|
От къде дойде идеята за „Когато бях певец”?
Първо се сещам за моят баща, застанал прав в кухнята, интерпретиращ корсикански или оперни песнопония. Той пееше през цялото време, от сутрин до вечер. За идеята допринесе и Кристоф, гениалният създател на “Изгубен рай”, който познавам от детинство. Именно с него гледах първите си филми, той е важна фигура от моя живот. Историята е обвързана с тези елементи, но не пряко.
Но има някаква двигателна сила, която е задвижила проекта?
Не бих могъл да дам точна формулировка. Важна е песента. Какво се случва когато слушам дадена песен, как ми въздейства тя : този момент е важен. Смятам, че всеки познава тази емоция.
Някои песни ме пренасят другаде, малко като филмите, те се разгръщат и се превръщат в друг свят. Понякога с помощта на простички думи и мистерията на една мелодия, песните събуждат комплексни и деликатни екзистенциални въпроси у нас. Лесно е да разбираш и трудно да обясниш. Според мен, тук се намесва и киното.
Първите опити за филм с говор представляват късометражи, с участието на известен певец. Това създава определена връзка между киното и музикантите. От както съществува киното, очакванията ни когато се настаним в салона винаги са били да бъдем очаровани по някакъв начин.
Значи в основата на филма застава певецът?
Това не е историята на един певец, а на един мъж и неговата среща с една млада дама. Докато работех над сценария се наложи този образ на певеца на балове, който предпочита да буди уважение у хората, а не възхита. Тази идея за достойнството стана част от сценария в процеса на работа.
Песента е пряко свързана с историята във филма, тя е вътрешния му глас. Идеята за певец на балове се зароди именно докато слушах “Когато бях певец”, на Мишел Деплеш. Споделих хрумването си с Ив Ставрид. Той е добър мой приятел, който винаги ми е помагал да намеря правилния тон, дистанцията и детайла, което ми позволява да вървя напред.
И така, вие сте събрали тези елементи в сценария...
Искахме да представим всички тези нюанси на дансинга на един бален певец : бялото му сако, детството, достойнството, смеха...Филмът има много лица. Тук се сещам за една реплика на Жерар от началото на филма : “Сигурен съм, че наблюдавайки танца на хората от дансинга можем да разберем и движенията на света”. За наше щастие, той обича да философства.
Познавате ли вселената на баловете?
Не много добре. Имам бледи спомени от ваканциите...нищо интересно. Бях настроен малко като в песента на Брел : “Изпитвах ужас от всички тези припеви, от валса и акордеона”.
Трудно ли ви беше да избегнете карикатурата в образите?
В началото отказвахме да използваме усмиването и изопачаването като способ. Тогава реших да направя анкета под формата на малък документален филм и така срещнах Алан Шанон – певец по балове от Оверн. Той участва в различни мероприятия, работи в ‘Мишелин’ и обича да казва, че е световноизвестен в Клермонт-Ферон. Той често се усмива и е много искрен човек. Клището за образа на горделивия артист се изпари. Сигурен съм, че Алан има своите скрити болежки, които понякога се усещат в гласа му. Един красив глас – нищо повече, нищо по-малко. Спомням си за едн журналист, който дойде на снимачната площадка, за да напише репортаж. Вестникът, който той представляваше описа Шанон като “певец втора ръка”. Алан беше много обиден. Той ме попита : “Защо не кажат просто певец по балове? Никога не съм имал други претенции...”. Именно този цинизъм и тази умраза исках да избегна в моя филм.
Значи тази среща е решаваща за филма?
Шанон и неговия оркестър ми разкриха тази вселена : нейните детайли, език, типичните места, публиката и нейното звучене. Всичко това беше много далеч от клишето в припева на песента на Брел. Посетителите и декорите на този тип балове притежаваха класа и стил. Шанон ми каза : “Когато сме на 40 години ние не посещаваме дискотеките, за да танцуваме техно с младите. Аз се опитвам да дам малко щастие на самотните, да ги накарам да танцуват...”. На дасинга видях как се срещат различни съдби и животи, които търсят ново начало... Прекарах известно време с оркестъра (който акомпанира на Жерар във филма), поживях в къщата на Шанон (която е домът на Жерар във филма) и останалото се случи от самосебеси...
Кой подбира песните за такъв тип събитие?
Един певец на балове е длъжен да изпълни различни шлагери. По-късно може да рискува с по-неизвестни парчета. Хората идват да танцуват, не да слушат изпълнението на певеца. От друга страна Шанон не изпълнява песни на Барбара, Брел или Мансе – първо защото не се чуства удобно и защото тези песни не са подходящи за танци. Той изпълнява само ремикси, никога оригиналите. Тук идва и въпроса за носталгията, който малко ме безпокои. Една много позната тема. Миналото време, използвано в заглавието на песента предизвиква известно объркване. Тук не става въпрос за един филм-спомен. Напротив, персонажа на Депардийо, Алан Моро живее сега, в този свят, в света на ‘Стар Академи’ и ‘ЕмТиВи’. Героят не е носталгичен образ, той носи червен халат от сатен.
Останахте ли верен на преживяното в Оверн?
Заснехме филма на място, в истинските декори, с истинските персонажи като Шанон, който играе ролята на Мариани, съперника на Алан Моро. Този свят ме плени в буквалния смисъл. Там направих снимки, заснех няколко видеа.
Показах на Шанон “Les Corps Impatients” и “Une Aventure”. Той открито заяви, че според него ние имаме сходен репертоар : човешките чуства. Филмът не е документално проучване на дадена среда, а една история за чуствата. Историята на една от тези срещи, които ви дестабилизират, които ви развълнуват, представена по същия семпъл начин като една песен. Навремето имах нужда, точно като Марион, да срещна някой като Алан Моро, с неговата фантазия и наситеност. Филмът е пряко обвързан с реалния живот.
Разкажете ни повече за срещата между Алан и Марион...
Бих предпочел да ви го изпея... В една песен на Кристоф се казва : “Защото най-хубавите неща винаги остават скрити дълбоко в нас...”. Не съм способен да говоря за психологията на моите герои. Докато писах сценария, аз не бях сигурен какви точно са техните характери. Търсех жестове, моменти или визии – нещата, които просто не могат да се опишат с думи.
Алан Моро живее под прожекторите на бала, музиката и срещите с нови хора. Това е един самотен мъж, който пее за любовта, но рядко я изживява. Неговият мениджър му казва, че не е достатъчно динамичен на сцената, че трябва да се събуди малко. Марион е млада, красива и взискателна. Тя е агнет на недвижими имоти и винаги е в движение. Докато го развежда на оглед на празни и тихи къщи и апартаменти, тя ще го накара да излезе от неговия свят и да се огледа. Меджу тях нещата се случват малко като в танца – отношение с известна дистанция, леко докосване, погледи и любов. Ако Алан има какво да каже, тя има какво да премълчи и той се отнася с разбиране.
Това, което ги свързва е начина, по който изразяват чуствата си, този отказ от низост и бездействие. Целият живот се свежда до това : желанието или самотата. Тогава те се превръщат в нова енегрия един за друг, която придава повече смисъл на живота им, повече чуство и музика.
Значи Марион застава в центъра на историята?
Без нея нямаше да има филм. Именно тя прави филма различен и внася диманизъм в историята. Сесил Дьо Франс бързо се наложи на екрана, защото е една необикновена жена.
Бях я виждал главно в роли на много млади момичета в различни комедийни филми, но никога в ролята на жена, която води буен и страстен живот. Тя придаде известен блясък и свежест на самотата на Марион.
Освен това, Сесил притежава тази невероятна фигура, без никаква вулгардност, това лице на звезда и младешко излъчване, които създадоха напрежение на сцената, между нея и близо петдесетгодишния Алан Моро.
Мислехте ли за Жерар Депардийо докато пишехте сценария?
Да. Това е актьорът, който отдавна исках да заснема във филм. За мен той беше това, което представлява една рок-звезда за други. С риска да прозвучи наивно, никога не съм се съмнявал, че ще работя с него. Показах му сценария, той го прочете и прие да участва. Просто е. Той знаеше, че не бих се замесил с една звезда, а с един актьор. В това се изразява уважението.
Филмът няма за цел да преоткрие Депардийо, а да покаже друга страна на неговия гений. Той беше страхотен на снимачната площадка – съсредоточен и същевременно креативен. Истината е, че той създаде нещо, чрез работата на режисьорите, а не обратното. Тези, които смятат, че са създали творба от филма, в който той е участвал са се объркали : той създава творбата. Според мен няма никакво съмнение, че киното е неговия живот.
Всички знаем, че той е гений : единственият актьор, който е способен да превърне съдбата на един герой в митология. Грешките му го правят повече човек, а провокациите му ни подават ръка – това е част от неговата работа като актьор. От друга страна, какво щеше да е френското кино без него? За мен, Жерар роди модерното кино и аз исках да ми позволи да се възползвам от неговата освободеност, за да се изразя със свои собствени средства.
Той наистина може да пее!
В никакъв случай не искахме да го дублираме. Той не трябваше да пее като Синатра, а просто добре. Отидохме в студиото, за да разберем кои песни са подходящи за тембъра му. Той се справи много добре с “Запази последния танц” на Морт Шуман и “L’Anamour” на Серж Гейнсбург. От него се искаше да пее като певец на балове, а не да прави някакъв спектакъл.
Добре ли познавате Матю Амалрик?
Заедно заснехме късометражния филм “L’Interview”. Докато работех над сценария се сетих за него и той се появи в образа на третия персонаж от филма, Бруно. Той е най-добрият комедиант на неговото поколение. Матю притежава специфичен блясък, нещо чисто физично, което го доближава до Жерар от гледна точка на креативност, жестове и ритъм. Те не са от едно поколение и имат различна физика, но Матю притежава зрялостта на харектера, която е способна да дестабилизира Жерар.
А Кристин Сити?
Не знаех нищо за нея когато я срещнах. Нещата се случиха с един поглед по време на кастинга. Тя не беше доволна от представянето си, сведе поглед и каза : “Знам, че това не е достатъчно добре”. Беше облечена с червен суитчър с качулка, като някоя хлапачка от ‘Стар Академи’. Този момент беше изпълнен с напрегнатост и неравновесие. Създалото се напрежение обаче даваше обещание за енергията, от която имах нужда за образа на мениджър и бивша съпруга на Моро.
Тази история изискваше ли определен сценарий?
Още веднъж, това не е обмисляно и планирано. За мен киното се създава на мига, с един жест, с актьорите в пространството, момента на заснемане и това, което съм написал.
Ако трябваше да обобщя, бих казал, че за мен е важна свободата. Без система, без формула или референции, просто едно внимание във всеки смисъл на думата. Забелязах, че именно погледите ми помагат да намеря сцената и дори филма.
Депардийо ми задаваше често единствения правилен въпрос : “Това истинско ли е?”. Това трябва да значи, че аз не заснемам една реалност, аз трябваше да вдъхна живот на филма. Каузата, която се опитвам да защитя, по мой си начин, е тази на киното, на неговата сила на емоцията, на нашето желание за спектакъл, за презантацията на света, в който се учим да живеем.
Кой подготви за вас селекцията за официалното представяне на Фестивала в Кан?
Дължа благодарсностите на Тиери Фремо. Кан остава най-големия фимов фестивал на света. Имах късмет... Никога няма да забравя десетте минути увации на края на официалната прожекция, емицията на Сесил и развълнувания Жерар. Наградата не е важна, щастието няма цена.
Как е реализиран филма?
“Когато бях певец” е съвместна продукция на Едуард Уейл от ‘Rectangle’ (компанията, с помощта на която заснех първите си два филма) и Пиер-Анж Льо Погам от ‘EuropaCorp’ (които също така се занимават с разпространението на филма).
|
