Интервю с Флорин Шербан, режисьор на "Ако искам да свиря, аз свиря"

Как се роди идеята за филма?

Флорин Шербан: Съсценаристите Каталин и Андреа, авторката на пиесата „Ако искам да свиря, аз свиря” преди десетина години посетиха център за превъзпитаване на малолетни престъпници. Тогава Андреа написа пиесата, а Каталин направи първия вариант на сценария. Получих го две години по-късно, Каталин ме попита дали не бих искал да работя по него. Прочетох го и се запечата в съзнанието ми, не можех да спра да мисля за историята. Работих върху нея в продължение на около година и половина. Наложиха се много промени, имаше безброй варианти. Но от най-голямо значение беше работата ми с момчетата от центъра – след като започнах да ги опознавам, осъзнах някои от причините за техните грешки и разбрах, че много от техните действия са резултат от влиянието на околните - семействата им, средата, в която са израснали, както и самите ние - хората отвъд стените на затвора.



Кои от елементите на филма присъстват в оригиналната пиеса? Какво добавихте или променихте?

Наложиха се доста промени, за да адаптираме пиесата за екран – филмът притежава други характеристики, други ограничения и разбира се – съвсем друга публика. Запазихме най-важното – духа и отношенията, дръзкия, безкомпромисен и донякъде детски начин на мислене, бързината на действията, понякога без ясна сметка за последствията, решимостта да постигнеш целта си – независимо какво ще ти струва това! Запазихме заглавието на пиесата, както и отвличането на момичето. Концентрирахме се върху образа на Силвиу – значително променихме характера му, той е по-мил, по-уязвим, а и причините за неговите действия са други. Искахме да го направим по-симпатичен – да се харесва повече на зрителите. Махнахме усещането за нереалност, което обкръжаваше момента на бягството му, добавихме майката и по-малкия брат, както и момента с предстоящото освобождаване от центъра. Отношенията между момчетата зад решетките са запазени, директорът на институцията е малко по-човечен и... променихме финала.

Как решихте да работите с непрофесионални актьори, които наистина излежават присъди в поправителни центрове?

Работих с момчетата повече от два месеца, организирахме специални актьорски курсове в центровете за малолетни престъпници в Крайова и Тичилещи. Първият критерий, по който решихме да ги изберем за участие във филма, беше тяхното желание да се включат в проекта; вторият – тяхната сериозност. И ако трябваше да се съобразявам само с тези две изисквания, щях да събера повече от 100 момчета! Онези, които бяха одобрени за участие, доказаха талант, сериозно отношение, отдаденост на идеята и нямаха сериозни нарушения на дисциплината с лошо поведение в месеците преди началото на снимките.

Не съм и предполагал, че ще открия младежи, толкова горящи от нетърпение да се включат във филма. Много от тях са умни, природно интелигентни – въпреки или може би точно заради годините, прекарани в домове за сираци и малолетни престъпници. Някои от тях са невероятно талантливи, други са родени актьори и от цялото си сърце се надявам да имам възможност да работя поне с някои от тях в следващите си проекти. Дори обмислям да напиша сценарий за един от младежите. Истинско удоволствие за мен беше да работим заедно, имах шанс да направя страхотни открития. Това е преживяване, което оставя следа у теб за цял живот. Надявам се, че чувствата са взаимни.

Най-голямото предизвикателство беше да спечеля тяхното доверие – да ги убедя, че не ги използвам, не подхождам със снизхождение, а ги смятам просто за нормални деца, които са допуснали грешки. Някои от тях са направили наистина ужасни неща, но аз не си позволих да ги осъждам за това. Правосъдието се раздава прекалено бързо, а нещата се променят из основи в момента, когато хората започват да виждат всичко по различен начин, не просто като параграф в документ или статия в жълт вестник. Тези деца възприемат предлаганите им възможности по съвсем различен начин от хората извън решетките – те отварят сърцата си. Няма никаква тайна – нужно е само да им засвидетелствате уважението, което заслужава всяко човешко същество.



Как избрахте актьорския екип?

Изборът на актьор за главната роля отне седем месеца. Видях хиляди снимки, интервюирах стотици момчета – млади актьори, студенти по актьорско майсторство, момчета от различни гимназии, от футболни отбори, предложени ми кастинг-агенции. Изпълнителят на главната роля трябваше да отговаря на повече от обичайните изисквания: да съчетава чар, балансиран характер, интелигентност, силно присъствие и да притежава специфична индивидуалност. Беше нужно да притежава и способността да „затвори очи” и да си позволи да бъде пометен от емоциите си – с други думи, да играе! Много момчета имаха едно или няколко от изброените качества, но Джордже беше единственият, който притежаваше всички. Тази роля беше неговият ПЪРВИ опит и мисля, че това е голямо преимущество. У Джордже има рядко срещана свежест – може би защото е още „необработен диамант”.

Пречеше ли по някакъв начин факта, че това е първата му роля?

Не мисля. Той се отнесе свърхпрофесионално към ангажиментите си и показа сила – неговият образ се нуждае именно от това качество. Общуването ни беше прекрасно, нещата се получиха. Имаше моменти по време на репетициите и на снимките, когато мислехме, че никога няма да стигнем до единно решение – тогава импровизирахме в рамките на сценария. Сега Джордже е студент първа година в Националния университет за Театър и Кино и се надявам, че ще бъде също толкова добър актьор и в бъдеще.

Изборът на момичето също не беше лесен. Първоначално Ада беше ангажирана за друга роля (която отпадна от сюжета), пробните снимки се проточиха повече от шест месеца. Работих по друг начин с нея – тя има  наелектризиращо присъствие, притежава огромен талант, сила и воля за работа.

Какъв е следващият Ви проект?

Искам да отворя училище за актьорство – да работя с хора, които не са имали нищо общо със сцената или камерата. Работата ми с момчетата от поправителните центрове пред камерата и по време на подготвителния период оказа голямо влияние върху мен. Работата с непрофесионални актьори ти доставя удовлетворение на много нива – професионално и духовно. Това е голямо предизвикателство – границата между успеха и провала е много тънка, с неясни очертания; може да останеш очарован на тяхната невинност и да се провалиш като режисьор. Аз вярвам, че непрофесионалните актьори могат да ви дарят със страхотно изпълнение и може да постигнете неща, които не бихте успели да внушите на професионалистите.



Но съвсем не мисля, че непрофесионалните актьори са правилният избор за всяка роля. Запознавайки се с младежите в центъра за малолетни престъпници, аз осъзнах, че те най-често са лишени от любов и внимание, което с времето се наслоява и се превръща в липса на вяра и доверие. Мисля, че актьорската роля може да помогне за промяната на това статукво. За някой, който слуша непрестанно, че не го бива в нищо и се чувства по-низш и от уличните кучета, е огромен напредък да осъзнае, че може да ангажира вниманието на публиката – дори само с присъствието си, с една усмивка или жест; че може да накара 200 души да се усмихнат или потреперят в един и същи момент. Това усещане може да породи увереност в собствените ти сили и възможности, да предизвика промяна. Идеята за училище по актьорско майсторство ми се роди по време на работата ми с младежите. Аз наистина вярвам, че всичко, което се случва с тях зад решетките, може да се случи и на съвсем обикновени, средностатистически хора.

Мечтая си за място, където хората могат чрез играта да „извадят” своите демони и да открият места, състояния на ума, за които само биха могли да мечтаят. Силно вярвам, че играта и актьорството могат да влязат в ролята на лечебен процес. И се надявам, че тази работа ще ми помогне да открия таланти за моите бъдещи проекти.

Кой Ви е повлиял като творец?

Обичам Бресон и Алмодовар. Очарован съм от Нури Билге Джейлан, Бруно Дюмон и Кен Лоуч. Нямам търпение да остарея и да правя филми като Ясуджиро Озу, но междувременно искам да снимам филм като „Гладиатор”.