“Исках да предложа на зрителите нещо, което не са очаквали,” обяснява сценаристът Уилям Мориси. И всъщност той представя разказ, зареден с напрежение, прецизно градуирано, без да бъде изчислено. Образът, който поддържа действието, е Райън, един противник, който като че ли винаги печели играта, защото се наслаждава на фронтален сблъсък. “Исках да създам нещо, което на повърхността притежава всички елементи за добрия, убедителен трилър,” обяснява Мориси, “Но в края се разкри като нещо много повече от това. Така, че когато историята стигне кулминацията си, се издига към друго, по-силно ниво.”
За Мориси, ключът е създаването на ситуация, в която зрителите постоянно ще се чудят какво биха направили ако бяха поставени в такива ужасни условия. “Нийл и Аби имат 24 часа с похитител, който държи в ръцете си живота на тяхната дъщеря. Те трябва да направят всичко, което той им казва. Лесно е да кажеш, че би направил всичко за детето си, защото вероятно никога няма да изпаднеш в това положение. Но какво ако беше? Колко далеч в действителност би стигнал?
Режисьорът Майк Баркър продължително работи над този проект с Мориси и партньорството помежду им е успешно, защото, по мнение на Баркер, докато сюжетът идва от сценариста, то действията и стъпките идват от режисьора. Напрежението е баланс между двата елемента, диалог и визуализация, която е поглед към Хичкок, смесена така, че зрителите питат, “Какво ще се случи след това?” “Трябваше да поставим серия от отклонения, за да задържим зрителите завладени от парчетата на пъзела, но Бил, сценаристът, е много умно момче и ги беше направил всички закономерно, защото иначе залъгват. Зрителите няма да могат да устоят на това.
В трилърите всичко опира до прецизното подбиране на правилното темпо и Баркър избира започването на „Изнудвачът” по един спокоен, семеен начин, за да утвърди живота такъв, какъвто трябва да бъде, а “когато филмът напредва, кадрите са по-стегнати, напрегнати и по-тъмни, по-сдържани, по-отчаяни. Предизвикателството беше да се постигне сигурност, че всички връзки са съединени и всички двусмислици остават истински.” За да постигне това, Баркър работи плътно с неговия оператор, Ашли Роу. “Камерата е статична при започването на филма и актьорите се движат вътре в кадъра,” казва Роу. “Когато сюжетът напредва, камерата също набира скорост, първо на операторска количка, а после ръчно. Скоростта става безумна, нараства смяната на кадрите, а това повишава и чувството на объркване. При разрешението на историята, отново се връщаме към статични широкоъгълни кадри.”
Широкоъгловите лещи позволяват на образа да изпъква на преден план, без да се губи контекста на обстановката. “По този начин,” обяснява Роу, “се чувстваш присъстващ, почти все едно си в главата на образа, пътешествайки с този човек.” Осветлението, главна част от правенето на филми, е задържано на минимум, разчитайки главно на стъкло, отразителни повърхности, вода, огледала и хром. “Идеята за това е, че ако Нийл имаше истински поглед над отражението си, можеше да се види като такъв, какъвто е наистина.”
