„Източни Пиеси” е личен и почти биографичен филм, изобразяващ няколко дни от живота на Ицо, обикновен млад художник, изгубил пътя в живота си.
Историята се разказва в днешна София през лятото, като завършва в Истанбул. Града не просто е място, в което се развива действието. Той е главна част от него. Софийските пейзажи неслучайно заемат голям дял от филма, както и началото - Георги се взира в панелните домове. Града е почвата, в която се формират самите типажи - от изпадналия в безизходица Ицо; по – малкия му брат Георги, търсещ своето място; през дегенератите в студиото за татуировки; расистката банда в която се включва Георги; до възрастния човек, събиращ изхвърлени кашони от улицата – всички те са част от своята общност, но и част от града.
Още от началото началото на филма се сблъскваме с основните проблеми, разгледани от автора – отчуждението и нетърпимостта днес. Вторачен в телевизора и вестника, бащата на Георги се обръща небрежно и безименно към своя син, а след като не получава отговор, дори му подсвирква грозно. Георги едва отговаря с нежелание, но достатъчна изразителност, след което излиза. При срещата си с негов приятел, лековато на пръв поглед е вкарана расистка шега:
„Защо няма араби в „Стар Трек ... щото е в бъдещето ...”, а по – късно самият Георги се присъединява в подобна расистка банда.
При срещата ни с Ицо откриваме, че той е някак си премачкан, усамотен, преживяващ и не на последно място – изгубен. Лекува зависимостта си към наркотици с метадонова програма, но не е особено обнадежден. С течението на филма навлизаме все и все по – надълбоко в душата на Ицо. Той е почти на дъното. Бирата е неговата капчица утеха, а комуникативността му е занижена до минимум. Не може да проведе нормален разговор дори с приятелката си Ники, тя сякаш го задушава, както всичко останало. Живее на квартира, „мизерийка” и единствените „разговори” със съквартиранта му са „здрасти” и „чао”.
Епизода при психиатъра важен за филма и показателен за отношението на останалите към нас и проблемите ни. Ицо излива душата си напълно и се разплаква, докато психиатъра, напълно абсурден със своята визия, глас и отношение, реално не се опитва да го разбере и да му помогне, а просто си казва своето ...
Ицо е художник, но няма възможност да се отдаде на страстта си. Картините му са красиви, но не излъчват живот и светлина. Структурата им е фрагментарна, каквато и същността на Ицо. Въпреки това, той не се предава, бори се, чака своя смисъл, своята истина, своето спасение. Докато се прибира, след рождения ден на приятелката си, Ицо става свидетел на побой над турско семейство от страна на бандата, в която членува брат му. Въпреки, че е пиян, той не остава безразличен към случващото се и се намесва, но е ударен и повален на земята. Ицо и Георги се споглеждат безмълвно ... няма какво да си кажат в случая. След това Ицо прави нов жест, като звъни на бърза помощ. Добрината му се възнаграждава, като среща дъщерята на пребития турчин, Ишил. Тя започва да огрява душата му, дава му слънчева енергия. Ицо се усмихва. В епизода в заведението с жива музика, Ишил разкрива своята теория за сбърканото в света, болните души на хората и лечителите, които са около нас, просто трябва да ги открием. В нея, Ицо открива своя лечител.
В един от най – искрените и въздействащи моменти от филма, Ицо споделя на Ишил за своята метадонова програма и зависимостта му към алкохола. Не виждаме героите, а само замазаните светлини от идващите и отиващи автомобили.
Следващия сблъсък с предубедеността и нетолерантността виждаме в отношението на родителите на Ишил към Христо и към самата нея. Въпреки, че той им е помогнал, това е без значение за тях. Закостенялото им мислене и действия ги равнява на едни живи роботи. „End of discussion.”
След заминаването на Ишил, срещата на Ицо с психиатъра, театралното представление на Ники и срещата на Георги с Анжела, филма достига своята кулминация – живото изпълнение на песента на Насекомикс – „Инжектирай Ме с Любов” която напълно покрива същността и проблематиката на филма и се слива с него.
В предпоследните два епизода, Ицо е някак си по – на място. В дома на стареца, на когото помага, той се чувства комфортно, като у дома си, усмихва се искрено. В епизода с Георги и Анджела, Ицо е още по – щастлив и променен, дори пее. За първи път се обръща към съквартиранта си с име и дори му проговаря.
Ицо рисува картина пред очите на брат си, след което заминава за Истанбул в търсене на своята истина. Един обнадеждаващ край и реверанс към пагубната гибел на Христо Христов. Почивай в Мир!