|
Разработване на сценарий по книга
Създаването на „Беднякът милионер” започва, когато с директора направление „Филми и театри” в Канал 4 Теса Рос се свързва търсачът на литературни оригинали Кейт Синклер и й обяснява, че е прочела изключителна история. Макар че издаването й тепърва предстои, Рос незабавно запазва книгата.
„В периода между запазването на книгата и нейното издаване организирах вечеря за писатели, режисьори и продуценти. Разговарях със Симон Бюфо, когото познавах отдавна и имах голямо желание да работя с него. Разказах му за печелившия ни проект”, си спомня Рос. „Той много хареса идеята и се включи доста бързо.”
Рос го предложи, макар че щеше да бъде трудно да преработим книгата в сценарий. Тя смяташе, че Бюфо има нужните умения и опит да го направи. Бюфо смяташе, че повечето кинозрители на запад не познават тази страна на Индия, която разглежда книгата на Сваруп. Той казва: „Сякаш един град минава напред на бърз ход. Това е Лондон на Дикенс през 21-ви век. Развива се бързо. Сега бедните са по-бедни от всякога. Богатите никога не са били толкова богати. И по средата има една маса от хора, които се опитват да се издигнат.”
Обикновената среда в романа на Сваруп дава възможност на Бюфо да се съсредоточи върху два ключови елемента при адаптацията му за екран. Първо, очевидната прилика с приказките за богати, където героят преодолява тежки препятствия, за да стигне до щастлив завършек. Второ, изключителният декор, на фона на който се развива действието. Но тук се появяват много технически трудности. Адаптацията на книга за филмов сценарий изисква много различен подход от сценариста в сравнение с продуцирането на оригинален сценарий. Задачата на Бюфо е да запази душата на книгата, но същевременно да пренесе образите на големия екран.
Най-големият проблем при преработването на книгата в сценарий произлезе от това, че тя съдържаше поредица разкази – 12 кратки разказа”, обяснява Бюфо. „Между някои от тях дори нямаше никаква връзка. Липсваше свързващото звено на разказвача. Не проследяваше нещо от раждането му до края на живота му. Беше по-скоро разпръсната и някои от разказите бяха доста сдържани кратки приказки, които нямаха никаква връзка с главните образи. Съвсем друго е да започнеш със своя собствена идея и да я развиеш. При адаптацията имаш ангажименти към книгата. Мога да го сравня с разопаковането на куфар, който съм получил. Много от нещата ми стават, но някои не ми стават. Това не е моят куфар. Куфарът е чужд. Но по някакъв начин трябва да го превърна в свой собствен.”
Бюфо старателно си проправя път през повествованието, за да сглоби история, която да отведе публиката от една точка в друга. „Аз трябваше да открия повествованието, да проследя историята от началото до края, но и да мога да се върна към разказа за полицейския разпис и към „Стани богат”. Това беше най-трудното.”
Продуцентът на филма Кристиан Колсън смята, че изборът на Бюфо за сценарист е много сполучлив. „Симон има топъл специфичен глас, който подхожда много добре за този материал”, казва Колсън. Той написа първата редакция на сценария за Теса като първа инстанция, а после дойдоха при мен.”
„Симон предложи новото заглавие „Беднякът милионер” и всички се влюбихме в него. Според класическите критерии това е комедия, доколкото описва развитието от хаоса към хармонията. Но на места комедията се превръща в ужасяваща драма. Има моменти на силна болка и патос. Това е приказка и като най-добрите от тях тя съдържа моменти, пълни с мрак и ужас. Комбинирани са много елементи, които ще ви разсмеят, ще ви разплачат и ще ви накарат да ахнете.”
Бюфо смята, че участието на Джамал в телевизионното шоу и включването на спомени от живота му дава възможност отделните сегменти да предложат смесица от жанрове. „Може да стреляте в много различни посоки, да включите малко романтика, малко комедия или някакъв гангстерски елемент и пак да успеете да постигнете унисон между тях, което много ми хареса. Това придава на филма голямо разнообразие, защото не е фиксиран в един жанр.”
Когато сценарият придоби достатъчно добър вид, за да бъде представен пред режисьор, първият избор на екипа беше Дани Бойл. „Седнахме и се запитахме кой би бил най-подходящ на света да режисира този материал и си казахме „Дани Бойл!”, спомня си Колсън. „Изпратихме му го, той го прочете и каза: „Разчитайте на мен”, казва Колсън. „Стана толкова лесно.”
Бюфо бе впечатлен от уважението на Бойл към сценария, както и от подхода му към материала. Макар мнозина да смятат, че режисьорът е непогрешим в своя стил на режисиране и подход към заснемане на филма, той изяви желание да запази диалога във всяка сцена такъв, какъвто е написан. „Той разбира ритъма на сцената. Иска да го запази такъв и все пак успява да внесе своя собствена абсолютно уникална визия. Веднага си проличава, че този филм е на Дани Бойл, и все пак мога да чуя в него всяка дума, която съм написал. Той проявява невероятно уважение към написания текст и не би направил нищо с диалога без обстойна консултация със сценариста.”
Също така Бойл гледа на сценария на Бюфо като на насочваща светлина в процеса на създаване на филма. Под напрежението на снимките в ограничено време и при тежки условия Бойл обяснява, че е било логично да остане максимално близо до сценария на Бюфо. „Симон дойде в Индия за репетициите и променихме някои неща там. Но през по-голямата част от времето се придържахме максимално към сценария”, казва Бойл. „Някои промени по сценария са неизбежни, но той е като тунел, в който влизаш. Колкото по-малко се отклоняваш, докато си в него, толкова по-добре. Правиш го възможно най-живо, сложно и вълнуващо, но се придържаш към текста до максималната възможна степен.”
В света на кинопроектите, където се проявяват много препятствия, постоянно пренаписване на сценария, нови сценаристи, подробни бележки и закъснения заради заснемането на други филми, разработването на „Беднякът милионер” стана много бързо. „Беше като снежна топка, която расте, докато се търкаля по хълма”, отбелязва Рос. „Наистина нищо не я спираше. Тя се движеше по права пътека надолу по хълма и ускоряваше заради Дани. Успяхме да разработим и финансираме филма със „Селадор”, а това означава, че след това успяхме да вземем заедно много бързо всички важни финансови и творчески решения.”
Но какво може да допринесе една западна продукция към история, която по същество е индийска? Колсън твърди, че перспективата на външен човек внася силни елементи във визуалния изглед на филма и разказването на история, което за местен сценарист или режисьор може да е нещо съвсем естествено или просто да не го забележи. „Перспективата на външен човек, използвана по начина, по който Сам Мендес успя да представи отлично живота в американските предградия в „Американски прелести”, а Анг Лий показа Англия на Джейн Остин в „Разум и чувства”. Това е нов поглед към пъстрото, уникалното и жизненото, което понякога някои от нас не забелязват в собствената си култура. Вмъкването на любопитството на външния човек определено прави филма по-жизнен. Мисля, че до голяма степен губим усета си за местата, където живеем, и понякога не се вглеждаме толкова внимателно. Когато сме чужденци, гледаме по друг начин.”
Пристигането на екипа в Индия не само оказва силно въздействие на местните, но е и културен шок за членовете му, които тепърва ще опознаят лудостта и енергията на Мумбай.” „Не бях ходил в Индия”, казва Бойл. „Баща ми е бил там през войната и ми е разказвал безкрай за това. Винаги съм искал да отида. За мен тя беше изключително място с екстремни преживявания. Но най-важното е, че човек изобщо не може да си представи пред какви изпитания ще бъде изправен там”, смее се той.
Бойл смята, че преживяното по време на снимките се върти около концепцията за контрола – идеята, че режисьорът и екипът могат да манипулират средата, за да постигнат точния художествен или визуален тон, необходим им, за да предадат посланието във филма. Но в Индия тези правила не могат да бъдат приложени. „В Индия човек няма такъв контрол. Ако го търси, това ще го подлуди. След седмица ще скочи от някоя скала. Трябва да се адаптира и да види какво ще стане. Понякога си мисли: „Нищо няма да успеем да постигнем, нищичко.” И изведнъж чак в 16 ч. се получава. Мястото се отплаща, ако човек му се довери, и в това има логика.”
Бюфо е обиколил Индия, когато е бил на 18 години, но забелязва големи промени, когато се връща след 20 години. „Индия се е променила значително оттогава. Затова исках да обиколя и да събера истории, да събера вестници. Повечето зловещи и мелодраматични истории оживяват от страниците. Прочитам някоя, отивам на мястото и попивам изключителната атмосфера, а после изграждам историята около нея.”
„Не смятам, че когато се занимаваш с нещо, задължително трябва да ти се струва изключително. Едва когато приключиш и погледнеш към него назад с перспектива, може да видиш неговата изключителност. Според мен хората, които живеят в Мумбай, не го смятат за изключителен. Когато пристигнем от Великобритания и видим града, за нас той е невероятен. Мисля, че точно това внасяме ние с Дани и Кристиан, като външни хора – чувство на дълбоко благоговение.”
Продуцентите приемат стратегия за предснимачния период, който им позволява да снимат в града преди официално договореното начало на снимките. Докато различните отдели се подготвят за снимките, Бойл и основните членове на екипа започват да снимат репетициите, за да удължат снимачното време, с което разполагат в Индия.
Бойл предлага вместо да провеждат репетициите на открито, да отидат до набелязаните места и да заснемат репетициите с надеждата някои от кадрите да бъдат използвани при монтажа. „Беше страхотен начин да навлезем в снимачния етап”, казва Колсън. На практика започнахме да снимаме две седмици по-рано. Всички са тук. Оборудването е тук. Бяхме близо до мястото, така че на практика започнахме да снимаме.” Това даде възможност на продуцентите да изгладят всички логистични и творчески въпроси много рано, което не само не даде повече време за официалния снимачен график, но и те успяха да заснемат целия необходим допълнителен материал.
„Очевидно това помага на всички”, казва Колсън. „Много често по време на първата снимачна седмица всички си припомнят как се прави кино. Минало е известно време от последния филм и може би малко са позабравили. Голямото предимство на този процес е, че ако не се беше получило, нямаше да загубим нищо, а ако се беше получило, щяхме да вземем аванс. Така че това беше умна постъпка на Дани.”
Бойл също така смята, че актьорът в главната роля Дев Пател ще спечели от това, че ще прекара повече време в Мумбай, преди да заработят камерите, и кани младия актьор да дойде при огледа на няколко места за снимки. Това помага на Пател да си изгради профил на образа извън структурата на сценария, а също така му дава възможност да подобри акцента си.
„Много исках да изиграя една сцена, в която аз наистина съм затънал в тинята, потопил съм се в средата”, казва Пател. „Това, че бях на местата на снимките, много ми помогна да подплатя образа си и да видя къде е отраснал. На едно от местата Дани видя няколко деца да свирят на барабани на улицата. Те се подготвят за фестивала „Ганеша”. Той ми каза да си обърна тениската наопаки, защото на нея имаше голямо лого с надпис „Присъединете се към тях”. Попитах: „Какво?” А той каза: „Отиди и застани при тях.” Те ме приеха. Доведоха преводач, сложиха ми барабан и аз започнах да бия. А операторът Антъни дойде с малка дигитална камера и започна да снима, без да привлича прекалено голямо внимание.”
„Лалето” – изоставен петзвезден хотел в Мумбай, който е много страшен според Колсън, се намира близо до продукцията и Бойл предлага да заведат актьорите и да заснемат сцената вътре. „По сценарий не беше в празен хотел, а в напълно работещ хотел”, обяснява той. „Но това придаде на сцените допълнителна острота. Останахме на този вариант и спестихме два снимачни дни, които използвахме за заснемането на нещо друго.”
Когато Бойл пристига за пръв път в Мумбай, смесицата от крайна мизерия и най-големия технически прогрес на страната го впечатлява. „Ходил съм и в други дупки на различни места по света като Кибера, Кения, но това беше... Най-напред те блъска миризмата – невероятната смесица от екскременти (те са от всички нас) и шафран. Това е примес от сладко и кисело”, смее се той. „Индия е изключителна, защото тя е сред водещите ядрени сили в света. Има ядрени оръжия. Тя е сред първите шест или осем най-големи ядрени сили в света. Но от друга страна няма обществени тоалетни.”
Екипът снима в най-окаяната дупка в Индия – бедняшкият квартал „Дхарави”, и в един от най-оживените – „Джуху”, разположен близо до летището в западната част на града, който не остава скрит за никого, който каца в Мумбай. Смята се, че населението само в този район е над 1 милион души. Столицата Мумбай има общо 22 милиона жители (с предградията). То се увеличава със застрашително темпо. Екипът прави снимки в и около бедняшкия квартал „Дхарави” и близо до потока Махим, в който се излива съдържанието на огромна тръба, преминаваща през центъра на квартала.
„Включихме във филма възможно повече от хората, които живеят в мизерия”, казва Бойл. „Всъщност това е един оживен и бурен миниметрополис. Понеже Индия е демократична държава, бедняшките квартали са придобили неимоверна политическа мощ, защото в тях има много хора. Много гласове са съсредоточени в малък район. Така, по ирония на съдбата, те стават невероятно силни и много хора не искат разчистване на гетата. В момента съществува голям план за разчистване на „Дхарави”, но много от тези, които живеят там, не искат това да стане. Те се отнасят много скептично към това, което ще получат в замяна.
„Поради недостига на земя в Мумбай, вероятно ще бъдат преместени в тъй наречения Нов Мумбай, Нов Бомбай, който е отдалечен на километри оттам и където те не искат да живеят. За тях не е толкова важна да получат модерни жилища, колкото да запазят общността си. Те живеят заедно и взаимно се подкрепят и си помагат. Имат многочислени семейства с много братовчеди и чичовци. За политиците е много трудно да намерят начин да повишат жизнения стандарт, но да запазят исканите от хората затворени общности.”
Технически снимачните площадки и оживлението във всеки район, посетен от продукцията, принудиха Бойл и операторският му екип, включително отличения оператор Антъни Дод Ментъл да обсъдят различни варианти на камера и методи на заснемане. Първоначално екипът планираше да снима конкретни сцени с много модерни дигитални камери SI-2K, а останалата част от филма да заснеме на лента, но Бойл беше непреклонен и отказа да внесе в гетата големите и донякъде тромави 35-милиметрови камери. По-малките и по-гъвкави дигитални камери им дадоха възможност да снимат бързо, без да пречат на местните общности.
Бойл напипва правилния процес на принципа проба-грешка. „Започнахме с класически кинокамери, но не ми хареса. Исках да се почувствам като част от града. Не исках да гледам на него от страни, да го проучвам. Исках да бъда захвърлен в хаоса колкото може по-навътре. Има един интервал между 4 ч. и 4 ч., когато всичко замира и само кучетата обикалят, но през останалото време навсякъде е претъпкано с хора.”
Бързата поредица в началото на филма в частност е заснета постепенно, надграждана като монтаж в един период от време. Когато беше възможно, екипът се връщаше на мястото и заснемаше поредната част от гонитбата. „Антъни можеше да ги държи (дигиталните камери). Макар че бяха с жиростабилизатори, все пак бяха много малки и можеха да работят в много малки и тесни участъци, каквито се срещат в гетата. Може да уловиш част от живота, който тече край теб, без хората да усетят и да започнат да се държат неестествено. Използвахме и тъй наречените КанонКам – фотоапарати за снимки на актьорски проби, които снимат по 12 кадъра в секунда. Ако хората видят такъв фотоапарат, те не разбират, че той заснема действията им на живо. Освен това работихме и с традиционна кинокамера. За филма използвахме смесица от различни технологии.”
„Който работеше с камерата, носеше по един твърд диск, завързан на гърба. Той съхраняваше снимките, докато камерата беше в ръцете му. Антъни приличаше по-скоро на тромав датски турист, който обикаля из гетата”, смее се Бойл. „Но всъщност той снимаше.”
„Където можехме, снимахме на автентични места и следвахме сценария. Той често биваше много сложен и ни отведе на най-различни места”, казва Колсън. Филмът е приказка и като най-добрите приказки си има своята светла и тъмна страна. В един момент сме пред Тадж Махал – едно от най-красивите места, които ще видите някога, а в следващия – на доста сурови места. Беше истинска одисея.”
Гара „Виктория” в сърцето на Мумбай е една от трайните следи, оставени от раджата. Там екипът засне танца, на чийто фон излизат финалните кредити. „Жп линиите са артериите на Индия, наистина”, обяснява Бойл. Всеки ден на релсите загиват изключително много хора. Те висят от претъпканите влакове. Хората живеят и работят покрай линиите. Те имат удивителна техника за сушене на прането. Слагат по един камък във всеки ъгъл. Когато влакът минава, той духа топъл въздух под прането и то изсъхва буквално за пет минути. Но това е много опасно. Те стоят твърде близо до преминаващите с голяма скорост влакове.”
Една от най-трудните сцени е заснемането на малките деца, които скачат от влака. „Това беше много, много трудно. Имахме отличен координатор на каскадите. Но животът на децата беше в неговите ръце. Той ни свърши отлична работа, но беше трудно.”
Намирането на места за снимките и осигуряването на достъп до тях е логистично предизвикателство за агентите и подкрепата от страна на индийските сътрудници е жизнено важна. Местна продуцентска компания „Индия Тейк Уан” подпомага продукцията с познанията си, дава възможност на екипа много бързо да проектира плавното преместване от едно място на друго. Но разстоянието не винаги е най-големият проблем в Индия. Милиони коли, рикши и таксита задръстват пътищата. Те са част от ежедневието като храненето и спането.
„Едно от затрудненията, което наистина не очаквахме, беше че след поглед към картата преди тръгване си мислехме: „Ще отидем в хотела и ще заснемем сцената. Той е само на няколко километра.” Но понякога бяха нужни два часа да стигнем дотам”, спомня си Колсън. „Беше толкова претъпкано. Нещо като Ню Йорк в най-пиковите часове.”
Като цяло системите за подпомагане на снимачната дейност в Мумбай са много по-развити, отколкото очакват продуцентите. Макар и хаотични до известна степен, Колсън посочва, че в хода на целия продукционен процес разполага с нужните съоръжения. „Мумбай е световен център на киноизкуството. Съоръженията са първокласни. Има фантастични екипи, студийно пространство, уреди за първоначална подготовка и центриране преди прехвърляне. Има всичко. Ние можехме да дойдем и да работим както обикновено.”
„Някои от конкретните предизвикателства, пред които бяхме изправени, се дължаха на нас самите, тъй като избрахме да снимаме по-голямата част от филма в реална среда – на улиците на един от най-гъсто населените и хаотични градове в света. Имахме малко проблеми в Агра, където част от местните момчета, които търгуват с туристите, решиха, че ние уронваме репутацията им. Затова ние им се извинихме.”
Бързо променящият се градски пейзаж в Мумбай създава допълнителни затруднения. Местата, избрани месеци преди това, в много случаи са се променили толкова драстично, че трябва да се търсят алтернативни райони.
Ранните посещения на Бюфо му дават възможност да набележи ключови места в града, където си представя заснемането на сцени. „Казвах си: „Тук ще е фантастично.” След шест месеца се върнах с Дани и казах: „Виж това страхотно... О, няма го.” Тук, в ОК, за шест месеца не могат да поправят един ескалатор. Но там за това време са построили мегаградове. Наистина искахме да уловим този град, изгарящ от енергия, хора, пари, прах и мръсотия, и най-вече движението на хората.”
През последните години пресата отдели значително внимание на индийските информационни центрове. Те се превърнаха в синоним на системи за обслужване на клиенти и станаха най-използваното средство за връзка между производител и клиент. Но в „Беднякът милионер” Бюфо и Бойл използват информационен център за прокарване на много важна сюжетна линия. От чай-валах (момче, което сервира чай) Джамал стига до участник м телевизионно състезание.
Бойл обяснява: „В началото Джамал сервирай чай в един информационен център и, разбира се, понеже е умен, запомня цялата информация. Той научава, че мъжът, който сглобява системата (системата за отговори по телефона) в „Стани богат”, е монтирал системата и в този информационен център. Сприятелява се с него и научава как да се обади и да се запише за участие в шоуто. Оттам той черпи знанията си - това е втъкано много деликатно във филма – и отговаря на въпроса.”
Имахме щастието да ангажираме звездата Мая Арулпрагасам (МАЯ), чиято песен „Самолети от хартия” е включена във филма и която записа саундтрак за нас с композитора А. Р. Рахман. След това тя изгледа филма и ми каза: „Хареса ми, но Джамал как попадна в телевизионното шоу?” Този материал отпадна при монтажа. Затова тя ми зададе този въпрос. Решихме да върнем сцената. Понякога получаваме добри забележки от хора, които не са го гледали. Те седят, гледат го, казват ни някои неща и ние си мислим: „Разбира се, да. Не обърнах достатъчно внимание.” Или: „Избрали сме твърде сложен подход.”
|
