Това сияйно шведско арт съкровище, адаптирано за голям екран от Джон Айвиде Лидквист по собствения му роман и режисирано с въображение и сдържаност от Томас Алфредсон, освобождава вампирските филми от изхабените клишета като близки планове на трептяща гръд и кръвясали зъби и вместо това ни предлага хладнокръвно балансиран и напълно покоряващ разказ за самотата и любовта.
Покани ме да вляза проследява напъпващата обич между бледия 12-годишен Оскар (Хедербранд), тормозен от съучениците си и пренебрегван от възрастните, и новата му съседка Ели (Леандершон), която е „горе-долу” негова връстничка и въпреки че е по-малко бледа, е вампирка (но има нужда от баща си да ù доставя кръв). Ели приема приятелството им с нежелание, но е очевидно, че двамата могат да си предложат един на друг това, което им липсва – Оскар получава силата да се изправи срещу грубияните, които го тормозят, а тя – приемане, любов и може би нов донор на кръв. Заснет през зимата в предградие на Стокхолм, филмът напомня на ренесансова картина.
Към това можем да добавим смело звуково оформление – тишината на снега е нарушавана от немощните звуци от дишането на дете или пърхането на мигли, както и от дълбоките, ярко експресивни звуци от храненето на вампирите. Проницателните изпълнения на Хедебранд и най-вече на Леандершон пропиват филма с ненатрапчив натурализъм, който позволява максимум достоверност. Покани ме да вляза възвръща на първообраза на безсмъртието неговата поетична спойка и силата му като мит.
