Интервю с Рамтин Лавифипур, режисьор на "Запази спокойствие и брой до седем"

Рамтин Лавифипур е млад ирански режисьор, чийто дебют "Запази спокойствие и брой до седем" бе представен на тазгодишния София филм фест.

С благ тембър той ми обясни подбудите си да направи подобен филм, както и това, че ако искаш да видиш нещата от негативната им страна, няма кой да ти попречи.

Хареса ли ви София и за първи път ли сте тук?

Това е първото ми идване в страната ви. Най-важни за мен са хората, а не мястото. Ако вие като чужденец вървите през непознат град и попитате някой за определен адрес и този човек ви помогне да стигнете до въпросното място, няма как да не заобичате този тип.

Има ли някакъв по-особен контекст в заглавието на филма ви?

Да избереш име на филма си е все едно да подбереш такова на собственото си дете. В избора на името трябва да е вложена любов. Може да се роди дете, което да получи красиво име, но самото дете да не е толкова хубаво. Искам главният ми герой - хлапакът Муту, да е спокоен. А освен това той тръгва да търси баща си седем дни след като родителят му е изчезнал. Това са двата ми довода.



Седем е число, свързвано с юдеите...

По целия свят, където съм бил, считат седмицата за сакрална цифра. Казват, че Бог е създал Земята за толкова време.

Това е дебютът ви в игралното кино. Какво ви насочи към тази тема?

Исках да направя филм за войник, който отива в Техеран от един малък град, където среща едно момиче. Сценарият, който написах, се въртеше около тях двамата. Но един ден отидох в Южен Иран, където станах свидетел на това как се извършва контрабанда. И това не ме оставяше на мира. Заснех този филм, за да се успокоя, това нещо да ме остави на мира.

Вие сам сте писали, продуцирали и режисирали филма си. Не са ли това много дини под една мишница?

Аз свърших и доста друга работа по филма, което не се вижда от надписите. Но условията ме заставиха да работя по този начин. Не изгарях от желание да се нагърбвам с всички тези отговорности и за следващия си филм ще се постарая ситуацията да е различна.



Не смятате ли, че ако се бяхте родили в някое капиталистическо общество, щеше да ви е по-лесно да се изразявате като творец?

Мисля, че е трудно да снимаш независими филми, в която и да е държава. Защото почти всички в момента предпочитат да гледат комерсиално кино. Но с тази лента успях да кажа онова, което исках. Където и да бях, щях да постъпя по същия начин. Може би, ако бях някъде другаде, щях да заснема филма по различен начин. Но от дете се старая да не мисля в рамките на „ако"-то.

Не представят ли филмите от вашия край на света прекалено черни истории? Такива за наркотици, експлоатация и убийства. Като че ли Запада очаква да види това от вас и вие им го показвате...

Не. Когато правя филм, не мисля за нищо друго освен за онова, което искам да покажа. Дори филмът ти да бъде успешен в световен мащаб, ти като ирански творец няма да получиш кой знае колко от това. Ако целта ти е да спечелиш повече известност и средства, защо не. Но със сигурност хората като мен не следват този път.

В лентата момчето Муту и мъжът Махмут изградиха специална връзка помежду си. Това се случи, защото всеки намираше у другия това, което му липсва: баща/семейство, или...

Това предположение е много вярно. Много си прав. Филмът е точно за тези хора. Не са главното трафика и контрабандата, а отделните хора с техните отношения. Желанието да направя този филм се корени точно в това. Самотата и очакването.

Колко силна е връзката между баща и син във вашето общество?

Тя е много силна и изключително важна особено в традиционните райони на страната ми. Всички членове на семейството са много близки помежду си. В иранската култура на челно място стои почитта към по-старите. Това може да го видите сред абсолютно всички слоеве на обществото.

Почти през целия филм Муту носи фланелка на Роналдиньо. Това означава ли, че сте фен на футбола?

Да.

На кой отбор?

„Барселона" и Бразилия. Ако се бяхме срещнали преди няколко години и ме бяхте попитали какво знам за България, щях да отговоря - Стоичков.

Интервю на Иван Венчев