Питър Стивън Пол Брук е роден на 21.03.1925 г. в Лондон – театрален и филмов режисьор.
Учи в Уестминстърския колеж и завършва Оксфорд. През 1945 година дебютира като режисьор в театъра в Бирмингам. Творческата му биография включва над 70 театрални и оперни продукции и десетки филми. Работи във Великобритания, в континентална Европа и САЩ. През 1962 г. се включва в новооснованата Кралска Шекспирова компания, където поставя едни от най-известните си спектакли: „Крал Лир” (1962), „Марат/Сад” (1964), „US” (1966), посветен на Виетнамската война, и „Сън в лятна нощ” (1971).
Заедно с Мишелин Розан през 1970 г. основава Международен център за театрални изследвания в „Буф дьо Нор” в Париж, Франция, където събира хора от всякаква раса и професионална ориентираност – актьори, танцьори, музиканти и др. В центъра се развива изследователска дейност върху основите и историческото развитие на световната драма. Проектите, които реализира Брук се провеждат при закрити врати, а също така и в мащабни инициативи, включващи пътувания, изследвания и спектакли в Иран, Африка и Съединените американски щати. Големите проекти включват: „Оргаст” (1971) в гробниците на Персеполис, Иран; „Тимон Атински” (1974); „Айк” (1975-76), адаптация на антропологичното изследване на Колин Трънбъл „Хората от планината” за наследството на племе от Уганда; „Трагедията на Кармен” (1981); деветчасовата версия на хиндуиския епос „Махабхарата” (1985-88); „Бурята” от Шекспир (1990) с участието на африканския актьор Сотигуи Куяте като Просперо и др.
Филми, които режисира: „Просешка опера” (1952), „Повелителят на мухите” (1962), „Срещи със забележителни хора” (1979), „Махабхарата” (1989) по едноименния индийски епос и др.
Автор на книгите: „Празно пространство“ („Empty Space“, 1969), „Подвижната точка“ („The Shifting Point“, 1987) и „Отворената врата“ („The Open Door“, 1995).
Питър Брук като режисьор работи през втората половина на 20 век и е едно от най-известните имена в световния театър, което е получило отзвук в последващите го поколения театрали.
Творбите на Брук са повлияни от теориите за експерименталния театър на Йежи Гротовски, Бертолт Брехт, Всеволод Майерхолд, от театъра на жестокостта на Антонен Арто и от мистика Георги Гурджиев. Но Брук остава верен на Арто и до днес, за него казва: „Антонен Арто, написа цели трактати, като с въображение и интуиция описа друг един театър – Свещения, в който „искрящият център” говори чрез ония форми, които са най-близо до него.” За силният интерес и застъпничество свидетелства и експерименталният проект на Брук под егидата на Кралския Шекспиров театър, наречен „Театър на жестокостта” в памет на Антонен Арто.
Целта на проекта е обяснена по следния начин: „Съществува ли друг език, също така взискателен към автора, като езика на думите? Има ли език на действията, език на звуковете, на думата като част от движението, език на думата като лъжа, думата като пародия, думата като безсмислица, думата като противоречие, думата-шок, думата-вик? Ако говорим за това, което се крие зад буквалното, ако поезия значи нещо по-наситено, което прониква по-дълбоко, дали в нея се крие разрешението? Чарлз Маровиц и аз организирахме една група към Кралския Шекспиров театър, наречена „Театър на жестокостта”, за да изследваме тези проблеми и да разберем какви са възможностите на Свещения театър.”
Брук се насочва към проблема дали е възможно невидимото да стане видимо в театъра чрез присъствието на изпълнителя. Така започва работа с актьора с множество упражнения, чиято цел е да се „предаде една идея – началото винаги беше мисъл или желание, което той трябваше да проектира, но това трябваше да изрази, да речем, само с един пръст или с един тон на гласа си, с един вик или с едно свирване с уста” Търсенията му са насочени към това, как може да се постигне общуване само чрез звуци без наличието на думи, без словото като опорна точка. Използва се движението, жеста, ритъма, очите, за да се постигне физическо и емоционално въздействие.
Този експеримент търси увеличаване възможностите на актьора като изпълнител, базирайки се на теорията на Арто за безсловесно изразяване. „Работата на Брук с актьора прилича на метода на Гротовски “via negativa”. Премахването на граници, ограничения, разчупването на навици, а не на трупането на умения е целта на актьорския тренинг и при Брук. Дългогодишните му опити са ръководени от търсенето на алтернативни на съществуващите в момента театрални езици.” Това насочва и Брук към експеримента базиран на теориите на Арто, които го отправят към първичността на актьорското поведение, чрез използването на жеста, движението, звука.
В своята първа и най-популярна книга сред театралите, „Празното пространство” Питър Брук говори за Мъртъв, Свещен, Груб и Интуитивен театър като понякога всичките тези определения, които дава се вплитат в едно. „Свещения театър борави с невидимото, а това невидимо съдържа всички скрити човешки импулси. Грубият театър борави с човешките действия и защото е непосредствен и стои на земята – защото допуска и злоба, и смях, - грубото, достъпното ни се вижда по-добро от онова, което е свещено, но празно.”
Питър Брук: „ Бих могъл да взема кое да е празно пространство и да го нарека гола сцена. Някой преминава през това празно пространство, докато друг го наблюдава, и това е всичко необходимо за началото на едно театрално действие.”
Използвана литература: 1. „Празното пространство”, Питър Брук, София, 1978. 2. „Актьорският тренинг през ХХ век”, Румяна Николова, София, 2007.
