Професията „програматор“ съществува и един от хората, които през годините са оформили своеобразния й неписан кодекс, е Янко Терзиев. От средата на 80-те близо двайсетина години той бе програматор на Филмотечно кино „Одеон”, за кратко и на Дома на киното. Тъкмо той е човекът, спомогнал за формирането на вкусовете към голямото кино и за познаване на шедьоврите на великите майстори на поне три поколения зрители на „Одеон” („Дружба” до 1990 г.) и конкретно на моето – вероятно последното, което навлезе в тази материя в годините на кинолентата. Вече цели 20 години класата му е видна от критическите анализи на нови филми на страниците и в сайта на „Капитал”. С работата си като редактор/делегиран продуцент в СТФ „Екран” към БНТ той има съществен принос за видимо по-качествените сериали, създадени от обществената телевизия.
Още преди да се запозная с него, се наслаждавах като киноман на умението му да поставя филмите в подходящия контекст – незабравими остават програми като „Градът в киното“, „Филми по пътя“, „Джазът в киното“ или „Големите поети на киното“. Великолепни бяха текстовете му, които излизаха през 80-те в сп. „Филмови новини“, а през 90-те – и в сп. „Кино“. Вече срещата със самия Янко Терзиев послужи като пряко вдъхновение да се посветя всецяло на показването на филми – доброто кино на големите майстори, което всеки програматор като нас мечтае да сподели както с близките си приятели, така и с колкото се може повече непознати зрители.
Тъкмо този неподражаем усет за представяне на хубавите филми води до същността на професията на програматора – не просто да съставиш с вкус една филмова програма, а именно да споделиш вече виденият и харесан филм. Както казва Скорсезе в свой скорошен текст, посветен на Фелини: „Това е израз на щедрост – споделяш филм, който обичаш и те е вдъхновил.“ Същото, за което говореше и един от най-прекрасните образи в световното кино – прожекционистът Алфредо, изигран великолепно от Филип Ноаре в „Ново кино Парадизо“ на Джузепе Торнаторе: радостта от това да покажеш и да споделиш емоцията от много хубав филм с колкото се може повече хора.
Днес това става просто с изпращане на един линк, навярно ще ме репликират по-младите почитатели на киното. Съществената разлика, когато работиш в киносалон, е че виждаш лицата на хората – не само трепета и желанието им, с които идват на касата и държат да видят избрания от тях филм тъкмо на голям екран, но и особено вълнението им след края на прожекцията.
Със сигурност докато имаме шанса да сме отдадени на това свое чудесно призвание, поколенията, възпитани от последните мохикани на любовта към киноизживяването като Янко Терзиев, ще работим за връщането на хората в киносалоните. Не само по фестивали...
