Вдъхновен от разказ, написан от самия него през 1984 г., последният филм на Тарковски е във всяко отношение изумителна творба. Най-напред защото е изграден въз основа на невероятна история, разказана с неподражаема склонност към двусмисленост. Също поради смайващата способност на автора да остане все така странен и личен, както и в руските си филми.rnrnНай-сетне защото създава необикновена смес от магическо-езически поверия (трябва да преспиш с магьосницата, за да предотвратиш войната) и християнска мисловност. На много места Жертвоприношение, със своята иносказателност, недомлъвките и присъствието на противоречиви реалности, сякаш граничи с шизофренията. В нито един миг не е възможно да се разбере дали войната съществува реално или само в налудничавото съзнание на Александър. Това също е филм за пътя към гроба, създаващ незабравимо усещане за дистанциран поглед към хората и материалния свят. Същевременно режисьорът изгнаник остава верен на своята тема – земята, където всичко изглежда подвластно на капризите и настроенията на космоса, един свят доминиран от женствеността, в който трудно може да възтържествува бащиното слово (за да бъде „баща” в очите на сина си, героят трябва най-малко да се жертва и да бъде сметнат за луд).rnrnНеразгадаем и сложен, Жертвоприношение е дълбоко вълнуващ, защото предава погледа на човек, изглеждащ „смъртно ранен”, успял да диша в ритъма на общото съществувание само с цената на огромни трудности, със своето изкуство, с болестта, чак до смъртта.rnМишел Симан, Речник на филмите Larouss
