Когато дадох сценария на Шарлот Генсбур, аз не знаех дали
тя ще бъде развълнувана от думите, от ситуацията, в която
се оказва героинята. Ако Маргьорит Дюрас имаше шанса да я познава,
тя щеше да я обикне безусловно и незабавно - подобно на актрисите,
с които Дюрас работеше, Шарлот притежава глас, стил, начин,
по който се движи и говори, поглед - всичко в нея е в абсолютен
синхрон с думите, написани от Маргьорит с надеждата,
че читателите и актьорите един ден ще успеят
да ги припознаят като техни собствени слова...
Беноа Жако за Маргьорит Дюрас
Задължен съм изключително много на Маргьорит Дюрас. За първи път
почуках на вратата ѝ през 1972 година, но много преди това бях решил,
че ще се посветя на правене на кино.
Времето ми беше окупирано от мечти за наистина невъзможни за
реализиране филми, докато си изкарвах прехраната като асистент на
много режисьори. По това време Маргьорит Дюрас не пишеше - или по-
скоро пишеше само сценарии за филми, които снимаше с малки бюджети и ги финализираше по един или
два на година. Когато един филм беше вече в в кутията си, тя спокойно можеше да напише книга по него и
я даваше за публикуване. Това нарочно обръщане на поредността книга-филм беше вълнуващо и много
привлекателно. Тя не харесваше филмите по книгите ѝ; от време на време, но не винаги, ѝ допадаше
„Хирошима, моя любов“ (1959) на Ален Рене... Някой ѝ беше казал, че аз се възхищавам на нейните филми, с
уникалната им, освежаваща сила, и тя реши, че съм подходящ в ролята на нейна „дясна ръка“, като
помощник за бъдещите ѝ филмови проекти.
Когато отвори вратата, тя ми хвърли бърз поглед и
избухна в смях. Аз също се засмях - сякаш бяхме
съзаклятници. Тя ме покани у тях и в следващите две
години аз ѝ помагах в работата по три филма – „Натали
Гранже“ (1972), „Жената от Ганг“ (1973) и „Песента на
Индия“ (1974). Виждахме се или говорехме по телефона
всеки ден, през цялото време. Екипът беше един и същ,
прехвърляше се на следващия филм - приятелски кръг
около Маргьорит и нейните филми. Научих, че тя обича
киното, защото вижда в него причина хората да бъдат
заедно, но повечето филми (с малки изключения) не
значеха нищо за нея.
При мен се оказа точно обратното - и от това
произлизаха безкрайни разговори и спорове. Това беше
може би и причината да имам късмета тя да повярва в
мен и да „разтовари“ от себе си отговорности, тъй като
ми имаше доверие. На снимките от този период може да
се видят двама дългокоси младежи в близост до камерата
- аз и Брюно Нитен (оператор на първия ми филм) и близо
до нас една жена с къса коса - Женевиев Дюфо (която и до
днес отговаря за сценариите, по които снимам). Тримата
снимаме Жана Моро или Делфин Сериг, Жерар Депардийо
или Майкъл Лонсдейл, докато една нисичка жена на средна
възраст, която изглежда, че присъства на терен просто
като съвпадение, наблюдава този спектакъл - случаен, но
неизбежен в нейните очи. Ето как, без да бъде обсъждано,
аз се оказах задължен, непосредствено след приключване
на работата по „Песента на Индия“, да напиша сценария
за първия си филм, който щеше да бъде продуциран от
нейния продуцент и заснет от нейния екип.
След това съвсем естествено се
отдалечихме малко един от друг и се
виждахме по-рядко, когато беше
необходимо. Тя направи „Камионът“
(1977), а след това и „Le Navire Night“
(1978), който според мен е една от
най-добрите ѝ творби - не само
защото представлява своеобразен
диалог между нея и мен,
свидетелство за нашето
приятелство, което „устоява на
времето“, както написа тя...
Текстът на „Сузана Андлер“ бе
публикуван през май 1968, а
премиерата на пиесата беше в края
на 1969 година в Париж, като
Маргьорит Дюрас демонстрира
липса на интерес по отношение на
тази продукция. Помня, че през 1994 година говорихме с нея за тази история и тя ме провокира с думите
„Направи я. Направи филм - правил си филми по книги, никога по мои...“ и аз незабавно, без много да се
замислям, казах „Добре, ще я направя! Обещавам!“
Малко по-късно Дюрас почина. Не направих „Сузана Андлер“, нито друг филм по неин текст. Наш общ
приятел, на когото Маргьорит беше доверила моето обещание, ми напомни за него. Именно затова и
започнах работа по тази пиеса.
|
