Юлия Андреева Огнянова е родена на 22 февруари 1923 г. в гр. Варна. Завършва театрознание при проф. П. Марков в ГИТИЗ в Москва (1953). Режисьорско звание получава през 1959 г. Дебютира с постановката на „Всяка есенна вечер” – Ив. Пейчев в ДТ – Бургас (1959). Работи като съветник в КНИК и като преподавател по театрална критика във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1953 – 1957), драматург в ДТ – Бургас (1957 – 1960), режисьор в театър „Трудов фронт” (1960 – 1964), Театър 199 (1972 – 1975), ДТ – Пловдив (1975 – 1978), на свободна практика (от 1978). Гостува с постановки в ДТ – Ямбол, РДТ – Смолян, ПЧТ „Ла Страда” и в Латвия, Полша, Италия, Кипър и др.
Занимава се с режисьорска и педагогическа работа в Италия и Франция (1954 – 1969). Води клас по режисура за куклен театър във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1981). Постановки: „Майка Кураж” – Б. Брехт, „Първа конна” – по И. Бабел, „Барабанчица” – А. Салински, „Раждането на един блуз” – по Л. Джоунс, „Антигона” – Ж. Ануи, „Ръченица за окарина и бас” (по „Барутен буквар”) – Й. Радичков, „Изкачването на Фудзияма” – Ч. Айтматов и К. Мохамеджанов, „Стража на Рейн” – Л. Хелман, „Театрален дует” – по Вл. Маякаовски и Н. Ердман (съвместно с Ал. Морфов), „Марат-Сад” – П. Вайс, „Опит за летене” – Й. Радичков, „Дремиградски смешила” – по Г. Кирков, „Бивалици-небивалици” – по П. Р. Славейков, „Щуро племе” – по Сл. Македонски, „История на войника” – по музика на И. Стравински, „Мистерия Буф” – Вл. Маяковски, „Хоро” – по А. Страшимиров, „Лека нощ мамо” – М. Норман, „Брехтиада” – по Б. Брехт, „Процесът” – Фр. Кафка, „Железният светилник” – по Д. Талев, „Забравени от небето” – по Е. Томова, „Дългият път на деня към нощта” – Ю. О’Нийл, „Пожари” – авторски спектакъл по Д. Трюмбо, „Автопортрети за разпознаване” – авт. спект. по текстове на Г. Караславов, Й. Радичков, Д. Талев, В. Петров, и К. Павлов, „Тапетите на времето” – по произведения на К. Павлов и др. Режисьор на куклени постановки и на постановки в Телевизионния театър. Носител на международни и национални отличия. Творческата справка е взета от „Енциклопедия на българския театър”, Книгоиздателска къща Труд 2008 г.
„Не обичам да коментирам начина си на работа. Само ще кажа, че актьорът се превръща в съавтор на постановката. Давам право на импровизация, но не искам да се загуби смисъла, мисълта, движението й. Трябва да се подготви актьорът импровизатор, който може да си позволи импровизация и партньорът да му отговори.” Бюлетин (5) към 17 МТФ „Варненско лято”, 2009, с. 3.
„Години наред влюбено съм мечтала за Юлия Огнянова и все съм си мислила: - Ето, ако работя с нея, аз ще бъда тази актриса, която искам да съм, която мечтая да бъда. С Юлия Огнянова работих „Брехтиада”. Голяма жена е. И сме напълно несъвместими. Абсолютна несъвместимост. Тя ми се обяснява в любов и досега, но колко аз съм я обичала, тя не може да е обичала нищо на земята. И все й е едно: и това, колко я обичаш, и колко не мога да вляза във вълната... Направихме „Брехтиада”. Тя не гледа актьорите. Тя гледа встрани и в един момент решава, че играем гениално или пък, че играем безобразно. Не мога да кажа, че съм била брилянтна, че съм била щастлива. Мъчех се през цялото време, защото я обичах и я молех: - Юлия, кажи ми какво точно искаш! - Аз ако ти кажа, какво точно искам, не го искам вече. Ти трябва да го усетиш. - Извинявай, Юлия, ето, предлагам ти това... - Пуф, това не е. Ами на един актьор три пъти като му кажеш „пуф”, той вече става едно нищо. Даже и нищото е много пред един актьор, който е сплескан. Не е искала да ме сплесква, дума да не става. Имахме едни разговори по телефона, които продължаваха, хайде да не прекалявам, но поне по осем часа и на които аз се тресях прединфарктно, а тя се опиваше в това, което говореше. Това бяха нещата, които бях чувала по 10, 20, 100 пъти, точно същите дума по дума. Прилошаваше ми и казвах: - Юлия, искам да затворя телефона, защото много те обичам и уважавам. Моля ти се, нека прекъснем, защото ми става лошо на сърцето. Вече почвам да пелтеча, Юлия, моля ти се... Мъжът ми идваше и викаше: - Ще срежа кабела, че да нямаме телефон до края на живота си, ако продължиш да говориш с нея... На самата премиера Юлия седи сред публиката и говори: - Диваци! Какво правите там! Диваци... На което публиката мисли, че някой пиян е влязъл и й викат: - Млък, млък, как можа на тази хубава пиеса, млък! Я, някой да я извади тази, млък, млък!
Кой да допусне, че тъкмо тя е режисьорката на това хубаво нещо, тъкмо тази невъзпитана жена, явно без никакво театрално чувство, която не харесва такава прекрасна работа, направена от Юлия Огнянова. В този момент тя не е доволна, без да гледа, защото гледа надолу и говори високо, по-високо от нас. В края на представлението ни наруга, все нецензурни думи си разменихме. Аз се прибрах последна от поклона, а тя вече отишла зад кулисите и вдига луд скандал на актьорите, наричайки ги с всякакви имена. Не търпя да се псува пред мен. Пред тесен кръг приятели употребявам две-три думи, които не са цинични, а по-скоро физиологични. Никога не говоря мръсотии, не оскърбявам хората, но тези две думи ги казвам. А тя ги крещи тия двете и около тях още цял куп и въобще ги ръси по лицата, по телата на всички там, застанали бледи като платна. Само Ицко, най не се разбираше с нея, стои леко отстранен. Тя приказва против него, след това двамата се прегърнат и почнат да си говорят като приятелчета. А на мен ми вика: - Татяно, тоя Ицко Финци... - Тоя Ицко Финци – казвам -, дето го прегръщаш и си говорите непрекъснато двамата, сама ще му речеш тези думи, дето искаш аз да му ги кажа. - Ама той не ми се подчинява. Само Ицко не й се подчини и направи брилянтни роли. Че даваше и съвети: - Абе, викай: „да” и прави каквото си знаеш. - Ама не мога бе, Ицко, искам да ме режисира Юлия, бе. Те се караха непрекъснато, бяха първи приятели. Аз бях най-влюбена в нея, не можехме да се гледаме. Излизаше така, че аз съм най-голямата гад. Вечно с гузен поглед. Не знам как не отидох в лудница. Така че на премиерата идвам с цветята, искам да ги поднеса на Юлия и я чувам да ми вика: - А пък ти, Татяно, беше най... Оставих цветята на земята: - Не знаех, че съм била най..., но ти обещавам от другото представление, да няма такива думи, които да знаеш за това, каквото ще бъда аз на сцената. При което Юлия забакна и на заден ход си отиде. А другите мълчаливо ми стиснаха ръката: - Само ти имаше смелост! Само ти имаше смелост... Но разбира се, след това, нали, режисьорът си е режисьор, а аз съм туй, дето..., така че как се осмелявам аз изобщо да държа тон на тази жена, която цял свят я признава...” Из „1/2 ЖИВОТ”, Татяна Лолова, изд. Релакса, Варна, 1999, с. 152-154.
