Ехо от дома

от Иван Атанасов

По принцип съм леко скептичен към немското кино - за мен то лъкатуши между гениалното и неразбираемото. Така че като видях, че „Ехо от дома” е съвместна продукция на Германия и Швейцария, веднага някъде дълбоко светна една лампичка, предупреждавайки ме да внимавам. Кратък преглед за какво иде реч пък ме информира, че лентата е попаднала в селекцията за Берлинале 2007. Дали няма да е нещо прекалено... странно, или пък ще е от онези шедьоври, които остават в съзнанието на човек за цял живот? Защото когато събереш подобни парчета от пъзела наречен европейско кино, те обикновено водят до тези две крайности. В конкретния случай "Ехо от дома" се оказа една запомняща се документална лента, отдаваща дан на най-стария музикален инструмент – човешкия глас.

Естествено е човек да подходи към документален филм за швейцарската фолклорна музика със смесени очаквания. „Ехо от дома” обаче далеч не се ограничава с подобна сюжетна и жанрова квалификация, защото е по-скоро удивителен с подхода, с това, което ни показва, и най-вече - с това, което човек чува, със смесицата от традиционните мотиви за алпийския фолклор и джаз, понякога електронни елементи.

Резултатът, излязъл изпод ръцете на триото музиканти не е швейцарският вариант на Майкъл Флатли, но сам по себе си е великолепен. А още по-интересно е, че не музиката е точно водещото тук, макар някои от мелодиите да присъстват в своята цялост и да е истинско удоволствие да им се насладиш. Защото традицията, но по-разчупената, по-модерна звучи добре. Особено направена от хора, които не се свенят да експериментират в името на изкуството, но без да прекаляват, да навлизат в полето на лудостта на комбинирането на стилове, нямащи допирни точки. Нещо, което често прави музиката неслушаема, отблъскваща, но затова пък крайно "уникална".

По-любопитна е историята. Историята разказана от самите творци. Това, което ни разказват за музиката си и начина, по който я описват. Да - във филма не присъства разказвач, който да ни обяснява какво виждаме, какво чуваме и как да го интерпретираме. Имаме самите хора - люде, отдали се на изкуството - и техните собствени си истории. И в един момент зрителят започва да се чувства сякаш е в средата на задушевен разговор с новооткрити приятели, а не в киносалона, гледащ документален филм. Което е много, много положително, и си мисля, че именно то прави „Ехо от дома” заслужаващ гледане. Естествено и музиката на Кристиан Зендер и компания далеч не е за изхвърляне, даже напротив. От тях човек няма как да не остане просто впечатлен, защото са отвъд онова, което сме свикнали да чуваме и мислим за изкуството на звука.

Няма как да не се замислим, разбира се, защо в нашата родина не се правят подобни ленти. Но това е странична тема, която не заслужава да дели едно чердже с настоящия документален филм. Защо? Защото в крайна сметка не у създателите на „Ехо от дома” е вината, че в България липсва визия, липсват идеи, а когато такива се намерят – реализацията им остава под всякаква критика. Факт, доказан от множество български продукции, излезли на екран през последните двадесетина години.

В заключение мога само да кажа, че в последно време селекцията на филмите, прожектирани в Дома на киното ме изненадва изключително приятно. „Ехо от дома” безспорно има място на екран и си заслужава да бъде видян от зрителя, който цени качественото документално кино и обича хубавата музика.