Когато режисьорът Марк Пелингтън прочита за пръв път сценария на „Хенри Пул е тук”, веднага е привлечен от темата за надеждата. „Това е история за обезверен мъж, който намира своята вяра”, казва Пелингтън.
За пръв път Пелингтън прочита сценария през есента на 2003г. Лятото на 2004г. загива съпругата му-трагедия, която го вкарва в „черна дупка”.
„Такава травма променя живота ти завинаги”, продължава той. „Но трябва да успееш да преминеш през тъмнината, за да излезеш от нея. Поставяме всичко под въпрос, докато не ни застигне неочаквана смърт. Когато започнах да преосмислям това, което бях създал и това какъв професионалист исках да бъда, имах съвършено различно поведение, тъй като идвах от място, където търсех надежда и лечение”.
В съответствие на това Торес написва „Хенри Пул е тук” като противоположност на собствената му липса на вяра – съмнение в собствените му възможности да се справи като сценарист.
„Бях спрял да пиша”, обяснява той. „Разочаровах се от целия процес, след което загубих вяра и се отчаях, защото не бях написал нищо. Реших, че ще напиша филм, който искам да гледам, без да се замислям дали и кога ще бъде филмиран. Това беше първият път, в който написвам нещо без предварително да съм го схематизирал. Знаех как искам да завърши, но не знаех кой е пътят, който трябва да извървя, за да стигна до там. Трябваше да съм търпелив към себе си, което беше добър урок за писането само по себе си”.
Сценаристът и режисьорът прекарват следващите две години в преработка и доусъвършенстване на сценария. „Преминахме през интересен процес на създаване и завършване на сценария”, казва Пелингтън. „След това, го прочетохме и осъзнахме, че нещо липсва: трансформацията на Хенри. Трябваше да поработим върху това”.
След четири филма с режисьора, Райт се доверява на Пелингтън относно нетрадиционния му метод на заснемане. „В общи линии той просто включва камерата в началото на деня и я изключва, когато няма никой на снимачната площадка”, казва продуцентът. „Това дава различно усещане на актьорите свикнали с ‘готови, по местата, снимаме’. Той им дава свободата да са на сцената, докато ние тичаме около тях и се опитваме да заснемем колкото се може повече необичайни неща”.
Пелингтън описва продукцията като „бързи 30-дневни снимки”, но бързата работа му се отразява добре. „Исках да се справим по-бързо. Исках да се забавлявам. С оператора ми Ерик сме работели заедно и преди и си имахме свой общ подход. Това улесни много нещата”.
Според Пелингтън филмът е пъзел с много части, които трябва да се съберат. Неговата задача е да намери най-добрoто. „Когато снимам дъщеря си, може да направя над 30 снимки, за да станат три перфектни. Режисьорът трябва да е старателен и отговорен за визията на филма. Не изпитвам нужда да правя филм само за да правя филм. Трябва да е хубав и никой не се бори повече от мен, за да се продуцира. Основната ми цел е художественото намерение. Не казвам, че всеки филм е предмет на изкуството, но думите, картините и разказа на историята, ето с това трябва да се занимават режисьорите”.
|
