Джафар Панахи е един от най-значимите творци на „новата вълна“ в иранското кино. Филмите и талантът му от десетилетия са признати и ценени от международната кинообщност и кинокритика. Той е носител на фестивални призове като „Златен лъв“, „Златна мечка“, „Сребърна мечка“, „Златен леопард“ и още десетки престижни международни отличия. Творчеството му е познато на българските зрители още от 90-те години на ХХ век, а самият той бе скъп гост на София Филм Фест през 2002 и 2004 година. Пълнометражните му филми „Белият балон“ (1995, „Златна камера“ в Кан), „Огледалото“ (1997), „Кръгът“ (2000), „Пурпурно злато“ (2003), „Засада“ (2006), „Това не е филм“, „Спусната завеса“ (2013), „Такси“ (2015), „3 лица“ (2018) са част от програмите на най-престижните филмови форуми през годините, като повечето са били представяни на българската публика в програмите на София Филм Фест през годините.
Джафар Панахи е роден на 11 юли 1960 година в иранския град Мианех. Учи сценично майсторство в Университета за кино и телевизия в Техеран. След завършването си снима филми за телевизията и работи като асистент на Абас Киаростами във филма „Сред маслиновите дръвчета“ през 1994 година. След конфликт с иранското правителство, развил се в продължение на няколко години във връзка със съдържанието на филмите му, „Кръгът“ (2000) и „Пурпурно злато“ (2003) са забранени от ислямското правителство, а през 2010 иранските власти арестуват Панахи в дома му, заедно с жена му, дъщеря му и 15 техни гости. Обвинени са в пропаганда срещу властта и осъждат режисьора на шест години затвор, като му налагат 20-годишна забрана да прави филми, да дава каквито и да било интервюта – за ирански или чуждестранни медии, и да напуска страната. Но политическата реалност не може да спре творческия му дух. През 2012 година Джафар Панахи е удостоен с награда „Сахаров“ за свобода на мисълта на Европейския парламент.
„Искам да се поставите на моето място като режисьор, който не може, а и не иска да прави нищо друго, освен да създава филми. Колко време ми остава? Може би двадесет години? Не мога да стоя без работа“, признава Панахи малко след арестуването си. „Зная, че това искат те. Пуснаха ме от малък затвор, но ме поставиха в много по-голям зандан. Когато бях зад решетките знаех, че там не мога да направя нищо. Всяко движение се наблюдаваше... Сега съм уж „свободен“, но в действителност живея просто в по-голям затвор и трябва да направя нещо - не мога да стоя без работа, не искам да оставя живота си да бъде пропилян…“
Жените – тяхната съдба, професионалното им развитие и борбата за независимост в родината му са сред предпочитаните теми във филмите на Джафар Панахи.
