценната кръв е решено съвсем цивилизовано – те купуват пакети с кръвна плазма от корумпирани лекари, за да задоволят минималните си вампирски потребности. Сантименталната им идилия е нарушена брутално от появата на Ава, младата сестра на Ева. Нагла и ароганта, тя без усилие успява да раздразни сериозно Адам.
"Последните влюбени" е метафора за съвремието и за промените в него. Погледът на Джармуш е по-скоро критичен, носещ комплексите на американски творец, който би искал да прилича на европейски интелектуалец и не случайно, подобно на Уди Алън, той е намерил продуцентска подкрепа на стария континент. С бавния си ритъм, дългите статични кадри и панорамите в обезлюдените квартали на фона на сластна музика, филмът му издава известна умора и носталгия. През погледа на персонажите си, Джармуш изследва преминаването на времето и си задава въпроса за творчеството като врата към вечността, източник на радост и лек срещу меланхолията, която е логичен резултат от натрупания опит. Вампирите му не са легендарните създания от жанровото кино, а по-скоро символи, притча за изминалото време, свидетели на смяната на епохите и развитието на човечеството. Анализът на филма би бил непълен без споменаването на актьорската селекция. Към естествената и нереална бледост на Тилда Суинтън и готическата безплътност на Том Хидълстън (познат на масовия зрител като Локи, братът на Тор), трябва да се добавят и динамиката на Мая Васиковска и внушителната и кратка поява на Джон Хърт. Адам и Ева са изморени от всичко видяно, чуто и разбрано, до такава степен, че са загубили желанието да живеят. Обречени на вечен живот, тяхното спасение е взаимната им преданост и любов. Последните влюбени безспорно е успешен филм, защото съчетава сполучливо освежителна ирония и много елементи, които изненадват зрителя и показват нов, почти объркващ подход към жанровите граници и клишета.
... още »
|
