Театърът не оставя следи, така както оставят изобразителното изкуство, литературата, музиката, киното. За да остане тяхното дело, да се съхрани по някакъв начин, създателите на спектаклите разчитат главно на театралната критика и това поставя артистите и режисьорите пред големи изпитания. Особено по времето на соцреализма.

Периодът на “великолепната четворка” в Бургаския театър (1957-1960), както са наричали Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов, е първа проява и връх на артистичната съпротива срещу спуснатата отгоре, преиначена и разкрасена картина на действителността.

След смъртта на Сталин чак до смяната на Тодор Живков властта у нас е допускала различни индивидуални волности, по-големи или по-малки, шумно критикувани или ловко премълчавани, но никога повече не е допускала образуването на група. Не само група, подобна на бургаската - формална и институционализирана, - но всякаква група: неформална, приятелска, колегиална.

Дори наченките на група са разбивани, дори мисълта за възникване на група е била установявана и атакувана.
Как гледаме днес на тази епоха? Преодоляни ли са идеологическите догми или са само забравени?
Какво ли щеше да каже Вили Цанков, ако можеше да види филма?

Коментари (0)

|

Коментирай »