“Само Бог прощава” – между стил и риск

Наградата от фестивала в Кан превръща всеки автор в обект на особено внимание от страна на критиците. През 2011 датският режисьор Никълъс Уиндинг Рефн спечели “Златната палма” за режисура с “Drive: Живот на скорост” и с това автоматично включи името си в списъка на авторите за следене.

Още повече, че следващият му пълнометражен филм “Само Бог прощава” бе отново в списъка на филмите прожектирани в средиземноморския фестивален център, като предизвика обяснима полемика и антагонизъм сред критиците.

“Само Бог прощава” е необичаен филм, защото не следва доминиращата тенденция в днешната киноестетика, утвърждаваща евтиничкия цирков спектакъл за публика без претенции. С нарцистичен маниеризъм режисьорът въздига в култ аудио-визуалното, като оставя на заден план скоростта на действието. Всеки актьорски жест и всеки кадър са изпипани с най-изчистен вкус и формално съвършенство. Авторът щедро споделя резултата от труда на екипа си, като тенденциозно потапя публиката в съвършенството на изображението.

Такова рисково начинание подлага на изпитание търпението (и кинокултурата) на зрителя, несвикнал на дълги неподвижни планове и осветление от премигващи неонови лампи в два тона – червено и синьо. С празните си коридори и интериорите вдъхващи ужас, филмът напомня изобразително “Сияние” (1980) на реж. Стенли Кубрик (заслуга на оператора Лари Смит, участник в снимачния екип на екранизацията на психотрилъра по текста на Стивън Кинг) и пресъздава почти осезаемо задушаващата атмосфера на нощен Банкок, в която се развива историята. Диалозите и монолозите са сведени до стриктния минимум, за да докажат, че езикът на мълчанието крие невероятната сила и мощен драматургичен потенциал.

Отмъщение, извратеност и кърваво насилие се преплитат в тази зловеща притча, просмукана от психоанализа, чието действие се развива в Тайланд.

Мнозина възхваляват с основание екранното присъствие на Райън Гослинг, синът, който не успява да оправдае очакванията на майка си, която прави всичко, за да го накара да се почувства мухльо.

Наравно с него бих поставил удивителната Кристин Скот Томас в нова версия на шекспировата лейди Макбет – арогантно-вулгарна богата американка, лишена от женственост, просмукана от идеята за безскрупулно отмъщение.

Нейните планове срещат непреодолим противник в лицето на местния полицейски началник Ченг, всесилен и недосегаем, ангел-унищожител, който сее смърт, воден от желязна логика и хладна жестокост. Персонажите в “Само Бог прощава” са архетипни символи, участници в схема, следваща най-опростен разказ, но са и участници във впечатляващи картини, които зрителят отнася със себе си след прожекцията.

“Само Бог прощава” е естетическо продължение на една от предишните творби на Рефн - “Бунтът на Валхала” - (2009), разпространяван в някои страни и като “Мълчаливият войн”. Рефн подчертава вкуса си към спартанския киноизказ, и насочва усилията си към изграждането на атмосферата на повествованието. Датският режисьор не е чужд на Дейвид Линч, не крие духовната си връзка с култовия Алехандро Ходоровски и е близък на азиатските класици.

Едва ли е преувеличение да се оцени присъствието му в световния кинопейзаж като европейска версия на Куентин Тарантино, различаваща се с рафиниран вкус и култура.