Никола Петров Русев е роден на 13.07.1932 г. в Берковица, умира на 16.07.1990 г. в София – драматург, сценарист, белетрист, режисьор.
Завършва режисура при проф. Г. Стаматов във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1955). Работи като режисьор в Радиотеатъра на Радио София (1952 – 1955, 1958 – 1960), в Театъра на селото (1955 – 1958), драматург в ДТ – Добрич (1960 – 1961), Театър „Българска армия” (1962 – 1968, 1989 – 1990), и НДТ „Сълза и смях” (1968 – 1972), сценарист в СИФ „Бояна” (от 1972), секретар по драматургия в съюза на българските филмови дейци (1981) и в Съюз на българските писатели (1982).
Театрални пиеси: „Делниците имат много имена”, „Посоки”, „Усилие”, „Лют звяр”, „Биография на един дъжд”, „Я, колко макове”, „Табакера 18 карата”, „Старчето и стрелата”, „Двоен креват за Адам и Ева”, „Петлето”, „Юнаци с умни калпаци”, „Зелената брадавица”, „Как писар Тричко не се ожени за царкиня Кита с китка накичена”, „Жълтото око”, „От земята до небето”, „Букетче сухи незабравки”, „Писмата”, „Право на обида” (три едноактни пиеси: „Десетична точка”, „Пролетни сънища”, „Дрехата”), „Драг и робът”.
По негови сценарии са направени филмите: „Русият и гугутката” (1965), „Къщи без огради” (1974), „Щурец в ухото” (1976), „Роялът” (1979), „Константин Философ” (1983) и др.
Носител на национални награди и държавни отличия.
Никола Русев е един от най-известните ни драматурзи. Заслужено неговото име остава в историята на театъра. Още с първите си стъпки в театралното пространство неговият талант успява да изненада всеобщото внимание с неочаквания си поглед към света и към самото изкуство. С първата си пиеса „Делниците имат много имена” той категорично заявява, че има какво да каже за човека, а театралността, която се съдържа в нея по-късно определя авторския стил на Русев. В тази своя творба драматургът проявява нескривана склонност към изобразяване на живота на обикновените хора от малкия провинциален град в неговото ежедневие и непретенциозни форми, където той открива драматическите колизии на епохата и поезията на театъра. Това обстоятелство предизвиква възраженията на част от критиката, но провокира интереса на театрите, които откриват в драматургията на Русев нова изразност и нов сценичен език.
Жизнената среда, поведението на човека в неговата обикновеност, разговорните интонации и нелитературната лексика привличат вниманието на Никола Русев, който като че ли винаги остава някак в страни от другите и поема по свой самостоятелен път.
„Делниците имат много имена”, „Двоен креват за Адам и Ева”, „Табакера 18 карата”, „Я, колко макове”, „Старчето и стрелата”, „От земята до небето”, „Букетче сухи незабравки” и други пиеси, няколко от които за деца и юноши и всички те толкова различни в драматургическата си техника, проблематика и театрални пристрастия. В някои от тях ще открием съвременна тематика, други ще ни занимават с исторически сюжети като в „Старчето и трелата” и „От земята до небето” – едната откровено непсихологична, изцяло в условностите на реалистичната гротеска, а другата написана в реалистично-психологически стил.
Характерно в творчеството на Никола Русев е разработката на съвременни сюжети, интересът му към натурността на изображението на хора и нрави – език, социална среда, време; а картината, която рисува пред нас използва цветовете на драмата, фарса, гротеската, народната драма и др. Важно е, че в пиесите си авторът обикновено поставя на изпитание нравствената цялост на своя персонаж, който се превръща във висота, зад която прозират деформациите на хората без идеал, егоистите, еснафите и т.н.
„Като драматург Никола Русев предлага възможност да се възпроизвеждат и съпреживеят театрално ситуации, вдъхновени от реално-исторически факти. Той авторизира историята, като поднася своя версия на учебникарската фактология. Полемичният дух е отприщен. Неговият поглед е твърде свободен, критичен и непочтителен към статута на официалния исторически разказ, а също и крайно подозрителен към митологизирането на личности и събития. Той се придържа към вероюто, че историческото познание е само един вид наратив, захранван от различните документални отломки на миналите епохи. Като всеки разказ и историческото повествование е ограничено в рамките на пораждащия го контекст.
Разбирането на миналото лежи винаги върху опита на настоящето и актуалната способност (методологическа и понятийна) да се намери форма на изказване. Предложението на Никола Русев е в поетическата стратегия за сондаж на историческите пластове.
Той е изцяло в полето на фикционалното и остойностява жестове и действия, работещи за дискусионното просветляване на събития, чиято значимост не би могла да се измери с буквалността на така наречената научна истина. В територията на Никола Русев играта и театралността са единствено валидните аргументи, и с тези инструменти драматургът борави с артистичната лекота на истински демиург.”
Из „История, истина и свобода според Никола Русев” на Венета Дойчева, публикувано в „Българското драматургично наследство: нови прочити”, София, 2006, с. 116 – 117.
|
