В биографията на Марлон Брандо всичко е прекалено, почти чудовищно. Най-големият американски актьор категорично отказвал да учи ролите си в киното наизуст. Издевателски заявявал, че актьорския занаят с нищо не се различава от този на проститутката и се разкайвал, че работи в Холивуд "само защото не ми стига морално мъжество да се откажа от парите”.
Получил за кратката си поява в един отфилмите за „Супермен” (1977) 4 млн. долара (повече от хонорара на изпълнителя на главната роля), към края на живота си той е практически разорен. След провала на единствения филм, който е поставил като режисьор, уестърна "One-Eyed Jacks" (1960), и след изпълнението на признатата за неуспешна негова роля във филма на Луис Майлстоун "Бунтът на „Баунти” (1961), Брандо бил почти отписан и от публиката, и от критиката. Но фактът, че изобщо не се снима в киното през 80-те години и само се появява (именно появява, а не играе) в 8 неособено големи филма през 90-те, изобщо не намалява репутацията му.
Първата му статуетка „Оскар”, получена за ролята на докер, опълчил се срещу срещу мафиотите от профсъюза във филма на Елия Казан „На брега” (1954), му е открадната през 1970 година. Брандо умолява Академията да му изпрати нова статуетка, а само две години по-късно зашлевява звучен шамар на същата тази академия. Когато идва време да получи „Оскара” си за ролята на дон Корлеоне в „Кръстникът”, вместо него на сцената се качва млада индианка, която заявява, че Марлон Брандо се отказва от наградата в знак на протест против геноцида над коренните жители на Америка.
Загриженият за правата на индианците и от еколологическите проблеми Брандо едновременно с това живее като цар на закупения от него през 1966 атол Тетиароа, където се държал като тиранин и „допринесъл” за чудовищните трагедии на своите деца. Синът на актьора бил осъден на десет години затвор за убийството на приятеля на сестра си Шайен, а тя самата е обезобразена в автомобилна катастрофа и се самоубива на 25 години. И само на Брандо му прощават – със смес от страх и възхищение – недопустими за всяка друга звезда постъпки. От страстната целувка, която залепил в ефир на Лари Кинг, до публичния отказ от каквито и да било религиозни церемонии на погребението на дъщеря му.
Три години след първата му поява на бродуейска сцена критиката го обявява за актьор, довел до съвършенство легендарния метод на "Actor’s studio", или пренесената на американска почва система на Станиславски. Но тайната на това съвършенство била не само в задълбочената работа на Брандо като актьор над себе си. Докато се готвел за ролята на парализиран ветеран, той например лежал цял месец в специализирана клиника. Още в първата си звездна роля на Стенли Ковалски - отначало в театралната постановка, а след това и във филма „Трамвай „Желание” (1951), той не просто виртуозно се превъплътил в грубия и похотлив полски имигрант. Още тогава Брандо „играел” превъзходно царственото презрение на своя герой към обръжаващата го реалност и абсолютната си власт над нея. И като водач на бандата мотоциклетисти в "Дивия" (1952) на Ласло Бенедек, и като стария дон Корлеоне, на екрана той си оставал роденият "цар на природата" - гъвкав хищник, умеещ да се престори на нежен и небрежен, но винаги осъзнаващ своето превъзходство. Но също така органично Марлон Брандо играел обратната страна на абсолютната власт - безумието и загубата на всякакво усещане за реалността. Особен трагизъм на неговите герои-безумци придавала красотата на актьора, едновременно изтънчена и брутална, почти патологична, почти двусмислена.
Ролите на безумци отмерват решителните моменти в актьорската му биография. Безсилният офицер, бавно полудяващият командир на провинциален гарнизон, травмираният от смъртта на жена си човек, превърнал се за няколко дни от човек в анонимно, безсрамно, почти всемогъщо тяло в „Последно танго в Париж” (1972) на Бернардо Бертолучи; и не накрая, признатият за жив бог от камбоджанските диваци просветлен изверг - полковник Курц в "Апокалипсис сега" (1979) на Франсис Форда Копола, с безформеното туловище и обръснатата глава, мърморещ странни и по-скоро безсмислени пророчества.
Грижите, които Брандо създал на снимачната група в "Апокалипсис", станали легендарни в киносредите: той се държал така, сякаш не е актьор, а самият садист Курц. В края на 50-те и началото на 60-те години журналистите заговорили за склонността му към мазохизъм. Като че ли сцените, в които го пребиват зверски на екрана, му доставяли особено удоволствие и май бил заснел "Еднооките валета" едва ли не само заради епизода, в който свързаните с героя му бандити му чупят ръката. Очевидно Марлон Брандо не е бил нито садист, нито мазохист, нито свръхчовек, нито безумец. Той просто е бил много добър в професията си като актьор, а ексцесиите, характерни за работата му, и тези в живота му са реакция на човек, изпаднал в отчаяние, който прекрасно осъзнава собствената си изключителност - отчаянието на актьора, който няма нито с кого да си съперничи, нито с кого да се бори, освен със самия себе си.
