Cinefish.bg

Коментари на dudikoff

Моите коментари:

3 Коментара

подреди по: нови стари рейтинг

dudikoff

131.07.2016, 10:48

Оценка: 0
0 гласа

Коментар за: Конан варварина
tozi vaobste ne e nikakav connan babarian.celia film e izmislen.nyma nikakav action.nito kaskadi.

.fimkite na Arnld sa po-dobri ot tozi bokluk.da si otiva otkadeto e do6al tozi imitator na arnold.Arnolrd e nai-velikia artist koito haresvam i kato ''the best hero''.

dudikoff

231.07.2016, 10:47

Оценка: 0
0 гласа

Коментар за: Конан варварина
tozi vaobste ne e nikakav connan babarian.celia film e izmislen.nyma nikakav action.nito kaskadi.

.fimkite na Arnld sa po-dobri ot tozi bokluk.da si otiva otkadeto e do6al tozi imitator na arnold.Arnolrd e nai-velikia artist koito haresvam i kato ''the best hero''.

dudikoff

316.12.2012, 06:58

Оценка: 28
28 гласа

Коментар за: Хобит: Неочаквано пътешествие
Ревю: “Хобит: Неочаквано пътешествие” (The Hobbit: An Unexpected Journey)
15.12.2012 in Ревюта | Tags: 3D, Йън Макелън, Питър Джаксън, Толкин, книга, ревю, трилогия, фентъзи
„В една дупка в земята живееше хобит…”

Дж. Р. Р. Толкин едва ли е предполагал, докато е седял на оксфордското си писалище, че това най-обикновено изречение ще стартира верига от събития, които ще отекнат през идните 75 години и ще доведат не само до най-великата фентъзи книга на всички времена /”Властелинът на пръстените”/, но и до заснемането на най-епичния фентъзи филм на всички времена /”Властелинът на пръстените”/. Кой е очаквал, че триста страници на приказно търчане по горички и планински върхове ще окажат толкова съдбовен удар върху световната култура? Кой да знае, че едно чорлаво лилипутче с весело окосмени ходила ще се превърне в един от най-историческите литературни герои? Кой е предполагал, че кратко книжле за приспиване на хиперактивни дечурлига ще получи такъв топъл прием и ще принуди автора му да напише четири пъти по-обемисто продължение?

Не и Толкин, който по време на публикуването на „Хобитът” през 1937 година, е бил уважаван преподавател и ветеран от WWI, а последното в to-do листа му е било да се изгърбва над белия лист в писане за тролове, елфи, дракони и други феерични отпадъци. Но феноменалният успех на “Властелинът” седемнадесет години по-късно не само го превръща в най-великият фентъзи автор, но го принуждава да се върне назад и да редактира оригиналното издание на “Хобитът”, за да премахне някои от ударните й детинщини, за да може трансферът между двете книги да е колкото се може по-плавен. „Хобитът” е концентрирана авантюра с точна мисия, водена от ясни герои и също толкова отчетлив злодей. Повествованието е леко и динамично – персонажите трябва да стигнат от т. А до т. Ц, като между точките имат чести и фатални интеракции със злонамерени твари, а накрая – в т. Ц имаме епичен завършек с типичния за всяка приказка хепиенд.

Както виждате, „Хобитът” не е „Властелинът” – нито като тон, нито като послания, нито като дълбочина. Искам отново да го подчертая, тъй като усещам как голям процент от критиците не са възприели правилно този простичък, но очевиден факт – „Хобитът” НЕ Е „Властелинът”. Най-голямата Ви грешка би била да очаквате, че „Хобитът” ще е 1-към-1 с “LOTR” и да се надявате на драма и напращяла епика на всеки двадесет минути, защото тогава ще останете разочаровани. „Хобитът” е кратка, хумористична, чете се лесно и е позитивна. Докато „Властелинът” е тежка книга /буквално и преносно/, където са навързани десетки сюжетни линии и стотици герои. Тя борави със сериозни теми, често поставя морални въпроси и не става за приспиване на невинни душички, освен ако съответните душички не обичат кошмарите.

Атмосферата на “LOTR”, бидейки отново „фентъзи”, е коренно различна, а чувството – много по-тягостно. Напълно оправдана последица от факта, че „Хобитът” е написана малко преди WWII, а „Властелинът” – в годините на пост-военната трагедия. Нещо повече – в “LOTR” имаме крайна цел, от която зависи съдбата на Средната земя. Имаме хипер-злодей /инспириран от безчинствата на хер Адолф/, който – ако не бъде спрян незабавно – може да унищожи познатия свят, следователно имаме общочовешка мотивация и времева рамка, което прави нещата много по-напрегнати. В „Хобитът” имаме шайка от джуджета, които трябва да стигнат до една планина и да си вземат златото. Уау, каква хуманитарна кауза! Няма го чувството на „спешност” и безизходица, нито страхът от неуспех. Какво ще стане в най-лошия случай – джуджетата няма да си вземат златото и ще умрат? Светът ще продължи да се върти и без тях! „Хобитът” не бива да се сравнява с „Властелина”, освен с това, че е негова прелюдия. Събитията са различни, темата е различна, а атмосферата е много по-олекотена. „Хобитът” не е грандиозен, не пращи от мащабите на „LOTR” /поне не и първия филм, разбира се/, но е неразделна част от вселената на Толкин и всеки детайл в него е изпипан до съвършенство.

„Неочаквано пътешествие” е най-добрият филм на 2012 година и смятам, че по-интелигентните от Вас вече го осъзнават. Причината не е /само/ в това, че 2012-та бе пълна пародия откъм свестни заглавия, но най-вече в това, че цялата продукция е на висота и всичко вътре работи по-прецизно от колелцата на добре смазан „Ролекс”. „Неочаквано пътешествие” е събитие не само за тази година, но и за следващите петдесет. Брей, брей, ще си кажете Вие, тоя пак изпадна във fanboy-mode. И да, но и не. Не съм т.нар. Tolkien purist, а обикновен почитател на Средната земя /и ми е мъчно, че не живея в нея, също както малоумниците с Post Avatar Depression Syndrome страдат по Пандора/, но истината е, че когато след половин век човечеството се сеща за 2012-та година, тя ще бъде споменавана само с две неща – с „Неочаквано пътешествие” и с Края на света – и всички ще знаят, че само първото е било истинското зрелище. /защото другото изобщо не се е случило/

За първия ми досег с мистър Бегинс трябва да благодаря на Сотир Гелев и неговите комикси в „Дъга”, които отвориха съзнанието ми за магията на детското фентъзи. Нямам спомен колко пъти съм препрочитал разказите му в картинки и колко броеве на „Дъга” съм откраднал от селската библиотека, само и само да видя какво ще се случи с този палав полу-ръст. След време, когато прочетох книгата с хипнотизиращия превод на Колин Уолъмбъри, тя остави по-дълбока следа в малолетната ми психика и от „Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада”, а това значи много. Няма нужда да уточнявам, че чаках игралната адаптация, още когато финалните надписи на „Завръщането на Краля” потекоха по киноекрана и трябваше най-после да затворя открехнатата си от възхищение уста. След мащабния успех на “LOTR”, близо трите милиарда приходи и обилния брой Оскари, беше неизбежно за Холивуд да не се върне отново към Толкин. Но дали към „Силмарилион”? Не, това е прекалено трудна за четене и меланхолична книга. Или към „Децата на Хурин”? Мне, тя е красиво написана, но е сглобявана от сина на Толкин по негови откъслечни записки, следователно повествованието трудно може да доведе до консистентен story arc. Тогава какво? Ами да, защо не? „Хобитът” – не само по-лек материал, но и логична връзка между събитията в “LOTR” и предисторията на Пръстена. Речено-сторено. Трябваха им почти десет години да шлифоват идеята, близо шест да организират пре-продукцията и цели две, за да го заснемат, но накрая, противно на всички спънки и проблеми, те успяха. И резултатът е изумителен.

А спънките бяха много и ако Питър Джаксън не беше такова персистентно и твърдоглаво муле, със сигурност щяхме да останем ощетени. То не беше драма, то не бяха интриги и тонове лош късмет. Първо се надигнаха наследниците на Толкин, предвождани от сина му Кристофър, които заведоха дело срещу New Line Cinema и тропайки с бастун, настояваха за процент от приходите на “LOTR”. После дойде финансовият колапс, банкрутирал MGM и оставил студиото да проси социални помощи от големите батковци в Warner Brothers. Горкият лъв Джоузеф от логото на MGM не само спря да ръмжи заплашително, ами направо взе да мърка жално. Фиаското продължи с месеци и забави началото на продукцията с почти една година, през която цаненият за режисьор Гийермо дел Торо реши, че няма намерение да губи „безценното” си време за проект, който може и да не види зелена светлина, и имаше две минути да напусне хобитската си къща по собствено желание.

Сега ще отворя една скоба и ще уточня, че желанието май не е било изцяло „собствено”, като се има предвид, че лично Джеймс Камерън му е прошепнал нежно в ухото как не бива да си хаби таланта за чужда продукция – как „на кораба може да има само един капитан” и това е Питър Джаксън /има си хас режисьорът на „Титаник” да не направи референция с кораб/, а изводът от съветите му е бил: „Разкарай се, преди Пи Джей да те е направил своя кучка”. Опасността за това е била налице, особено като вземем предвид огромното лично ангажиране на Джаксън в Толкиновия свят и всеизвестната му мания да издевателства върху екипа си с игрива усмивка на уста. След две години работа по проекта, на Дел Торо е било пределно ясно, че дори неговото име да е на столчето на режисьора, важните решения ще бъдат вземани от Джаксън. Затова е преценил, че няма смисъл да хаби добра петилетка от живота си за нещо, което после всички така или иначе ще свързват с името на друг. Мъдър избор, довел до чудесна последица – режисьор на новата трилогия стана самият Пи Джей. Не ме разбирайте накриво – нямам високо мнение за Джаксън. Смятам „Сянката на смъртта” за безвкусна манджа с грозде, „Кинг Конг” за авторска чекия, а „Очите на рая” за комедия от грешки, но когато този пухкав човек се захване с Толкин, той дава всичко от себе си и го прави перфектно.

Да продължим нататък с несполуките. След като MGM най-после се стабилизираха донякъде, та „Хобитът” да започне снимки, настъпи нов удар – гилдията на актьорите в Нова Зеландия, наравно с австралийския профсъюз MEAA /Media, Entertainment & Artists Alliance/ вдигнаха стачка за по-добри условия на работа и допълнително стопираха продукцията. Исканията на стачкуващите възпрепятстваха снимките в Нова Зеландия до такава степен, че Джаксън бе принуден да започне location scouting в други държави, някои от които в Източна Европа. Точно така, прочетохте правилно – имало е реална вероятност „Хобитът” да се снима в България! Мисля, че сами може да си представите какви щяха да са художествените последици от този еретичен акт, особено като се има предвид колко много „шедьоври” са заснети по родните кърове. /”Конан Българина”, „Непобедимите 2”/ За щастие, министър-председателят на Нова Зеландия /Джон Кей/ се оказал луд фен на Джаксън и посрещнал исканията на стачкуващите чрез промяна в закона /в момента не се сещам за друг филм, довел до промяна на действащ държавен закон/, като в същото време е въвел данъчни облекчения на Джаксън за около $20 милиона, само и само да снима в Нова Зеландия. Излиза, че стачкуващите забавиха „Хобитът” с няколко месеца, но за сметка на това подариха на бюджета +$20 милиона. Та, кой спечели в случая е трудно да се каже.

Но това не е всичко. Точно, когато строежите на хобитските апартаментчета и други декори стартираха през 2010-та, един от складовете, където се съхранявали голяма част от миниатюрите на филма, изгорял до основи – най-вероятно запален от подивял гоблин-пироман. Нямам идея дали екипът е успял да възстанови щетите, но това може би е една от косвените причини Джаксън да наблегне над CGI ефектите, наместо реалистичните миниатюри, както при “LOTR”. Както виждате, подлите слуги на Саурон направиха всичко по силите си, за да попречат на филма, но силата на Петте армии е прекалено голяма и не само, че трилогията бе завършена успешно, но има вероятност да се превърне в една от най-добрите такива. За продукция от подобен магнитуд, със стотици люде екип и изключително сложна логистика, направата на „Хобитът” е чутовен подвиг, а фактът че от това е излязъл толкова респектиращо добър продукт – си е цяло чудо.

Единадесет години след „Задругата на Пръстена”, Питър Джаксън ни вкарва в машината на времето и ни връща обратно там, където започна всичко – в зелените поля на Графството. И чувството е особено, като че ли никога не сме си тръгвали оттам. Но ако “LOTR” центрираше върху Пръстена и Фродо, сега „Неочаквано пътешествие” центрира върху Билбо, а Пръстенът е само странен артефакт, който мистър Бегинс открива по случайност. 60 години преди събитията в „Задругата на Пръстена”, първата част на „Хобитът” ни запознава точно това, с хобитите, и по-специално с домакина на имението Торбодън – Билбо, син на Бънго, от рода Бегинс. Въпреки ефектния увод за поразиите на дракона Смог и краха на Еребор, „Неочаквано пътешествие” преминава в почти едночасова подробна – на места досадна, но необходима – експозиция за запознанството на Билбо с Гандалф и джуджетата. Това разточване беше веднага прието като драстичен минус от доста зрители. „Ама колко требе да чакаме, та да стане нещо!”, пищяха те, докато се задавяха с мазните си пуканки. Моргот да Ви тръшне, шибани орки! Това е деветчасов филм, който трябва да послужи като увод /идните поколения ще гледат първо „Хобитът”, а чак после „Властелина”/, следователно е напълно нормално да имаме по-широка презентация в началото. Точно по тази причина, финалът на „Завръщането на краля” бе толкова разплут /и обра същите негативи/ – защото това бе заключението на гигантски епос и трябваше да се погрижи за много loose ends. Бях скептично настроен заради решението да се сътвори 9-часов слон от 300-странична муха, но Джаксън е искал да има възможността да удовлетвори die-hard феновете, включвайки максимума от текстовете на Толкин и точно затова е напълно закономерно, че първата третина на „Неочаквано пътешествие” е по-мудна и веселяшка. Ироничното е, че въпреки вложеното старание, при “LOTR” феновете ревяха как Джаксън не е включил всичко от книгата, а сега реват, че е включил повече от всичко /Некроманта, Радагаст Кафевия/, което е неуместна критика и показва, че някои тъпаци просто нямат угодия.

Та, всичко започва в Графството, докато старият Билбо пише своите мемоари „Дотам и обратно” и разказва на племенника си Фродо за възрастните си премеждия, точно в деня на 111-тия си рожден ден – онзи от началото на „Задругата на пръстена”. Тези встъпителни сцени са толкова интересно запоени със „Задругата на пръстена”, сякаш целите трилогии са заснети back-to-back, а не ги дели повече от десетилетие. Постепенно зрителите се запознават и с младия Бегинс – уважаван хобит от заможен род, чието ежедневие е изпълнено с чай, релаксация и пушилисти. Един слънчев пролетен ден, „когато на света имаше по-малко шум и повече зеленина”, невинният Билбо е приближен от странна фигура – висок старец с островърха шапка и сиви одежди, наречен Гандалф. Оказва се, че новодошлият recruit-ва участници в някакво приключение, а както добре знаем – хобитите не обичат такива пошли работи и изобщо дейности, които ги отдалечават от топлинатата на камината. „На нас тук не ни трябват приключения, благодаря!” Магьосникът обаче не се отказва лесно и надрасква входната врата на Билбо със специален символ, който му докарва бая неприятности и под „бая” имам предвид точно тринадесет. Още същата вечер, 13 джуджета се изсипват на прага му и неусетно го повличат на едно първоначално нежелано, но впоследствие незабравимо „Неочаквано пътешествие”.

За култовата роля на Билбо Бегинс е привикан британският актьор Мартин Фрийман, познат от нещастието „Пътеводител на галактическия стопаджия”. Фрийман влиза в косматите протези на Йън Холм, без да отнема или засенчва изпълнението му, но придавайки онова наивно любопитство, присъщо на младите хобити. Фрийман е идеален Билбо Бегинс – нито прекалено голяма звезда с безкрайно самочувствие, нито пък аматьор без опит – и не мисля, че Джаксън е можел да направи по-добър избор в каста. Хареса ми начина, по който Фрийман демонстрира трансформацията на героя си, понеже колкото и да е simpleton, Билбо претърпява коренна промяна – от подреден и боязлив пацифист г-н Бегинс се превръща в храбър Професионален Разбойник и Фрийман умело разкрива това персонажно развитие, докато се опитва да стигне до Смог. /респективно, до колегата си от „Шерлок”/

В останалите редици се мяркат познати физиономии, които вече са по-необходими за трилогията и от хлорофила за градинската китка. На челно място е Йън Макелън, повтарящ иконичната си вече роля на вълшебника Гандалф Сивия. Неговото участие е централно, наравно с това на Билбо и джуджетата, и Макелън отново играе с безупречна класа. Важно е да се отбележи, че в „Хобитът” виждаме Гандалф Сивия /този от „Задругата на пръстена”/, а не Гандалф Белия /зомбито от останалите две серии/, което означава, че Макелън показва много по-жизнерадостната страна на вълшебника. От другите стари познайници се мяркат Кейт Бланшет /Галадриел/, Хюго Уивинг /Елронд/, Кристофър Лий /Саруман, от времето преди да премине към Тъмната страна/, Йън Холм /дъртия Билбо/ и дори Илайджа Ууд /Фродо/, чието камео е удобна конекция между „Неочаквано пътешествие” и „Задругата на пръстена”.

Операторската работа е дело на „властелина на камерата” Андрю Лесни, натрупал опит с първата трилогия на Толкин и получил Оскар, за което. На всички, гледали DVD екстрите на “LOTR”, е ясно, че Лесни е сътворил жестоки неща с камерата си и то при минимално използване на филтри. Стилът на Лесни ми направи впечатление, още докато се гъзеше да снима свинската зурла на „Бейб”, но чак при „Властелина” започнах да го уважавам като специалист и да следя всяко негово заглавие – дори пълни зловония като „Аз съм легенда” и „Последния повелител на въздуха”. Именно на него трябва да благодарим за това, че по-голямата част от кадрите в „Неочаквано пътешествие” са насвяткани с толкова естетически издържани money shot-ове, че заслужават да бъде сложени в рамка.

Техническата част на „Неочаквано пътешествие” е изпипана зверски добре. Нямах възможност да го наблюдавам в прословутите 48 FPS, нито смятам да хабя цяла страница в технически mumbo-jumbo термини, които малко хора /вкл. и аз/ разбират, затова ще си спестя коментарите дали двойният брой кадри помага /или пречи?/ на “cinematic” чувството. Прецедентът на Джаксън предизвика хаос и полемики, които неизменно съпътстват интродукцията на нови технологии /грамофонната плоча vs. аудио касетката; VHS vs. DVD и т.н./ и ако мога да приема, че HFR 3D-то е „бъдещето”, то не съм съгласен с решението точно Средната земя да е „опитното свинче” за публичен тест на новия формат. Филмът си изглежда идеално в 24 FPS и не изпитвам никакви съжаления, че съм го гледал на тях, защото това е класическият образ на “LOTR”.

Както и да е, „Хобитът” е сниман със следващото поколение RED EPIC камери, които не са толкова „червени”, колкото „епични” и Джаксън не е прекалил с 3-Дефекта, нито умишлено се опитва да Ви го набива в очите. Напротив, Пи Джей е използвал +1 измерение, за да създаде допълнителна дълбочина на сцените – да подчертае /без да дразни/ илюзорното усещане, че зрителите са вътре в Средната земя. Чувството е подсилено от невероятния музикален съпровод на Хауърд Шор, който бе низвергнат от „Кинг Конг”, но призован обратно за „Хобитът”, понеже Пи Джей е бил наясно, че присъствието му е жизненоважно и никой друг композитор не е достоен да твори в Средната земя. Шор отдавна се доказа като полу-божество /той направи даже „Здрач: Затъмнение” гледаем, какво да говорим повече?/, а музиката му за “LOTR” е един от онези score-ове, които никога не се забравят и успяват да впечатлят/разчувстват дори най-задръстените дебили. За нуждите на „Неочаквано пътешествие” Шор е използвал основно мотиви от стария саундтрак, но стилът и звученето на темите са достатъчно оптимизирани, за да отличават всяка ключова сцена. /джуджешката тема още не може да ми излезе от главата/

Факт е, че в „Неочаквано пътешествие” Пи Джей е дал предимство на CGI ефектите и се е поолял със зелените екрани. Плюсът е, че така се подсилва un-human & otherworldly облика на пъклените изчадия, но минусът е, че с това изчезва онова чувство на физическа заплаха, което присъстваше в “LOTR”, особено при close-up кадрите с урук-хаи. /тогава изиграни от хора-в-костюми/ Съмнявам се да има нормален човек, който да е приел Краля на гоблините като нещо повече от смехоран с висящ скротум под брадичката, което е жалко. Още по-жалкото е, че някои от битките изглеждат направо карикатурни в хореографията си и принизяват нивото на съспенс, а най-жалкото е, че десет години по-късно от WETA Digital така и не са успели да оптимизират MASIVE софтуера си за AI CGI същества и баталните сцени с компютърно генерирани хайванчета изглеждат съвсем леко отвратително. В „Двете кули” го имаше същия проблем и ефектите там изглеждаха притеснително зле, дори за времето си. Оттогава изтече доста вода, но сега като гледам – водата не е била достатъчна. Анимираните креации в „Неочаквано пътешествие” изглеждат бутафорно даже в първите редици, докато оставените за фон са направо жалки в опитите си да минат за нещо повече от беснеещи пиксели. Нямам идея как изглежда това в 48 FPS, но дори в 24 FPS недъзите са видими с просто око. Единственото оправдание, за което мога да се сетя, е желанието на Джаксън да уеднакви визуално двете трилогии, за да може зрителите да ги възприемат като завършена 20-часова легенда, затова е използвал остатъчни CGI от “LOTR”. Това, естествено, е абсолютно невярно, но ми се щеше да има някакво оправдание за тези ретроградни ефекти.

Като противовес, performance capture технологията отново дава плодотворни резултати, пък били те и в нелицеприятната мутра на бате Смийгъл. /или Смеагол, по-познат като Ам-гъл/ Тук вече си личи периода на напредък и performance capture-а на „Неочаквано пътешествие” се случва в реално време, без да му е необходима онази трудоемка допълнителна обработка, както преди десет години. Основните действащи лица на тази кино техника са Кралят на гоблините, Троловете, Азог Осквернителя /патетично извинение за злодей, досущ като Луц от „Задругата на пръстена”/ и драконът Смог. /с гласа и визията на Бенедикт Къмбърбач/ Въпреки новата конкуренция обаче, героят на деня отново е Ам-Гъл. Имайки предвид сюжета, тук ролята на сомалийското клошарче е кратка, но точно с него е свързана най-емблематичната сцена от целия филм. В книгата на Толкин главата „Гатанки в мрака” се различава от всички останали и Джаксън се е погрижил да направи същото. Този сложен момент, изтъкан от интелектуален и психологически сблъсък, е първата заснета сцена и то с умишлено много дубли. Пи Джей обясни, че целта е била Мартин Фрийман да има време да влезе по-лесно под кожата на героя си и да вникне в характера му. А какъв по-бърз начин да опознаеш себе си, ако не в мрачна пещера, застанал очи в очи с чистия ужас?

Откриването на Пръстена от Билбо и последвалата игра на питанки е най-прецизно адаптираната сцена в „Неочаквано пътешествие” – не само като визуално представяне, но и като нагнетени емоции. Тихата заплаха, излъчваща се от всеки жест и поглед на Ам-гъл, ритъмът на музиката и страховитото осветление придават ударно напрежение на иначе любезния диалог. Макар и детински, разговорът между двата персонажа /всъщност, между трите, ако броим и вътрешния конфликт на Смеагол/ е изпълнен с коварни манипулации, а публиката ясно осъзнава, че единствената последица от него ще е нечия смърт, което амплифицира чувството на осъзната паника. Сцената може лесно да бъде приета като хорър епизод, тъй като Смеагол е еманация на фотореалистичната гротеска и символ на социопатията, а Анди Съркис е дотолкова свикнал с всяка негова мимика и интонация, че зрителят започва да забравя къде точно свършва актьорът и започва гнусният шизофреник. Може би точно заради това, Пи Джей благослови Съркис, позволявайки му да бъде second unit режисьор на „Хобитът” – явно от това да се правиш на маймуна следват и някакви бонуси.

Друг от майорните минуси на „Неочаквано пътешествие”, изтъкнат от интернет плебеите, бе наличието на тринадесет весели, пеещи и лигавещи се джуджета. Даже не точно присъствието им /което бе някак задължително/, а фактът, че приличали на детски играчки и ухаели на инфантилен Disney хумор. Склонен съм да се съглася, че можеше преспокойно да минем и без някои простотии от забавачницата, но пък точно външният им вид ги превръща в индивидуални характери. Преходът от хартия на голям екран е бил благосклонен към тази ниска раса, понеже лилипутите в „Неочаквано пътешествие” са движещата му сила и върху тях е паднала най-много работа. Джаксън е направил нещо което сам Толкин не е успял – придал е собствен стил на всяко джудже и ги е превърнал в отделни личности.

Всяко от джуджетата има по нещо дребно, което го превръща в уникален герой и десет минути, след като сте се запознали с Торин, Балин, Оин, Глоин, Кили, Фили, Бифур, Бофур, Бомбур, Ори, Дори, Нори и Дуалин вече ще може да ги различавате без проблем, което говори само колко добре са се справили гримьорите и дизайнерите на костюмите. Водач на задругата е горделивият лидер Торин Дъбощит, описан от Толкин като „важно и преважно джудже”. Мотивацията на Торин е финансова и е свързана с факта, че преди много години кланът му е бил изпъден от родната планина Еребор, а съкровищата им – грубо откраднати от алчния дракон Смог. Точно така, „Хобитът” проследява опита на злопаметен лилипут да възвърне семейно имане, откраднато от дракон-евреин. Не звучи много приказно, но трябва да сме доволни и на това. Поведението му в групата е открито мачовско и не е ясно дали Джаксън изрично е заповядал на Ричард Армитидж да го дава като алфа-джудже, или самият актьор е решил да имитира целеустремеността на Арагорн, но г-н Дъбощит определено е сприхав и не го свърта на едно място, сякаш някой му е наврял парче от Нарсил в задника. Нещо повече – за да го приемат зрителите повече като „човешки герой”, той е джуджето, което най-малко прилича на такова – прекалено снажен и с най-късата брада.

Нарочно или инцидентно, структурата на филма следва почти дословно тази на „Задругата на пръстена”, което личи не само от последователността на събитията, но и от идентичните aerial shot-ове. В това обаче няма нищо лошо – ако Джаксън смята да копира, по-добре наистина да копира от класики. Друг от дертовете на „Неочаквано пътешествие” е, че няма задоволителен climax, въпреки потентния си build-up, а конфронтацията между Торин и Азог е меко казано никаква /пет минути на мръсни погледи + един-два разменени удара/ и не може да се съревновава дори със семплите единоборства от „Задругата на пръстена”. Това обаче са все дреболии и аз ще бъда милосърден към тях, защото атмосферата ги балансира. Джаксън знае какво би предизвикало най-силно попадение в очите на феновете, затова се погрижил да изпъкне по-важните моменти с малки, сякаш невидими детайли /реакцията на Саруман, когато разбра за меча на Witch King-а; погледът на Гандалф, когато вижда Пръстена/, които са толкова майсторски направени, че чак може да Ви побият тръпки от нивото на перфекционизъм. Вижте костюмите – това не са само сценични облекла, ушити набързо за временна употреба, а истински дрехи, които сякаш са носени с години. Вижте оръжията и доспехите – те не са просто гумени реквизити, а истински остриета и брони, които са надраскани в множество схватки. Забележете Графството – това не е картонен декор, а реално построено и функциониращо селище, което ще продължи да съществува години напред като туристическа атракция. Дадени аспекти са толкова реалистични, че в един кратък миг може да приемете филма за исторически, а не за фентъзи. „Хобитът” е сътворен като ултимативен поклон пред Толкин. Всеки почитател на творчеството му трябва да е доволен от резултата, а наследниците му не трябва да съдят филмите на Джаксън, а да се гордеят с тях.

За да синтезирам мнението си ще завърша с това, че „Неочаквано пътешествие” е от заглавията, които ме е яд, че съм гледал. Защото никога повече няма да го гледам за първи път. /освен ако се разболея от Алцхаймер, разбира се/ Той не е революция, но е една от най-добрите фентъзи адаптации, защото се отнася с респект към материала, обогатява го и му придава достоен облик. Проблемът е, че е несериозен и по-муден от “LOTR”, но всички сме наясно, че това нямаше как да се избегне, защото тук говорим само за първите шест глави на детска книжка и с повечко “suspension of disbelief” при гледането им, резултатът ще Ви впечатли. Обективно погледнато, „Неочаквано пътешествие” не отговаря максимално на високите очаквания, но служи като адекватен трамплин за останалите събития в „Хобитът” и отваря широко вратата за “The Desolation of Smaug”, където ще се насладим на истинската Джаксънова епика. Доволен съм от филма и се радвам, че го преживях подобаващо. Единственото, за което не се радвам е, че до втората част остава цяла година.

ПОПУЛЯРНИ ФИЛМИ ДНЕС

Голата истина за група Жигули Училищен мюзикъл: На прага на колежа Супер Марио Галактика: Филмът Какво да гледаме в HBO Max през декември 2025 г. Джелистоун!: Криза в безкрайното забавление One to One: John & Yoko Франц Моята приятелка Ева Премълчани истини IL VOLO в Долината на храмовете Апокалиптични сюжети по AMC през септември Коледният лов на мишката Снежни топки 2: Голямата надпревара Нюрнберг Demon Slayer: Kimetsu no Yaiba Infinity Castle Баща майка сестра брат Гренландия: Миграция Божествена бъркотия Един грам живот ЛЕГО ДРИМЗзз: Влез в кибер играта

Ключови думи: кино арена в търново | линда козловски биография | бумеранг | бюлент юнал | със скалата | мъртвешка тишина 2 | сентръл парк | европудинг 2 | Анна Никита Михалков филм | малки аватари | изгубеният символ филм | игра | раул уолш | филм с ованес торосян | холи хънтър филм | случая пенлеве онлайн | мечо пух филм | Мръсни танци с дублаж на български | синема пловдив мол | социалната мрежа филм cinefish

Начало » Филми »