През декември 1979 година Съветският съюз нахлува в Афганистан – събитие, което ЦРУ определено очаква. Както Стив Кол пише в наградената си с “Пулицър” книга, “Ghost War”: “ЦРУ наблюдаваше разгръщането на съветски войски във и около Афганистан още от лятото и въпреки че анализаторите не бяха единодушни определяйки политическите намерения на Съветския съюз, агенцията точно и постоянно следеше военните действия. В средата на декември заплашителни и мащабни съветски военни сили се доближават до границата с Афганистан и американското разузнаване ги забелязва. На 19 декември директорът на ЦРУ (Стансфийлд) Търнър изпраща на президента Картър и съветниците му поверително съобщение, в което предупреждава, че Съветският съюз е “престъпил важна граница нарастващата си намеса в Афганистан и изпращат още повече войски на юг.” Три дни по-късно заместник директорът на ЦРУ Боби Инман съобщава, че агенцията не се съмнява в плановете на Съветския съюз да нападне Афганистан в следващите 72 часа.”
Както Крайл илюстрира във “Войната на Чарли Уилсън”, нападението променя отношението на американския президент Джими Картър към СССР. “Изведнъж той се превръща в радикал, - отбелязва журналистът. – Той започва да вярва, че Съветския съюз може да е нещо наистина зло и единственият начин да се справи с него е със сила.”
Крайл продължава, цитирайки вицепрезидента на Картър, Уолтър Мондейл: “Не знам дали “страх” е подходящата дума да се опише реакцията ни. Това, което притесняваше всички, беше подозрението, че съветниците на (съветския президент) Брежнев не разсъждават рационално. Те трябва да са били наясно, че нахлуването в Афганистан ще провали всички отношения със Запада – от преговорите за разоръжаване до разгръщането на оръжия в Западна Европа.”
Разбира се, откритата проява на сила не е първият избор на администрацията. Това е Студената война все пак, и двете суперсили разполагат с огромен арсенал от ядрени оръжия, които лесно биха могли да дадат началото на Трета световна война. И след мъчителните вълнения във Виетнам, Америка не иска да се замеси в още един конфликт, който няма ясен срок и очевидна крайна дата.
Въпреки това Картър дава началото на определени процеси. Той одобрява бойкота на Летните олимпийски игри 1980, планирани в Москва, настоява за ембарго на продажбите на зърно за СССР, одобрява директива от 1977, позната като “Внезапно разгръщане на военните сили” и въвежда “Доктрината Картър”. Крайл разяснява: “Доктрината Картър” въвлича Америка във война в случай, че стратегичните нефтени залежи в Близкия Изток са застрашени. Но най-радикалното му действие е подписването на поредица от секретни правни документи, които разрешават на Централното Разузнавателно Управление да действа срещу Червената армия.”
Така започва тайната операция на ЦРУ да въоръжи афганистанските въстаници и да ги подготви за самозащита. Едва зараждащата се интрига е скромна и според Крайл е свързана със “уважаваната традиция на ЦРУ да не внася в който и да е конфликт оръжия, които могат да се проследят до САЩ. Затова първата пратка на шпионите се състои от амуниции за оръжия, създадени от Съветския съюз и складирани от ЦРУ за подобни ситуации.” За съжаление на муджахидините това не е впечатляваща пратка.
Самите афганистански борци за свобода се оказват най-доброто оръжие. Воините започват поредната свещена война срещу десетките хиляди руснаци, които нахлуват в страната. Но дори с помощта на ЦРУ, те не могат да се справят със Съветската военна машина. Крайл отбелязва: “Афганистанците стават жертва на жестокостта, която по-късно ще ужаси света, когато сърбите започват своето етническо прочистване. Съветски самолети и танкове унищожават цели села, за които имат съмнения, че подкрепят партизаните. Не след дълго милиони афганистанци – мъже, жени и деца – напускат страната, търсейки убежище в Пакистан и Иран.”
Тяхната решителност и мъченията им трогват тексаския представител в американския конгрес. Чарли Уилсън се интересува от историята и международните отношения, а освен това изпитва силна антипатия към Съветския съюз. Афганистанският дух срещу съкрушителния и жесток Съветски съюз печели Уилсън на своя страна. За техен късмет, той е част от подкомисия, която обединява Пентагона, Министерството на външните работи и ЦРУ: Подкомисия за финансиране на защитата. И след посещението на една заможна светска дама и един убедителен антикомунист, той е готов да се възползва от връзките и длъжниците си, за да помогне на народа на Афганистан.
Уилсън става свидетел на унищожителното съветско нашествие, когато милионерката от Хюстън Джоан Херинг го отвежда в Афганистан – пътешествие, което започва типично нетипично. “Джоан се обърна към мен през 1981 година, - припомня си Уилсън. – Аз вече бях обърнал внимание на войната в Афганистан и бях удвоил капитала на ЦРУ за въоръжаване на муджахидините, но това беше много малка стъпка. Беше нещо, което направих импулсивно, защото бях ядосан на зверствата, които се случваха там. Никой не вярваше, че афганистанците наистина могат да устоят на СССР, но Джоан имаше мисия. Тя беше почетен консул в Пакистан, но беше и нещо много повече. Президент Зия обръщаше внимание на думите й. Тя беше силно настроена против комунизма и беше посетила границата между Афганистан и Пакистан, така че беше видяла с очите си какво се случва. Джоан ме убеди да отида в Афганистан и сам да видя положението, защото беше твърдо решена да заинтересува някого. Беше бясна от жестокостта на СССР и беше разтревожена от разрастването на Съветския съюз.”
Херинг (вече Кинг) си припомня: “Това, което се случваше в онази част от света стигна и до САЩ и Хюстън. Поканиха ме във Франция, защото съм племенница на Джордж Уошингтън и пра-пра-пра-племенникът на маркиз Лафайет искаше да се запозная с мъжете, които смяташе за петте най-добри стратези на света, един от тях беше пакистанец, който стана компанията “Enron”, не този, който я съсипа. И този мъж искаше съпруга ми да стане почетен консул в Пакистан, защото искаше да работи с него. Съпругът ми отказа, но предложи мен, което си беше странна идея за мюсюлманска страна. Първо беше посрещната с ужас, но пакистанецът не искаше да обиди мъжа ми, затова се съгласи. Замислих се “Какво мога да направя за тази страна? Те имат отчайваща нужда от пари.” Затова започнах да работя с бедните. Усилията ни бяха много успешни. Аз бях назначена по времето на президент Буто и по-късно президент Зия продължаваше да се възползва от услугите ми, защото смяташе, че се справям добре. По-късно започна да ме използва като съветник.”
С разрешението на пакистанския президент Зия, Херинг започва да подготвя документален филм за бежанците от Афганистан и дори посещава отдалечени територии на муджахидините, заедно с режисьора на филма, Чарлс Фосет. Идеята й е да покаже филма, да запознае Америка с положението на бежанците и да събере средства за борбата им.
Използвайки собствените си връзки, Херинг се обажда на Зия преди посещението на Уилсън и го предупреждава – по думите на Крайл – “да не се притеснява от ексцентричното му поведение и да не обръща внимание на истории за него, които може да чуе от други дипломати”.
Уилсън е запознат с културата, защото докато служел във военноморския флот е бил в Индийския океан, заедно с пакистанския флот. “Президент Зия беше много развълнуван от това, което се случва с останалите мюсюлмани, - обяснява бившият конгресмен. – Личеше си, че е безстрашен мъж. Той уреди да отида до границата между Пакистан и Афганистан с военен хеликоптер. Това изживяване остави неизличими следи в спомените ми. Посещавайки болниците и всички тези хора, особено децата с откъснати от мини ръце. Мините, които съветските хеликоптери пускат. Това беше решаващото събитие, което промени живота ми през следващите 10 или 12 години. Напуснах болниците убеден, че докато съм жив и член на конгреса, ще направя всичко възможно, за да накарам СССР да платят за това, което правят. И ще направя всичко възможно да помогна на афганистанците.”
Обратно във Вашингтон Уилсън открива сподвижник в лицето на ЦРУ агента Гъст Авракотос. Упорит и хитър американец с гръцки произход, той е изключение за агенцията, тогава управлявана от “аристократичната класа” на Америка. Авракотос е човекът, от който Уилсън има нужда. Както пише Крайл: “Той бил вербуван като уличен боец за Америка и с гордост предоставя брилянтния си ум и безмилостните си умения на страната, която бил възпитан да поставя на първо място.”
Подобно на Уилсън, Авракотос е впечатлен от духа на афганистанците и по думите на Крайл “пасва на програмата като ръка в ръкавица. За него няма нищо по-задоволяващо от убиването на комунисти. Той усетил някакво вълнение в момента, в който се запознал с проблемите на афганистанците. Те искали отмъщение. Той искал отмъщение.”
Заедно, Авракотос, Уилсън и малък брой агенти замислят план как да финансират, въоръжат и обучат муджахидините с помощта на Пакистан, Израел, Саудитска Арабия и Китай. За техен късмет по това време ЦРУ има друга кампания, която привлича вниманието на правителството и медиите – всички погледи са обърнати към Иран и партньорите продължават заниманията си без каквито и да е проблеми.
Уилсън си припомня как, въпреки почти невъзможните шансове, афганистанският народ се изправя срещу Съветския съюз. Той, Херинг и Авракотос виждат възможността да се борят срещу СССР заедно с тях и планът им е по-успешен, отколкото някога са предполагали: “Бях развълнуван от съпротивата и бях ужасен от терора, който съветската армия използваше. При това афганистанците бяха донякъде беззащитни. Затова се посветих на каузата – да увелича сумата заделена за тази кампания и да се погрижа, че получават подходящите оръжия и подходящата подготовка. Съветската армия беше най-страшната военна сила в света. Смяташе се, че е непобедима. Тя тероризираше света в продължение на 50 години – великата, несломима Червена армия. А срещу тях бяха боси, неграмотни племена с пушки от Първата световна война. Аз смятах, че трябва да им предоставим съвременни оръжия, с които да унищожават съветските танкове и да са се защитават от съветските хеликоптери. И тогава те биха могли да изгонят Червената армия. Никой не вярваше в това, с изключение на мен и Гъст. Но го направихме.”
Разбира се, в секретната операция тези, които дърпат конците трябва да останат в сянка. И това, според Крайл, е опасно за Америка: “Из ислямския свят победата на афганистанците над армията на една съвременна суперсила беше изключително, преобръщащо света събитие. Но у дома никой не разбираше, че се е случило нещо важно и че Америка е движещата сила зад него.”
Уилсън признава, че от всички приключения, в които е участвал, екранизирането на историята му е най-смиряващото. Поне за тези седемдесет години: “Участието ми в този проект е едно от най-важните събития в живота ми. А животът ми не беше скучен. Целият процес е зашеметяващ за провинциалистче от Лъфкин. Отношението на Майк Никълс към детайлите е невероятно впечатляващо и да си на снимачната площадка и наблюдаваш и слушаш някой от ранга и с таланта на Том Ханкс, който казва моите думи и го наричат Чарли... Това вече е нещо.”
Никълс се замисля: “Всеки, който е повалил Съветския съюз, може да си го припомня с радост. Той може да се поклони. Разрешено му е.”
