В Оливър Туист, подобно на Големите надежди, решението на Лийн да се откаже от Дикенсовата епизодичност му помага да опрости и хармонизира сюжетната и структурната цялост на творбата. Той постига това чрез монтаж на поредица от сцени и обобщаващи картини, които не само се въздържат от многословността на британския писател, но и много често се появяват именно тогава, когато очакваме тя да е на преден план, например в забележителното решение за пресъздаване на епизода с молбата на Оливър пред Бийдъл, където, за разлика от много други екранизации на романа, тя е сполучливо премълчана.

Цялостният подход на режисьора на филма особено силно проличава в първата част с помощта на операторската работа на Гай Грийн, който избира осезаема тъмнина, поглъщаща приюта за бедни, сиропиталището, погребалния дом, шкафа, в който спи Оливър, и най-подир ковчезите в неговия „затвор”. Целият този мрак продължава да бъде на преден план, за да подчертае атмосферата на Викториански Лондон – обикновено посредством разходки или преследвания в него.

Той не смекчава чудатата клаустрофобичност на сюжета, нито пък идентичната тъмнина, която се засилва постепенно около Бил Сайкс, чието изпълнение е най-силно, може би защото хиперболизираните еврейски черти на Фейгин пречат на израженията му, а Нанси е просто черно-бяла фигура на мъченица. В резултат на всичко това се е получила отчетливо меланхолична екранизация.

Били Стивънсън, A Film Canon

Коментари (0)

|

Коментирай »