Затормозена от спомени от детството си, психиатърката Йени Исаскон е докарана до ръба на нервна криза. Грижите за нея поема Томас Якоби – брат на един от нейните пациенти.
Д-р Исаксон осъзнава, че не разбира собствената си същност. Тя, която си изкарва прехраната, анализирайки мислите на другите, открива, че не е изследвала цели области в самата себе си.
Енергията на бергмановото повествование и обсебващия му начин на работа с актьорите никога не остаряват. Към 1976 г. Бергман е заменил уклона си към мистериозното и неясното със суров, неразкрасен реализъм и Лице срещу лице смело се опитва да изследва подсъзнателното, за да илюстрира вътрешната криза на героинята.
Непоколебимата отдаденост както на режисьора, така и на Улман провокират гравитационно поле, на което е трудно да се устои. Ако киното в същността си е воайоризъм, позволяващ ни безопасно да наблюдаваме мъчителните интимни моменти на непознати, тогава сцените с кризата в Лице срещу лице са сред най-паметните в развитието на това изкуство.
С този филм, дори повече отколкото със Сцени от един семеен живот, Улман се утвърждава като саморазголващата се свръхактриса на 70-те години, способна да ни завлече самоотвержено до неподозирани дълбини, при това правейки го затрогващо убедително. Майкъл Аткинсън, сп. „Sight & Sound”
