Федерико Фелини се ражда на 20 януари 1920 година в Римини, Италия, в семейството на дребен търговец. Съвсем рано проявява увлечение по рисуването. Като ученик просто предлагал направо на улицата скиците и рисунките си на туристи и курортисти, а след това заедно с приятел откриват ателие, в което правят протрети и карикатури.
На 17 години неочаквано заминава за Рим. Издържа се като пише скечове за радиото и различни театри, започва да сътрудничи в много популярното по това време хумористично списание "Марко Аурелио". В този период започва да съчинява и сценарии. След освобождението на Рим от американците Фелини отваря павилион "The Funny Face Shop", където с приятели изкарват пари като рисуват шаржове.
Кариерата си в киното Фелини започва като асистент и сценарист при Роселини ("Рим - открит град"). Сътрудничи си и с Алберто Латуада. Неговият първи "собствен" филм (без да броим заснетия съвместно с Латуада "Светлините на вариетето") е "Белият шейх", който първоначално трябвало да е режисиран от Антониони, но той отказва да снима по сценария на Фелини и Пинели. Тогава Фелини заснема филма сам. "Белият шейх" няма успех - отчасти по вина на крайно непопулярния по това време актьор Алберто Сорди.
Следващият му филм „Мамините синчета” (1953) е приет от публиката и критиката вече много по-добре, но истински шумен международен успех му носи "Пътят" (1954). Този филм, очевидно невлизащ в рамките на неореализма, се явява безусловен киношедьовър и днес. Той получава „Сребърен лъв” във Венеция, „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм и маса други награди, а Федерико Фелини и неговата съпруга Джулиета Мазина (главна героиня във филма) стават световно известни.
С филма "Сладък живот" започва продължилото цял живот приятелство и сътрудничество с актьора Марчело Мастрояни. Мастрояни идеално подхожда за автобиографичния режисьорски маниер на Фелини. Блестящ пример в това отношение е ролята на Мастрояни в "Осем и половина". Фелини успява да обедини у себе си редки качества - безусловно режисьор от висша класа, творец на "авторско" кино, интелектуалец и естет. Винаги далеч от комерсиалното, той постоянно предизвиква любовта и възхищението именно на тази същата публика, наред с най-високите оценки на професионалистите.
Последните филми на режисьора не са широко приети. Упрекват го в повторение на самия себе си и в умора. Но както всеки истински творец, той продължава да снима без да се влияе от критиката. Можем да кажем, че и последните му филми са наследство на същия стил в „голямото” кино, който вероятно си отиде безвъзвратно именно с Федерико Фелини.
