Всичко започна, когато Тони разгърна издрасканата си тетрадка и нанесе няколко щрихи.
– Това е Опашката на Дракона, каза той. Има една дума, която синтезира усещането да застанеш лице в лице с вцепеняващата енигма на връх Серо Торе. Тя е Имплозия. Или Експлозия на обратно. Когато колективното съзнание на няколко същества се взривява навътре към една централна точка, ос на вътрешното съществуване, която придобива форма на мечта и контури на връх.
Никога няма да забравя, когато видяхме тези контури за пръв път. Останахме приковани към прашната пътека и осиновени от осанката Му. Не знаехме какво да правим с прилива на всичките чупливи чувства. Стъкленият глобус на утаените ни безлични и битови светове се преобърна и внезапно започнахме да стъпваме по звездите, трепкащите светилници на южна Патагония. Пунктуацията на сеизмичната и поезия. И нищо друго нямаше смисъл. Само достойнството на Титаните, които доминираха хоризонта и мълчаха срещу нас. А тишината им беше с форма на безсилие.
И въпреки него борбата с буриите започна. В центъра и бяха върховете, а центробежна сила бяха страховете. Отвън оцелявахме физически, а отвътре се разпадахме естетически. Бяхме някак меланхолични по безнадеждния начин на децата. Меланхолия е, когато реалността ти претърпява Есен и листата и падат в очакване на нещо повече. Отне ни цял месец да приемем, че може и да не бъдем приети. А после ненадейно Патагония ‚падна‘. Рус се усмихна на връх Пойнсенот.
Духовете ни пробиха почвата и асфалтираните ни сетива, за да пуснат листенца и да попиват светлина. И там за всички ни се случи онази точка на пречупване, рефракция, при която лъч се разлага на шарените си съставни части. Така изглежда будната кома на това да мечтаеш неразрушимо и непрестанно. Синтезираното щастие на това да се бориш и да бъдеш. Алпинизмът беше завършващата инерция на собствените ни страсти, матерния ни език в държавата на бляновете. Държава, защото те ни държаха така силно…
Там бяхме зависими към независимостта. Независимостта на свободните планини и свободния Дух.
