В детството ми пътувахме навсякъде с кола“, разказва Джон Хам. „Живеехме в Мисури, точно в средата на Америка, и беше лесно да ходим навсякъде. Пътуването със самолет беше много шикозно и скъпо, така че просто се натоварвахме в колата и заминавахме за Флорида. После за Юта. След това отскачахме до Тексас, после до Уискънсин и Чикаго. Спомням си, че отсядахме в много хотели, точно като „Ел Роял“, и изживяването беше вълнуващо. Всъщност си беше истинско приключение. А и като малко дете въобще не обръщаш внимание на мизерната страна на нещата. Всичко беше много забавно, все пак ходихме на много нови места, с надеждата, че ще има басейн“.
За Хам сценарият е повод за приятни спомени, но друг член от актьорския състав Луис Пулман се намира точно в такъв хотел, когато му се обаждат за ролята. „Явих се на прослушване“, споделя Пулман, „но трябваше да произнеса само един монолог, така че нямах представа за какво става дума във филма. След това Дрю ми изпрати сценария под засилени мерки за сигурност. Пътувах до Калифорния заедно със сестра ми и отседнахме в един хотел, заобиколен от секвои, който съвсем не беше в цветущо състояние; но беше перфектното място да се потопя в сценария. А той беше феноменален. Никога не съм чел подобно нещо. И не мога да го сравня с нищо друго. Беше страхотен“.
„Страхотна“ е и определението на Джеф Бриджис за историята. „Случва се от време на време като прочета един сценарий, да си кажа: „Уау, никога не съм гледал подобно нещо. Това е филм, който искам да гледам“. И след това разбрах, че авторът на сценария Дрю Годард е и режисьор на филма, което беше голям плюс“. За Бриджис „една от прекрасните изненади, защото рядко се опитват подобни неща, беше това, че някои дубли продължаваха по 10 минути. Това даваше възможност на актьорите да се потопят в сцената и да изпъкнат още повече. Именно това привлича интереса на публиката, а не камерата да сменя снимачните ъгли непрекъснато“.
За дебютантката Кайли Спейни, която е в ролята на Роуз, петият гост в „Ел Роял“ през тази нощ, сложността на сценария и нейната роля доста я обезсърчават в началото. „Това беше нещо, което не съм правила никога досега и не знаех дали ще се справя. Но когато се запознах с Дрю, той беше най-искреният и най-милият човек, когото съм срещала“.
Крис Хемсуърт вече е работил с Годард преди и е негов голям почитател, но въпреки всичко актьорът споделя, че сценарият „е едно от най-добрите неща, които някога съм чел. Той е невероятно свеж, уникален, изпълнен с драматични моменти и черен хумор, с невероятно сложно и на различни пластове действие. Хаосът непрекъснато нараства и всичко е абсолютно непредсказуемо и невероятно напрегнато“.
А такъв, разбира се, е и неговият образ във филма. „Мисля, че никога не съм се забавлявал толкова“, смее се Хемсуърт. „През по-голяма част от кариерата си съм влизал в кожата на героя, а за това си има определени правила, към които трябва да се придържаш, и подобни роли са много предвидими. Така че да имаш възможността да си непредвидим, да държиш публиката под напрежение, беше изненадващо забавно“.
По време на снимките Кайли Спейни си намира и нов приятел и ментор в лицето на Дакота Джонсън. „Кайли е великолепно малко създание“, споделя Джонсън. „Тя е невероятна актриса и интелигентна личност. Сближихме се и аз я обичам. Много е специално, когато преживееш подобно нещо. Не ми се е случвало често да се сближa истински с някого на снимачната площадка и отношенията ни да се пренесат и извън нея. Тя е изключително талантлива и мисля, че може да покори целия свят, ако пожелае“.
Може би най-голяма е изненадата за Синтия Ериво, в ролята на Дарлин. „Нямахме достъп до целия сценарий, а само до части от него, така че не разбрах колко голяма е ролята ми“, спомня си Ериво. „Знаех само, че ще трябва да пея, затова си направих запис с идеята, че най-вероятно ролята е малка, но пък ще е страхотно да участвам. След това имахме прекрасна работна среща с Дрю и Кармен, кастинг режисьорката, и си спомням, че си тръгнах, мислейки си, че който и да получи ролята, ще си прекара невероятно. По-късно, когато уточнявахме договора, си казах „Това е толкова щедро от тяхна страна. Защо им е да правят нещо такова за мен?“. А и агентът ми не сподели нищо. Така, че го попитах: „Май ролята е по-голяма, отколкото очаквам?“ „Да, Синтия“, отговори ми той. Беше голяма изненада. Искаше ми се някой да ме беше снимал, защото до този момент бях в абсолютно неведение, че Дарлин всъщност е главната героиня“.
„Исках да работя с мечтания актьорски състав“, добавя сценаристът-режисьор Дрю Годард. „Затова знаех, че трябва да създам нещо, което ще ги привлече. Имаше моменти, в които стоях и наблюдавах Джеф и Синтия, и Крис, Джон, Дакота; гледах тези големи звезди и си мислех „как стигнах до тук?“ Не разбирам как ме озари такова щастие. Дори за миг не забравих колко е специално всичко за мен“.
Според Джеф Бриджис усещането е взаимно. „Дрю Годард е невероятен режисьор и сценарист. Режисьорите, с които обичам да работя, са тези, които създават истинско свободно и приятно настроение на снимачната площадка. И Дрю определено направи това. Чувството за съвместна работа, нежност, лекота, които накараха всички да се отпуснат. А когато си спокоен, може да изкараш най-доброто от себе си и си готов да експериментираш с различни начини, за да постигнеш нещо. Беше много окуражаващо да го чуеш да казва „Какви са твоите идеи? Как виждаш това?“ Обожавам работата с него. Вече е един от моите любими режисьори“.
За „Тежки времена в „Ел Роял“, споделя Годард „може да се каже, че е истински проект от сърце. Написах го за себе си. Работих върху много филми с голям бюджет, неща с много сложни визуални ефекти и се оплаквах на жена ми една вечер. Казах й: „Толкова съм изморен от всичко това. Следващият ми филм ще бъде за група актьори, които си говорят в една стая“. Първоначално се шегувах, но поставянето на ограничения може да е полезно за един сценарист. Затова се предизвиках да създам конструкция, в която имаме няколко души, ограничени в едно пространство. Как да направиш този сюжет интересен? Как да развиеш историята, макар че по-голямата й част се развива на едно място? Как локацията ще се промени с течение на времето? Всички тези въпроси направиха писането трудно, но и истински забавно. А и аз обожавам хотели. Харесва ми, че те са места, в които хората идват за кратко и се срещат случайно. Исках да разработя тази идея, че една вечер в един хотел може да промени живота на всички“.
„Има една реплика в света на сценаристите“, добавя Годард. „Просто напишете това, което искате да гледате. Затова се заключих в хотелска стая и написах филма, който искам да гледам. Започнах с моята любов към ноар и криминалните филми и към класическите ансамблови ленти, в които не си съвсем наясно кой е главният герой и в които наблюдаваш куп филмови звезди в едно ограничено пространство. И след това убедих Fox да заснемем филма и ето ни сега тук“.
Годард базира историята си през 60-те години на 20 век, перфектният период за филм, който постепенно разкрива слоевете както на героите, така и на действието. „През 60-те години са се усещали дух на сексуалност, на топлота и на веселие“, добавя Годард. „Но под повърхността на всичко това е бушувала параноя. Всичко под целия този блясък е било обект на наблюдение“.
„Ел Роял не е място, което съществува“, казва художникът Мартин Уист. „Не сме правили възстановка, но всичко е като истинско. Ще повярвате, че то съществува. Че е комфортно в него. В същото време, хотелът сега е свръхголям, защото е бил построен за много хора, но в момента само малцина го посещават едновременно. Кадрите напомнят уестърн жанра. Един човек тук, друг там, и трети още по-далеч, като може да видите всички тях в един кадър. Като че ли интериорът се превръща в екстериор. Усещането е зловещо, лъха на самота и изоставеност. В крайна сметка ще бъдете измамени“.
Странното разделение на границата между Калифорния и Невада създава метафора, която се усеща през целия филм. „Топлота и слънце на запад, надежда и възможности на изток“, обяснява Годард. „Калифорния е топлота и слънце, което привлича хората като зов на русалка. Това е място, към което се стремите. Невада е мястото, където може да промените живота си. Идеята, че може да влезете в едно казино и да излезете съвсем различен човек. Тя е обещанието за надежда, комбинирано с факта, че Невада в миналото е била щатът на разбойниците, който бавно се е превърнал в символ на капитализма“.
Но докато Невада обещава да ви промени, тя може да не ви промени към по-добро, или пътят към подобрение може да бъде опасен. Тъкмо там отец Флин кани Дарлин от Калифорния. „Невада е светът на хазарта“, казва Ериво. „По-занемарено е там. В момента, в който стъпите в Невада, сте наясно, че нещата ще се влошат за всеки, който прекрачи границата“.
Съблазънта на Калифорния, според художника Уист, е нарочно коварна. „Когато хората видят калифорнийската страна на хотела, те ще си помислят колко оптимистична, топла и приветлива е тя. Но всъщност тя представлява злото. Защото под този щастлив пласт прозира корупция, мрак и липса на доверие“.
Духовната тема на изкуплението прозира и в структурата на главната сграда. „Исках да пресъздам духа на църковен кораб в нея“, добавя Уист. „Архитектурата може да ви извиси. Идеята да влезеш в катедрала с джубокс в нейния край. Това е отправната точка на всичко“.
За да създаде музикалния фон, който желае, Годард наема музикалния продуцент Харви Мейсън. За първата си среща с Годард и продуцента Джеръми Лачам Мейсън си спомня: „Дрю имаше много силно изградено мнение за това, което искаше да чуе във филма. Очевидно песните вече бяха написани, но те бяха избрани, защото текстовете подхождат на историята и чувството, което Дрю искаше да пресъздаде. Те придвижват историята. Дрю се справи чудесно с избора на песни и начинът, по който ги вплете в сценария е уникален. Почти като в мюзикъл“.
„Работата ми беше да направя музиката автентична и уникална за филма. Не желаехме караоке версии на песните. Искахме нещо, което да се впише в тази великолепна среда, но и да остане вярно на оригиналите. Затова трябваше да намерим тънката граница между това да отдадем почит на оригинала, но и да останем във времевия период“, добавя Мейсън.
Единият начин да постигнат тази свежест е да запишат Ериво, пеейки на живо на снимачната площадка. „Това не беше просто отваряне на устата, а представление на живо“, казва Мейсън. „Използвахме записана предварително музика, но вокалите бяха изпълнени на живо. Обикновено да правиш музикални записи на снимачната площадка не е нещо, на което хората са готови. Но ние разполагахме със страхотен режисьор и екип, и със Синтия, която може наистина да пее. Тя има изключителен опит от изявите си на Бродуей. Гласът й е много силен и пее страхотно точно. В състояние е да изпълни нещо отново и отново и всеки път с чувство. Толкова е добра. Най-разумното нещо е да се възползваме от таланта й. Струваше си.“
Ериво също харесва този подход и с право е горда с постижението си. „Всеки път, когато ме видите да пея във филма, пея на живо“, спомня си тя. „Разбира се имаше предизвикателства. Една сцена я заснехме над 20 пъти, което е четири минутно парче, което трябваше да изпълня отново и отново. Изморяваш се, но измисляш начин да не развалиш качеството на звука. Бях решена да го постигна. Всички ми помагаха и ми осигуриха нещата, които ми бяха необходими за запазя гласа си. Разполагах с достатъчно вода, чай, овлажнител на въздуха, а температурата беше правилната, за да мога да продължавам да пея“.
А когато Ериво пее, атмосферата става наелектризираща. „Когато имате изпълнител като Синтия, ви очаква нещо страхотно“, спомня си Джеф Бриджис. „Останалите от екипа и аз самият бяхме щастливи да работим около нея. По цял ден слушахме тези красиви мелодии, излизащи от нея. Просто попадаш в друго измерение. Толкова, толкова красиво. Каква прекрасна актриса“.
Чувайки комплиментите на Бриджис, Ериво ги приема с усмивка, добавяйки: „Джеф е наистина добър, добър човек. Очаквах с нетърпение да съм на снимачната площадка с него и да го прегърна. Той е толкова щедър и създава тази страхотна енергия, докато снимате сцени заедно. Може да ги заснемете по милиони различни начини и винаги усещането ще е за нещо истинско“.
Дизайнерът на костюмите Дани Гликър също дава своя принос за изпълнението на актьорите. „Ел Роял“ бе уникална възможност да представя всеки герой с детайлите и вниманието, които историята изискваше, и които да ги превърнат в личности през целия филм“, казва Гликър. „За дизайнера образът е всичко. Беше опияняващо преживяване да отделим толкова време с Дрю за всеки герой, да се фокусираме върху всеки актьор и специфичната им роля. Най-много ми хареса възможността, че трябва хем да покажем истинската същност на героите, хем и тяхната лъжлива страна, начина, по който те искат да ги виждаме в началото на филма“.
|
